Чавдар Парушев
На 13 май се проведе европейската инициатива „Нощ на литературата“. В България тя се организира за четвърти пореден път от Чешкия културен център в София в партньорство със Столична община и редица други институции. Инициативата възниква като чешки културен проект, осъществяван с грант по Европейската културна програма, но прицелен в общоевропейски мащаб, който си поставя за задача да „доведе“ най-новата европейска литература до широката публика.
„Нощта на литературата“ залага на кратка и интензивна програма от публични четения, осъществявани в мрежа от локации около интелектуалните центрове в големи европейски градове. Форматът е добре разработен и вече проверен в практиката благодарение на сходни инициативи като общоевропейската „Нощ на музеите“. Целта му е да привлече голям брой хора в ясно очертана културна зона, съставлявана от мрежа паралелно протичащи събития, между които публиката да може да се движи свободно, всеки избирайки тези, който пасват най-много на собствения й вкус.
В тази, а и в сходните й инициативи новаторският подход се разбира като интерактивност, като възможност всеки посетител сам да управлява културната си траектория и да съставя своя собствена програма за събитието, постигайки индивидуализирано преживяване, нагодено според предпочитанията, или поне такъв е замисълът. Трябва да добавим и интенцията индивидуализираното преживяване да се уплътнява и от чувство за въображаема (европейска) общност, за това, че в този момент стотици хиляди хора в други европейски градове правят същото като теб.
На 13 май от българска страна инициативата се провеждаше паралелно в Бургас, Варна, Велико Търново, Габрово, Добрич, Перник, Пловдив, Русе, София, Стара Загора и Шумен, като в София читателските „гнезда“ бяха съсредоточени в района около Софийския университет – Съюза на българските художници, Националната художествена академия, Националното музикално училище, Съюза на архитектите в България и Чехословашкия клуб. Това скучно и суховато изброяване е необходимо, защото то явява нещо не толкова очевидно на пръв поглед от начина, по който проектът функционира. В рекламните и информационните си материали той се самозаявява като адресиран към широката публика, дори не непременно публиката, четяща съвременна европейска литература. Заявява се като хоризонтален проект, който не привилегирова едни произведения за сметка на други, а предоставя на отделния човек избора какво и колко от програмата да чуе. От друга страна, се набива на очи, че логистиката на събитието е организирана така, че да разчита на гръбнак от определен културен елит, от предварително формирани, малки и устойчиви публики, гравитиращи около професионални и творчески съюзи и клубове; около редовните посетители на събитията на Полския, Чешкия и Унгарския културен институт, около клубовете на Българските архитекти, художници и почитателите на класическата музика. В това ядро на „твърди“ и предполагаемо сигурни привърженици на инициативата следва да се размесят студентите от Ректората на Софийския университет, на Художествената и на Музикалната академия, благодарение на добрия подбор на място, но и на време. Инициативата започва тъкмо след края на лекциите, в средата на седмицата, когато посещаемостта на тези лекции в споменатите висши училища е по правило висока. В този смисъл достигането и обхващането на таргетираната широка публика е всъщност йерархично и организирано от „горе надолу“. Благодарение на мрежата от контакти на културните центрове с намиращите се наблизо висши училища може да се гарантира, че достатъчен брой студенти ще научат за инициативата дори и да не попаднат на интернет страницата или фейсбук профила й. От тях пък се очаква да привлекат свои връстници, колеги и приятели и така в крайна сметка да се достигне до широката (главно млада) публика – една собствена своего рода социална мрежа, която се разгръща като ветрило от лични контакти с лавинообразно нарастващ ефект, която в същото време предоставя достатъчно много свобода на собственото движение и избор, за да не се натрапват твърде много йерархичните връзки, които я изплитат. В същото време трябва да признаем, че тя постига задачата, която й е поставена – да запълва предполагаемо нарастващата празнина между младия човек и книгата; да противодейства на специализацията и „професионализацията“ на заниманията с литература до повече или по-малко малко затворени общности, макар да прави това разчитайки именно на такива малки елити.
Повече усилие за хоризонталност и демократичност е положено при съставянето на самата програма и избора на произведения, които да бъдат четени. За софийската „Нощ на литературата“ тази година това бяха „Хубавите дни от Аранхуес“ на Петер Хендке, „Бели зъби“ на Зейди Смит, бежанският автобиографичен роман „Защо бях само едно момиче?“ на Габи Кьоп. Почитателите на детската литература пък можеха да избират между „Алиса“ на Луис Карол, сборникът разкази „Сняг вали“ и „Морското чудовище“ от поредицата на Сам Силвър „Тайният пират“. Българската литература беше представена с четения от „Възвишение“ на Милен Русков и от стихосбирките „Тезей“, „Тамбос“ и „Кошерът на думите“ от Валентин Дишев, Людмила Миндова и Яница Радева. Най-новата европейска поезия беше представена още с „Остров на сушата“ и „С невидим сокол на рамото“ на македонските поети Богомил Гюзел и Лиляна Дирян, а също с четене от полската поетическа антология „Любов не е думата“. За почитателите на по-популярни четива в програмата беше предвидена унгарската кримка „Budapest Noir“ от Вилмош Кондор и „Небето се завръща“ на испанската писателка Клара Санчес. Организаторите от Чешкия център бяха избрали да представят най-новата чешка литература с романа „Немците“ на Якуба Каталпа (Тереза Яндова).
Струва си да кажем няколко думи и за начина, по който самите четения бяха организирани – в седем панела от по 20-тина минути с кратки паузи за придвижване при желание между отделните „гнезда“, съответно първият започващ в 18:00, а последният в 21:00 часа. За хората, нуждаещи се от допълнителен стимул за задържане на скокливото внимание, организаторите бяха предвидили томбола с награди и афтърпарти за участниците, събрали поне 6 печата от отделни четения.
Така организирана, „Нощта на литературата“ представя съвременните европейски литератури „коктейлно“ на малки хапки, които да вълнуват небцето докрай с бързо менливи усещания и остри преходи. Да кажем първо малко възвисяване с Милен Русков, а след това доза испанска любовна история или пък по-екзотично унгарско крими; българска, македонска или полска поезия, или по-документално прозаични четива според индивидуалните предпочитания и накрая, закономерно вечерта следва да завърши с аперитив и награди. Малките „хапки“ литературен коктейл все пак имат и предимства, не само недостатъци. Те позволяват в кратко време, ако човек избере да не се задържи по-дълго на четенето на определено произведение, да се премине през множество литературно-географски реалии, жанрове и отделни произведения. Отделната слушателско-читателска траектория да събере иначе несъбираеми произведения и да потърси начини да ги съчетае или най-малкото ги поставя в отношение едно спрямо друго, в някакво пространство за диалог. Ако от друга страна амбицията е да се представя най-новото от дадена национална литература, то едва ли отделни фрагменти от едно, две или три произведения могат да правят това, а остава и отворен въпросът кой как и с какви критерии прави подбора на включени в програмата произведения, изключвайки други. Доколкото авторът на настоящата статия съумя да се ориентира в потоците от движещи се тела, в литературния „коктейл“ можеше да се открои определена тенденция. По-младата част от аудиторията предпочиташе да сменя „гнездата“ след всяко четене и да търси разнообразието, докато по-възрастните сякаш се ориентираха повече към определено произведение, задържайки се по-дълго в едно или две определени „гнезда“; доколкото обаче извеждането на тази тенденция почива на изцяло лично и субективно наблюдение, то може би тя е била просто привидяно привнасяне на порядък там, където не непременно е имало такъв.
Всъщност можем да кажем, че инициативата „Нощ на литературата“ набавя видимост на отделните европейски (в софийския си вариант централни и източни) литератури като им набавя и ги снабдява с тела. Тя позволява на дадено литературно произведение временно да усвои тялото, лицето и гласа на своя четец, да придобие определена човешка мимика и да звучи. Трябва да отбележим, че българските книги бяха четени не от друг, а от своите автори.
Четене-парти. Тяло, чрез което тези произведения могат по-активно и по-агресивно да се борят за вниманието на публика, вместо като виртуална потенция да очакват търпеливо да попаднат в ръцете на един или друг читател, който да започне да ги случва с прочита си. Тяло, което може да се конкурира и да измества други тела, съревноваващи се за внимание, тези от киноекрана например. Разбира се, за това спечелено внимание има и нещо загубено и то се състои в това, че за да може дадено литературно произведение да усвои тялото на своя четец, за да достигне до свободно движещата се между отделните читателски гнезда публика, цялата комуникативна ситуация следва да бъде устроена като „четене-парти“, като вечерно забавление. Пожертвано е вглъбяването на индивидуалното четене и на възможността за възможно задълбочаване в определено произведение при по-традиционна форма на публично четене например, в което се чете не един, а множество фрагменти от едно произведение, последвани от дискусия. Ако се запитаме какви очевидности внушава инициатива като „Нощта на литературата“, то един от отговорите вероятно би бил, че към момента разнообразието и общността са по-важни и силни форми на промотиране на едно литературно произведение от разкриването или потапянето в някакви негови дълбочини. По-важно е литературното четене да изглежда съизмеримо и съпоставимо с всяка друга форма на културно прекарване на свободното време, отколкото нещо самостоятелно обособено и различно.
Но „Нощта на литературата“ има и тази важа социална функция – не само да привлича млади хора, но и да ги събира, да помества литературата посред темите им за разговор, посред плановете им за вечерта. (Сред по-възрастните този въпрос изглежда вече разрешен, те или са намерили място за книгата в ежедневието си, или са я изключили от него.) Да демонстрира с глобални акции, че четенето в по-нови и по-стари варианти се вписва и е част от ежедневието. От четенето в метрото (по-скоро в трамваите в български контекст) до четенето на книгата в кафенето или в кафе-книжарниците, от публичните четения по барове и нощни клубове, до строго литературните клубове, които помежду другото не са преставали да съществуват, литературата намира своите начини, тя намира своите ниши във все по-сложната и по-динамична екосистема от различни културни практики. В това отношение проектът европейска „Нощ на литературата“ демонстрира институционалната ниша за най-новите европейски литератури. А тя съществува редом с други, с по-малко институционализирани (но също разчитащи на мрежа от контакти и участието на публични личности) и по-доморасли форми като „Пощенска кутия за приказки“, които разчитат силно на популярността и на доброто прекарване, но и на по-малки и по-професионалнолитературни микрообщности като литературният клуб „Благодатен четвъртък“ на Столичната библиотека или пък Клубът на българските писателки, които предполагат повече задълбочаване и вглъбеност в прочита, отколкото литература за развлечение. Струва си да кажем, че тези отделни ниши съществуват повече в симбиоза и допускат определено преливане една в друга, отколкото в строга конкуренция, те са си взаимно необходими. Всяка от тях пази и съхранява в себе си различен тип четене – масово или елитарно, „коктейлно“ или търсещо дълбини.
Инициативи като европейска „Нощ на литературата“ набавят определена видимост на най-новата европейска литература. В този си формат тя едва ли успява да придобие истинска масовост, по-скоро остава повече ограничена до „професионалните“ литературни публики. Но отваря канал за комуникация между тези професионални общности и различни институции. Позволява да се подготвят и популяризират преводи, да се засрещат произведения, които другаде едва ли биха попаднали в общ контекст. В крайна сметка позволяват на съвременните европейски литератури поне временно да имат свое институционално тяло, чрез което да се конкурират за усвояване както на публични средства, така и на медийно внимание, а и за вниманието на по-широка аудитория като цяло.
