68-ми кинофестивал в Кан, 13-24 май 2015 г.
Божидар Манов
Лазурният бряг доста късно е назован „лазурен” като примамлив рекламен слоган. Някога е бил пусто крайбрежие с диви тръстики (на френски cannes). На тяхно място сега луксозният булевард „Кроазет” следва дъгата на залива. А „Златната палма” е най-разпознаваемият символ на световното курортно бижу Кан (Cannеs) от 60 години – тогава изящната клонка с 19 листенца става лого на фестивала и бленувана награда от хиляди кинематографисти по света.
Всяка година през май Кан се превръща в Мека за филмовия бизнес, за амбициозните автори, бляскавите звезди от екрана и най-вече за безбройни потоци фенове на киното, които обсаждат града точно като поклонници на някаква неназована, но мощна световна религия.
Фестивалът отдавна има реномето на един от четирите световни форума (заедно с Берлин, Венеция и Торонто), които „законодателстват” в света на киното и дават оценка за неговото текущо състояние. Затова някои обобщени изводи от тазгодишното 68-мо издание се натрапват очевидно.
1. Кан 2015 предложи средно равнище на селекцията. Основен определител за това е главният конкурс с 19 заглавия, като 5-6 от тях бяха впечатляващи, а останалите – приемливи като сезонна жътва.
2. В подборката отново количествено доминираха френските филми – цели 5 плюс още 8 с копродукционно участие на домакините. Естествено, откриването и закриването стана също с френски филми, макар и извън конкурса. Това затвърдява очевидния „патриотизъм” на домакините, особено в юбилейната 120-а година от изобретяването на кинематографа от лионските братя Люмиер.
3. Втората конкурсна категория „Особен поглед” (също 19 заглавия) не отстъпваше по качество на основната селекция, а дори предложи по-разнообразна „киногеография” (любопитни филми от Иран, Филипините, Исландия, Индия, Корея, Хърватия, Тайланд, Колумбия, Румъния с 2 заглавия и за първи път Етиопия).
4. Наблюдава се интересно явление от последните години: все повече филми от неанглоезични страни се появяват в оригиналната си версия с диалог на английски – сега поне девет заглавия в официалните категории. Продуцентите оправдават това с международния кастинг на разноезични актьори и общ английски. Но по-скоро мислят (и мечтаят) за търговска дистрибуция в САЩ, където превод със субтитри е нежелан от зрителите – т.е. надделяват пазарни аргументи, които неусетно водят до фактическа езикова глобализация. Например талантливият италиански режисьор Матео Гароне е направил новия си филм „Приказка на приказките” като пищно визуално англоезично фентъзи. Преди няколко десетилетия италианците измислиха свой copy-жанр спагети уестърн като сръчна имитация на американците. Сега Гароне е на път да остави името си като автор на спагети фентъзи, за да докаже, че съвременните дигитални визуални ефекти могат успешно да се инкрустират и върху европейски ренесансов текст от 17. в. на знаменития разказвач Джанбатиста Базил. Филмът е пищна, дори виртуозна демонстрация на фантазия, въображение и свободно артистично мислене, но какво от това! Или може би режисьорът се е прицелил в някои от „Оскарите” за технически постижения.
Но пък други, по-опитни или нови режисьори, верни преди всичко на художествените си амбиции, следват линията на сериозни авторски намерения. Така основният конкурс открои няколко филма, които основателно привличат внимание, ала без да се открои безспорен фаворит. Американският „Керъл” (реж. Тод Хайнс), италианските „Майка ми” (реж. Нани Морети) и „Младост” (реж. Паоло Сорентино), британският „Макбет” (реж. Джъстин Кързел), китайският „Планините могат да тръгнат” (реж. Дзя Джан-ке) са все зрели, сериозни филми, които има какво да кажат на зрителите и основателно са поканени на Лазурния бряг. Затова решението на главното жури се очакваше с нарастващ интерес. За негова чест изборът на френския филм „Дийпан” (реж. Жак Одиар) като носител на „Златната палма”, макар че не бе сред първоначалните лидери, е оправдан преди всичко с актуалността на темата му и неоспоримия професионализъм на опитния режисьор. Защото разказът за бившия боец – „тамилски тигър” от Шри Ланка, който и като имигрант във Франция не намира спокойствие и нормален живот, е остро напомняне, че стара Европа изостава от настъпващите предизвикателства на глобалния свят и не е подготвена да се справи с тях. Казано по-общо, драмите от „третия свят” се оказаха проблемен акцент на цял пакет от филми, пръснати в различни фестивални категории, но подчинени на общ проблем: непреодолими културни различия в съвременната цивилизация, остри социални проблеми и трудна интеграция на имигрантите. Това кънти като мощно ехо и в „Клопка” на филипинеца Бриянте Мендоса (за мизерията и невъзможното оцеляване на пометени от тайфун хора); и в „Агне” на етиопеца Яред Зелеке (за глада и безнадеждното битие на изоставени от Бога хора).
С подобно актуално и дори изпреварващо футуристично мислене се оказа „Омарът” от Великобритания, но заснет от гръцкия режисьор Йоргос Лантимос. Неговият сюжет е космополитен, нещо като гротесков модел на възможна тоталитарна структура, която контролира и регулира личния и дори интимен живот на хората. Тази антиутопия или сюрреалистична сатира е изнесена дори „една октава” по-високо от Оруел, стои някак странно, повече като авторски тезис, който се разминава със зрителите, но пък се хареса на съдниците и заслужи тяхната „Награда на журито”.
Във време на подобни, а и всякакви други постмодерни експерименти и деформации два японски филма връщат вярата в традиционната драматургическа структура, когато авторът има какво да каже и спокойно се доверява на нея. „Червен боб” на Наоми Кавасе е по-добрият, въпреки че бе селектиран във втората състезателна програма „Особен поглед”. Но спокойният разказ за всекидневното общуване на двама души, които случайността събира в една пекарна за дребни сладки, изгражда пред очите на зрителите онова, което много пъти животът не успява да стори – доверие и привързаност в чисто човешки план, далече от иначе магическата сила на любовта. Филмът се развива ненатрапчиво като своеобразно „моралите” за голямата стойност на малките неща от живота, които са истинската същност на битието. Докато много опитният и талантлив режисьор Хироказу Корееда, който за четвърти път е в конкурса на Лазурния бряг, сега не бе на обичайното си високо равнище. Преди две години филмът му „Какъвто бащата, такъв и синът” получи заслужено „Специална награда на журито”, връчена лично от председателя Стивън Спийлбърг. Но сега „Нашата малка сестра” някак тезисно маркира иначе сложната психологическа ситуация, когато три сестри (но не по Чехов) откриват своята четвърта полусестра едва след смъртта на бащата, изоставил ги преди петнадесет години. Разказът е добре нюансиран, ала без онази възпламеняваща искра, която да изтласка филма над възможната мелодрама към по-висока емоционална орбита. Очевидно заради авторитета си Корееда е предпочетен в основния конкурс, но можеше да разменят местата си с Наоми Кавасе.
Ала без колебания един много силен дебют се наложи в кинематографично отношение като завършен и ярък авторски почерк. „Синът на Саул” на младия унгарец Ласло Немеш мощно и с впечатляващ стил е попаднал направо в основния конкурс на Кан, макар разработващ твърде позната тема (Холокоста и съдбата на евреите), очевидно заради своята овладяна художествена цялост и екранна убедителност. Уроците, които младият режисьор е получил като асистент на най-емблематичния унгарски кинематографист днес Бела Тар, са дали резултат. „Синът на Саул” е не само силна заявка на нов амбициозен автор (единственият филм в официалната селекция, сниман и прожектиран от 35 мм лента), но и сериозно основание да следим този млад режисьор в бъдеще. Защото сигурно е, че „Голямата награда” сега (втора по важност след „Златната палма”), ще гарантира участие на следващия негов филм в Кан, а фестивалът има традиция „да отглежда” свои режисьори, които не изоставя през годините.
И дебютантката от Иран Ида Панаханден заслужава внимание. В „Нахид” тя отново се интересува от статута на жената в иранското общество, но не само като жертва, захлупена от консервативния ислям. А и като самостоятелен субект, изправен пред личен избор и произтичащите от това отговорности. В иранския правен мир съществува т.нар. временен брак с друг мъж, докато все още жената не е разведена с първия си съпруг. Тази сюжетна ситуация психологизира в допълнителна степен филмовия разказ. Режисьорката, ученичка на световноизвестните Мохсен Махмалбаф и Асгар Фархади („Оскар” за „Раздяла”), очевидно познава добре темата и разказва уверено, спечелвайки за филма не само жените зрителки.
Не е изненадващо, че Кан и тази година даде силно рамо на френското кино като количествено представяне. Но селекцията не бе цялостна и компактна. Редом с добрия „Дийпан” се видяха и колебливи филми, макар с изявени актьори в тях (най-неубедителен се оказа „Маргьорит и Жюлиен” на реж. Валери Донзели с Изабел Юпер и Жерар Депардийо). Слава Богу, един друг непретенциозен на пръв поглед филм – „Пазарен закон” на реж. Стефан Бризе, „изми очите” на домакините. Той не можеше да остане незабелязан от критиците и горещо аплодиран от зрителите. Защото с изключителна сила, въпреки пестеливия минимализъм на екранния си език, защитава с подкупваща убедителност позицията на един 50-годишен безработен мъж, който поставя морала над личните си интереси въпреки тежката ситуация, в която се намира. Актьорът Венсан Лендон без никакви видими усилия успява да внуши своята вътрешна енергия чрез лицето на героя си, което говори повече от ненужните думи. И напълно заслужено спечели „малката палма” като най-добър актьор.
Но в мощната подкрепа на националното си кино селекционерите понякога правят лоша услуга на някои ефектни, ала повърхностни произведения и автори. Веднага се натрапва спонтанното сравнение на два филма с еднакво заглавие „Любов”. Единият на Михаел Ханеке („Златна палма” 2012), другият на Гаспар Ное от тазгодишната селекция. Ханеке направи една от най-мъдрите изповеди за любовта като осъзната през годините съдба, която продължава дори след смъртта. Младият Ное, макар и във версия 3D, поднася една плоска история за внезапен емоционален гейзер и избухнала плътска страст. Филмът на Ханеке бе уникален в привидната си баналност. Филмът на Ное е банален в привидната си оригиналност. Така е с полюсите в изкуството: съществуват заедно и едновременно, но всеки с художествения си статус.
В пъстротата на официалната селекция (без дори да става дума за много важните паралелни програми „Седмица на критиката” и „Петнайсетдневка на режисьорите”) Кан и тази година предложи пъстра картина на днешното световно кино с любопитни образци от различни континенти и меридиани. Разнообразието е гарантирано при огромната възможност за избор на няколко десетки филма от предложени няколко хиляди заглавия! А шансът да се видят дори минимална част подрежда интересна мозайка.
Исландският филм „Овни” (реж. Гримур Хаконарсон) например е образец за просто, но силно кино, каквото малцина режисьори имат куража да направят сред амбициозната конкуренция на колегите им. Разказът за двама братя – овцевъди в суровия северен климат, е изчистен от всякакви ненужни и отклоняващи нюанси, за да се съсредоточи върху основния конфликт: местните ветеринарни власти налагат пълно унищожение на овцете поради опасно инфекциозно заболяване. Двамата братя живеят в наследена дълголетна вражда, отдадени всеки на своето стадо. Но тъкмо общата беда ги сплотява и принуждава да преодолеят отчуждението си. И тогава те, упорити като своите овни, потвърждават в неочакван исландски вариант нашата българска поговорка „Брат брата не храни, но тежко му, който го няма”. Главната награда в категорията „Особен поглед” може и да е изненадала някого, но е безспорна и защитава с чест решението на журито с председател известната италианско-американска актриса Изабела Роселини.
Или тайванския филм „Наемна убийца” на режисьора Ху Сяо-сиян. Всеки голям и известен китайски режисьор се чувства изкушен или дори „длъжен” да направи скъп исторически филм с бойни изкуства. Това се отнася за Джан Имоу („Герой”), Анг Лий („Тигър и дракон”), Чен Кай-ге („Императорът и убийцата”). Филмът на Ху Сяо-сиян е много по-сдържан постановъчно (и по-евтин), като при това подчертано психологизира разказа и персонажите, които обикновено са предимно типизирани. Това го прави подходящ за всяка фестивална селекция, но все пак разказ от 9. в. с характерните за подобен постановъчен спектакъл стилистични инкрустации отнема конкурентна енергия редом до остро актуални съвременни теми и проблеми.
Или канадският режисьор Денис Вилньов, който изненадва с един добър екшън трилър „Сикарио” за наркотрафиканти по границата САЩ – Мексико. Заглавието означава нещо като „стрелец по хора”. И много професионално поддържа стандарта за този тип филми, като спазва всички задължителни клишета и дори прибавя още нюанси в екранната митология за този кървав бизнес, където няма „добри” и „лоши момчета”, а всички са оплетени в грехове с кокаин и престъпления за милиони долари. Но при толкова богатата филмография по темата и след „Трафик” (2000) на Стивън Содърбърг всеки следващ филм неизбежно е като „копие под индиго” с претоплени цитати, а актьорът Бенисио дел Торо все едно само се е преместил пред камерата на канадеца дори без да се прибере вкъщи и да смени дрехите си.
* * *
Огромно събитие като Кан не е възможно без присъствието и дори пряката подкрепа на филмовия бизнес. Но той не обича да си губи времето във фестивални вълнения, а организира сериозни мениджърски ходове. Този път – международна конференция на изключително актуалната тема „Нови модели за киноразпространение и влиянието им върху финансирането на филмопроизводството”. Т.е. връзката „пазар – стока” е дебело подчертана. При това основният лектор бе от новата интернет базирана платформа Netflix за гледане на филми в мрежата. Дали един ден няма да „присъстваме” на виртуален Кан с филми в личните си таблети? Е, това никога няма да стане, защото тогава еуфорията около червения килим, дефилето на звездите по него и магията на „Златната палма” биха изчезнали. А това ще означава „Кроазет” отново да се превърне в пусто крайбрежие с диви тръстики. Не, никога!
