Радостина Петрова: Какво е според вас значението на поезията за съвременния човек?
Мажанна Келар: Смятам, че мястото на поезията е същото, каквото е било винаги. Тя е повод за размисъл над живота. Известният немски поет Ханс Магнусен смята, че броят на хората, които четат поезия, е винаги един и същ във всички страни и във всички векове – 1364 души във всяка държава, независимо от нейното население. Мисля, че читателите на поезия не са повече.
Р.П.: Вашата поезия се отличава с изключителна картинност. Какво търсите в света около себе си?
М.К.: Не знам какво търся. Не е като да търся нещо, стиховете просто идват при мен. А това, че са картинни, е свързано с факта, че съм израснала сред изключително красив пейзаж. Родена съм в Северозападна Полша, в Мазурите, в района на хилядата езера – това са ледникови езера. Там има също много впечатляващи скални образувания. Това поражда картинността. Когато пиша, моята цел е стихотворението да бъде възможно най-истинско, читателят да вижда това, за което чете. Влагам много работа при изграждането на тези картини.
Малко са текстовете ми, посветени на други страни. Появява се Франция, Швеция, където бях на специализация в Готланд, Италия. Все още не знам какви впечатления от пътуванията ще се появят в новия том, над който работя. Няколко години не бях писала поезия, занимавах се с научни текстове.
Р.П.: Отразяват ли тези картини някакъв вътрешен пейзаж?
М.К.: Не, това не са вътрешни картини в смисъл, че нося в себе си някакъв образ и се опитвам да го предам на листа хартия. Когато започвам едно стихотворение, понякога имам само две думи или един стих, или пък някакъв род музика. Стихотворението се изгражда постепенно, стъпка по стъпка, така че това не е вътрешен пейзаж. Никога не знам предварително как ще изглежда едно стихотворение, то е изненада и за мен. Мисля, че ако знаех всичко докрай, писането щеше да е скучно, както и четенето след това.
Аз се интересувам повече от природата, отколкото от хората. Именно чрез тези картини се опитвам да изразя това, което ме вълнува. Дори не толкова любовта, колкото смъртта и тайната на съществуването.
Р.П.: Критиците определят вашата поезия като продължение на традициите на женската поезия, като израз на женската гледна точка. Съгласна ли сте с тези наблюдения?
МК: Не, не се възприемам като женска поетеса. Струва ми се, че не пиша по темите, които са типични за т.нар. женска литература. Например нямам стихове за майчинството, въпреки че съм майка. Трудно ми е да се идентифицирам с това, тъй като когато пиша, аз не мисля за това, че съм жена. Може би ме класифицират така заради някои теми, които засягам – например темата за любовта.
Или заради някаква типично женска чувствителност? Не знам. Струва ми се, че мъжете също могат да бъдат много сензитивни – например Бруно Шулц.
Р.П.: Чувствате ли се свързана с някакви традиции в полската или световната поезия?
М.К.: Да, аз чета много поезия – както полска, така и чужда. Чета най-вече поезия, след това есета. Чета много малко проза. Не умея да чета проза. Прозата ме отблъсква, просто не мога да чета нещо, което има фабула, стъпка по стъпка. Тя не въздейства върху моите емоции. С най-голямо желание чета природни описания, когато са добре направени, като например у Сташук. Но решително предпочитам поезията и чета много поезия.
Р.П.: Научните ви интереси са в областта на интегралното образование и развитието на възрастните хора. Има ли научната ви работа влияние върху творческия процес?
М.К.: Научната работа не оказва влияние върху моето творчество. Научните изследвания, постпиажетанската психология на развитието – те просто ми позволиха да разбера етапите в развитието на възрастните хора, които преди това не бях способна да назова. Липсваше ми теория, за да ги установя и назова по някакъв начин.
Не е възможно да се съчетае научната работа с поезията. Аз не съм в състояние сутринта да пиша научна статия, а следобед – стихотворения. Или пиша научни статии и тогава дори не чета поезия, а научни текстове, статии, книги, или напълно забравям за науката, оставям я и пиша поезия. Когато пиша – особено поезия – ми е необходим времеви коридор, в който знам, че ще се занимавам само с поезия.
В определен период от живота си въобще не смятах, че ще бъда поетеса. Дори избягах от поезията. Например хабилитацията ми беше такова бягство от поезията. Но винаги се случваше така, че след като известно време не съм писала, започвам да изпитвам нужда да го направя, защото ми се струва, че животът няма смисъл. Пиша само когато трябва, когато чувствам, че е невъзможно да избягам от поезията и тогава сядам и пиша стихове.
Но поезията не е бягство от ежедневието. Дори не смятам, че от ежедневието трябва да се бяга. Вярвам, че от живота не трябва да се бяга и никога не съм имала желание да бягам. Аз съм страстен любител на живота. Вярвам, че ежедневието, самият живот е празник. А кой бяга от празниците? Тогава защо да бягаме от живота?
Р.П.: Вие сте член на ПЕН клуба и Дружеството на полските писатели. Смятате ли, че тези организации имат изцяло официални функции, или създават възможност за реален творчески диалог?
М.К.: Мисля, че създават такива възможности, но аз специално не се ангажирам много с тях. Знам, че има различни инициативи и събития както на Дружеството на полските писатели, така и на ПЕН клуба. ПЕН клубът е много важна организация, която провежда акции по значими въпроси – например проблема за свободата на словото, личната свобода на поетите и писателите, тъй като има държави, в които тези права биват ограничавани. Тогава се включваме в различни инициативи, подписваме отворени писма.
Р.П.: Днес писателят често се среща със своята публика. Какви са вашите впечатления от тези срещи?
М.К.: Никога не съм търсила тези контакти, но когато получавам покани, се срещам с читателите. И винаги се радвам, че идват хора, които четат стихове. Те никога не са много, но хората, които четат поезия, никога не са много. Може би единствено в Краков е различно, но Краков е специално място. Но се радвам, че стиховете ми привличат хората, че поезията привлича хората.
Знаете ли, на подобни срещи никога няма време. Появяват се някакви въпроси, на които се старая да отговоря, но истинският диалог изисква различно пространство и най-вече много време. Нужно е време, не само няколко часа.
Р.П.: Чувствате ли се по различен начин на срещи с читатели в Полша и в чужбина?
М.К.: Не, съвсем не. Може би когато съм в чужбина заедно с други писатели, с други поети, тогава може би идват хора, които наистина се интересуват, които имат своите предпочитани поети в тази група и искат да ги видят на живо. Но и в Полша е така. Може би в чужбина е по-изненадващо, когато заминава, човек не очаква, че ще срещне хора, които познават неговата поезия.
Р.П.: Вие сте стипендиант по различни международни програми. Какво ви дават тези пътувания?
М.К.: Срещи с други поети. Изобщо идеята на такива срещи е, че на тях ще се пишат стихове. Но ми е трудно да пиша по време на такива срещи. Спомням си, че при едно от тези пътувания си написах дисертацията.
Р.П.: Има ли съвременни автори, които са ви близки?
М.К.: Не задължително съвременни, по-скоро автори, които чета. Вече споменах Сташук, харесвам също съвременни поети като Томек Ружицки и Адам Загаевски, както и много, много други. Но аз не деля литературата на съвременна и несъвременна. Има и автори от миналото, които звучат много съвременно, като например Майстер Екхарт или Йоан Кръстни, които чета напоследък. Те са важни за мен.
Р.П.: А важни ли са за вас личните контакти?
М.К.: Приятелският ми кръг е много ограничен и най-близките ми приятели не са свързани с литературата. Литературните контакти не са свързани с най-близкото ми обкръжение.
Не съм многословна, но аз никога не говоря много. Не се изразявам само чрез словото. Когато пиша, се изразявам чрез своята поезия. Когато работя в градината, когато я оформям, аз се изразявам и чрез това. Когато обзавеждам жилището си и купувам красиви предмети, това също е начин да изразя себе си. Нуждата от експресия се проявява във всичко около мен. В пространството, в облеклото, бижутата, в градината, когато садя хортензии и рози.
Р.П.: Това се усеща и във вашата поезия – преживяването на всеки момент, на всяко усещане като възможност за експресия.
М.К.: Да, това е вярно. Но в поезията силно се ангажира и съзнанието, човек трябва да се дистанцира от своите чувства. Работя изключително много, за да открия най-точната дума, която да отразява това, което е около мен. Отделям много време не само на отделната дума, но и на начина, по който думите играят помежду си, на отделните изречения, на начина, по който те се отнасят едно към друго, на цялостния облик на стихотворението.
Р.П.: Композирате ли и книгите си като такава цялост?
М.К.: Да, разбира се. Вече накрая, когато стихотворенията са готови, се опитвам да създам някаква композиция. Но тогава често моля и някой друг, например моите редактори, да ги организират. Веднъж изпратих мое томче на двама души и всеки от тях ги подреди по различен начин. За мен това бяха две различни книги.
Р.П.: Вие сте лауреат на редица важни награди за литература. Какво ви донесоха те?
М.К.: Не съм много наясно с механизмите за промотиране на книгата. С това се занимава издателството, то организира различни срещи, интервюта. А наградите за мен бяха изненада. Въобще не очаквах, че ще получа за първия си том наградата „Кошчелски”, която тогава беше най-значимата в Полша. При това издадох тази стихосбирка в малко провинциално издателство в Сувалки. Въобще не ми дойде на ум, че нещо подобно може да се случи. Бях доволна, бях щастлива. Литературните награди винаги ми носят много щастие.
Р.П.: Стиховете ви са преведени на различни езици, сега и на български. Смятате ли, че поезията е преводима?
М.К.: Дали е преводима? Съществуват различни школи. Някои смятат, че поезията е непреводима. Но има и стихове, които в превод звучат дори по-добре, отколкото в оригинал. Има и поезия, която не е възможно да се преведе, поети, които са толкова херметични и толкова свързани със своя контекст, че творбите им са непреводими. Мисля, че това зависи и от уменията на преводача. Вярвам, че преводачът трябва да бъде също в някакъв смисъл поет, за да превежда стихове.
Р.П.: Поддържате ли контакт със своите преводачи?
М.К.: Да, макар и не постоянен. Поддържам контакт с тях. Тези контакти са най-активни, когато преводачът работи над превода на стихотворенията. Тогава се обръщат към мен с множество въпроси. Налага ми се да обяснявам, да разяснявам различни неща, за които съм мислила.
Р.П.: Случвало ли ви се е въпрос от преводач да ви накара да погледнете свой текст по различен начин?
М.К.: Да, случвало ми се е. Например с едно стихотворение, чието заглавие е „Анна”. Преводачката ми писа, че това стихотворение е направило впечатление на нейна позната – това беше преводачката ми на английски език, Елжбета Вуйчик-Лийс. Тогава наистина погледнах на това стихотворение по различен начин. Забелязах, че е възможно в него да присъстват неща, които преди това не бях забелязала. Погледнах през погледа на тази дама.
Р.П.: Смятате ли, че поезията отваря възможност за диалог между културите?
М.К.: Да, защото разбирането на стихотворенията не зависи от това колко силно сме свързани с дадена култура. Когато четем поезия, нашият хоризонт се разширява, способни сме да излезем извън ограниченията на индивидуалната перспектива и да достигнем до универсални обобщения. Това позволява диалога между културите. Но това е възможно едва тогава, когато съзнанието ни е достигнало до универсалистична нагласа.
Аз не търся нищо специално. Когато пиша, се старая да напиша конкретното стихотворение колкото се може по-добре. Нямам предварителни очаквания. Вярвам обаче, че необходимостта да се развива е вродена на човека. Но това не е лесно. Има такива хора на изкуството, които почиват на своите лаври. Когато човек почива на стари лаври и търси плитки впечатления, той бяга от развитието, което е свързано с редица трудности. Но този вътрешен импулс, който ни тласка, не оставя алтернатива – човек или се развива, или не. Но отказът от развитие има своя цена. Каквото и да изберат, хората плащат за всеки възможен път.

Разговора води Радостина Петрова