Едно събитиe от столичния културен календар привлeчe вниманието през последния месец – софийската „Алея на книгата“ (8 -13 септември), организирана от Асоциация „Българска книга“. Не ми се иска да пресилвам значимостта му, то едва ли е най-важното от случилото се в столицата през изминалите седмици, от друга страна „Алеята“ показва нещо трайно залегнало в менталността на организацията на подобен род мероприятия, на което си струва да се обърне внимание. Ще определя тази черта като опъка панаирност.
Макар организаторите да предпочитат да изтъкват уникалността в замисъла на „Алеята на книгата“ – да бъде единственото по рода си пътуващо изложение на български книги, което пристига в София, едва след като е обиколило големите градове в страната, където всеки може да си купи още топло от печатницата издание според предпочитанията си и със значителна отстъпка – появата на „Алеята“ беше всъщност предвидима и очаквана, като се вземе под внимание логиката, която движи българското книгоиздаване и представляващата го Асоциация „Българска книга“. Тази логика е подчинена на определени „сезонни“ моменти, в които се очаква повишен интерес към български книги.
Първият такъв момент са коледно-новогодишните празници или по-конкретно втората и третата седмица на декември, когато се провежда зимният „Панаир на книгата“. Празници са, ще се поглезим, ако не себе си то за подарък… Книгите не са толкова скъпи, а пък стойността им не се мери по коричната цена. Пък и книгата за подарък позволява да се изрази отношение към съответния човек. Да покажеш, че познаваш предпочитанията и вкуса му или поне как гледаш на него. Томче с поезия би казвало, че се гледа на дадения човек като изтънчен, културен, способен да оцени такъв подарък. Ако не това, то биография или пък мемоари – възможностите за избор са големи… Тази реконструкция на мотивировката, която стои зад организацията на „Панаира“ няма претенция да бъде изчерпателна или дори твърде прецизна.
Мотивите зад пролетния „Базар на книгата“, отново провеждан ежегодно, вероятно са по-многопластови. По традиция, той се провежда около 24 май, когато заради стожерното място, което кирилската писменост и честването й заемат в националния ни дискурс, изглежда, някак наложително от кумова срама човек, ако не да прочете нещо, то поне да си купи някоя българска книга и да каже няколко приповдигнати думи за славянската писменост, възрожденците, българския литературен канон, да засвидетелства дълг и признателност към тях пък и да подметне с тревога видимо нарастващите неграмотност и безразличие към гореспоменатите в българското училище. Базарът, от друга страна, се провежда и преди първи юни, празникът на детето, останал в наследство от НРБ. Трябва да се отбележи, че при всичките си грандомански проекти и също толкова мащабни провали, режимът успя поне в това – да постави детето на мястото на патриарха в българското семейство. Трансформация, която за разлика от много други, не се превъртя обратно до предходното си състояние след края на народната република. Но да се върна на пролетния базар на книгата, който освен на високите четива от литературния канон по тази причина набляга и на детските книжки. Последният пласт, който определя облика му, е погледът към отпуските и лятото. Учудващо или не тъкмо протяжните часове на плажа най-много се доближават по структура до онова свободно време, което е позволило формирането на просвещенската култура на четенето, и чието изчезване го поставя под натиска, който наблюдаваме днес. Разбира се, четенето на плажа е и сходно и различно от идеализираната и еротизирана фигура на четящата в своя будоар мадона. За отпуската се подбират предимно леки, по правило преводни романи, с които да се запълва времето, ако водата е прекалено хладка или пък разговорите в компанията не вървят. И тъкмо такива българските издатели се стремят да подготвят за щанда си на базара през пролетта.
Така организиран, българският книгоиздателски календар оставя една голяма дупка между пролетно и зимното повишено търсене на издавани в България заглавия. Това е празнината, която „Алея на книгата“, закономерно се появява, за да запълни, в самото начало на есента и преди започването на учебната и академичната година. Новото ежегодно мероприятие има дори още по-хибридна природа от базара и панаира. То отново разчита на донякъде институционално гарантирани публики – ученици и студенти или поне загрижените за образованието им родители. Това таргетиране показва на свой ред, че събитието опитва повече да използва вече наличен интерес към издаваните заглавия, вместо да търси начини да формира и развива интерес и някаква култура на четене.
От друга страна, по силата на своя замисъл „Алеята“ вече настоява да бъде вписана в самото градско ежедневие. Не специално събитие, което би изисквало да му се отдели собствено време и място, а изнесено навън, на улицата. Събитие, което в този смисъл се вписва в самата урбанистична среда и което разчита на това да ви „пресече пътя“. Да промени, да разнообрази и да учудни обичаен градски топос, някъде, откъдето се минава всеки ден изниква микроселце от шатри с изложени книги – книгите са излезли измежду хората, вместо да чакат последните да отидат при тях. Струва си да се поспреш за малко, да поразгледаш, да размениш някоя дума с продавачите, а може и ненадейно да попаднеш на някой познат, когото не си виждал от години. Пък е и хубаво да те видят на новото „стъргало“ при това с книга в ръка. Или може би поне така следва да бъде разчетен жестът, който „алеята“ прави.
Можем да потърсим и по-сериозна мотивация, различна от рекламно-търговската. Все повече се чете именно в промеждутъците – в метрото, в трамвая, в задръстването, в кафенето… Самото четене е излязло от характерните си просвещенски пространства и книгата просто го следва в стъпките му, опитва се да се нагоди според новите дадености. Далеч не само при нас положението е такова, можем да си кажем. В това отношение събития от типа на „Алея на книгата“ са ни повече, ни по-малко в духа на времето.. От друга страна, тази „сезонност“ в представянето на българското книгоиздаване, очертавана по годишния календар от събития, организирани от АБК, внушава определено натрапчиво обобщение, което в леко ироничен дух би гласяло „нашенци пият само на маса и четат само по сериозен повод“, а далеч не такова е търсеното послание.
Асоциация „Българска книга“ не може да бъде упрекната в това, че е лош организатор. Настоящото (трето) провеждане на „Алея на книгата“ отново беше съпътствано от добре обмислена и добре балансирана програма от представяния на книги и образователни програми и организации. В рамките на шестте дни бяха представени стихосбирките „Гарванов писък“ на Романьола Мирославова и „Моята антология“ на Борислав Геронтиев. Най-новата проза на свой ред вниманието се спря на сборника с разкази „Летни деца“ на Ния Цанева, романите „Портокалови дни“ на Ива Прохазкова, „Последна стъпка“ на Йордан Славейков и „Кротките“ на Ангел Игов „. Предпремиерно Милена Фучеджиева прочете откъси от „Сексът и комунизмът 2“ още преди романът да е влязъл за печат. В поглед назад към предходниците Румяна Пенчева представи „Моите делници“, мемоарна книга с дневници и спомени на Стилиян Чилингиров под нейна редакция. Беше представен и обзорният том „Български музикален театър 1890-2010. Том 4“ от Розалия Бикс и колектив. За уравновесяване на тези по-академични четива организаторите бяха предвидили и представяне на книгата „Футболни отломки от стари времена“ на спортния журналист Силвестър Милчев и спортната автобиография на баскетболистката Гергана Брънзова. А също и „Цветя от края на 80-те. BG рок история/поезия“ на музикалните журналисти Румен Янев и Емил Братанов. В програмата на „Алеята“ намериха още място новоиздадени томове с преводна, балканска и детска литература – романът „Орехови двери“ на босненеца Миленко Йергович, „Патилата на шарпланинеца Дон“ на хърватската детска писателка Вишня Стахуляк и юношеският роман „13-а пряка“ на полската писателка Малгожата Гутовска-Адамчик.
Ясно личи стремежът да се представи една пълна картина на отпечатаното до този момент като се привлекат млади и утвърдени автори, поезия и проза, като се представи както академичната и мемоарната, така и хоби литературата. Тъкмо тук обаче се случва една характерна и за трите ежегодни събития на АБК деформация.
Потокът от посетители се разделя на две. Публиката на представянията от съпътстващата програма е съставена обикновено от хора професионално ангажирани по един или друг начин с представяното издание, които идват специално за него. По правило тази публика рядко остава за някоя от следващите премиери, а още по-рядко отделя време, за да обходи самата алея с книги. Редовните посетители на „Алеята“ пък, които са дошли просто за да разгледат и да се възползват от намаленията или заради възможността да си купят някоя по-трудно намираема книга направо от издателя, не проявяват особен интерес към съпътстващата програма. Така опитът да се покаже представителна извадка на българското книгоиздаване, остава повече опит, отколкото постигана цел. При „Алеята“ тази деформация е толкова по-видима и заради това, че шатрите с книги са разпръснати в самата градска среда, за разлика от панаира и базара, традиционно провеждани в НДК.
Този проблем до голяма степен се дължи на начина, по който се популяризират трите ежегодни събития от АБК. През годините традиционно се набляга на специалните издателски отстъпки и на събирането на българските книги на едно място, докато съпътстващата програма остава на по-заден план. Да се наблегне върху отстъпката не е лоша стратегия, още повече изглежда, че от нея всички следва да печелят. Благодарение на постигнатото от АБК временно освобождаване на книгата от ДДС в рамките на трите събития, издателите могат да си позволят гарантирана отстъпка от поне 20%. А това, че предлагат книгите си лично без разпространител пък означава, че те получават 30%–40% повече от обичайното за продаден том или ако предпочитат, могат да предложат книгите си на половин цена, без да бъдат на загуба. Това направи панаирите на книгата времето за покупка на по-скъпи издания като енциклопедии и албуми. Този модел на голяма „книжарница“, от друга страна, постига добра и стабилна посещаемост и стимулира гарантирано, ако не четене, то купуване на отпечатани в България издания.
Моделът „книжарница“ обаче е панаирът обърнат с главата надолу, ако се приеме, че софийският сезонен панаир е ориентиран към панаирите във Франкфурт и Болоня или пък следва да подготвя българското участие в тях (отново грижа на АБК).
Както е посочвано многократно от Алберт Бенбасат „панаирът не е книжарница“, а преди всичко професионално и браншово събитие. То е място, в което издатели да се срещат с литературни агенти и автори, да се сключват договори и да се правят постъпки за преводи и издаване на чужди езици. Време за сверяване на часовника между издателите, за размяна на издателски каталози и осмисляне на очертаващите се тенденции, за планиране на издателските програми за следващата година. Доколкото тези събития са отворени за посетители, те популяризират четенето като за определен момент жестово приобщават посетителите към професионалния живот на книгата, позволяват едно надникване в кухнята на книгоиздаването. Разбира се, панаирът е и място, на което читателите да се срещнат с издатели и автори, да завържат разговор, да задават въпроси, да споделят впечатления и предпочитания. Сдобиването с нова книга би следвало да бъде съпътстващ и допълнителен, не водещият момент в това. В противен случай трудно бихме могли да дадем обоснован отговор на въпроса какво повече и по-различно от дейността на всяка голяма книжарница, която може да си позволи, освен да продава книги, да организира представяния, да кани български и чужди автори съвместно с издателите им, да подкрепя собствен литературен клуб. Дейност, която книжарницата при това провежда постоянно, а не три пъти в годината. От друга страна, панаирът може да бъде и голяма книжарница, но големите книжарници не могат да вършат задачата на панаира. Те не могат да правят представителна извадка на българската книга, нито да опитват да популяризират български автори извън България. Те не са мястото, където следва да се търси диалога между българската и други европейски и неевропейски литератури. Струва ми се, че ако искаме да видим по-добро представяне на българските книги на международния панаир на книгата във Франкфурт, то следва да започнем от изданията на българския книжен панаир.
Чавдар Парушев
