„Малдорор“ – моноспектакъл на Леонид Йовчев по „Песните на Малдорор“ от Лотреамон; сценична версия и режисура: Ани Васева; теория: Боян Манчев; графичен дизайн: Георги Шаров; премиера 28.09.2015, Френски институт
Работата на театралната група „Метеор“ представлява експеримент по установяване и пре-установяване на границите на театъра. Възможностите на театралното, предефинирано в параметрите на телесността, двигателната експресия, материалната плътност и пълнота на езика, е собственият обект на този изследователски театър. Самите участници в групата определят театъра си като „литературен“ и „поетически“, противопоставяйки го на репрезентацията и „театъра на езика“ – в смисъла на Арто театърът трябва да произведе свои собствени форми на изразност, а не да бъде илюстрация на психологически консистентни персонажи и последователна фабула. Но и още нещо – спектаклите на група „Метеор“ могат да бъдат наречени и „теоретичен“ театър тъкмо доколкото показват възможността съвременната теория, самата тя едно особено, гранично образувание, да се трансформира непосредствено в пластиката на актьорските тяло и глас.
В това отношение моноспектакълът „Малдорор“ е изпълнен в стила на онова, което софийската публика познава от „Пиеса за умиране“, „Франкенщайн“ или „Пиеса за теб“, но в същото време се отличава от предходните представления, преди всичко разкривайки ни един от корените в самите концептуални основания на работата на „Метеор“ изобщо – „Песните на Малдорор“, текст, публикуван през 1869 г. под името на мистериозния граф дьо Лотреамон и веднага след това забравен чак до времената на европейските авангарди. Макар че фрагменти от този текст бяха включени още в „Пиеса за умиране“, моноспектакълът „Малдорор“ за пръв път показва пълния театрален потенциал на този подчертано недраматургичен текст. И този потенциал се състои в това да бъде не просто източник за образи и мотиви, които откриваме в други спектакли, а да играе ролята на задвижващата вътрешна сила, една динамика за производство на същите „нови форми“, които театърът на множествения субект „Метеор“ търси.
„Малдорор“ е първият спектакъл на този множествен субект, който се основава изцяло върху вече създаден, чужд текст. Това означава ли, че с „Малдорор“ се завръщаме към театъра, подчинен на езика, монологична илюстрация на една в лошия смисъл „литературна творба“? Отговорът е не, доколкото поставянето на сцена на този текст огъва текста върху самия себе си, прилага върху текста собствените му хватки – в някакъв смисъл задушава текста със собствената му примка. Тъкмо в тази авторефлексивна работа по отвеждане на текста до самия себе си чрез пластиката на театъра се състои виртуозната работа на режисьорката Ани Васева и на актьора Леонид Йовчев. Често подчертаваната в работата на Ани Васева сякаш музикална оформеност, която съставлява целенасочено дисхармоничната текстура на спектакъла, е налице и тук – нищо в гласа, нищо в телесните движения на Леонид Йовчев не е случайно, то е част от една интегрална пластическа концепция за цялото на представлението, наричано от авторите си още „оратория“. На това интегративно движение се противопоставя насоченият към противоположния полюс стремеж към раздробяване, към множественост – бърза смяна на настроенията, на техниката на игра, непрекъснато преобразяване. Леонид Йовчев не играе „персонажа“ Малдорор или този на поета Дюкас, а дава тялото и гласа си на десетки прехождащи едно в друго, пораждащи се едно от друго изразни състояния. Дори там, където в този особен театър би могло да има „персонаж“, доколкото има постановка на текст, той е отказан именно поради свойствата на самия персонаж от „Песните на Малдорор“.
Актьорът тук не е тялото и гласът на „действащо лице“ – актьорът е материя, или по-скоро онзи, който разкрива себе си като материята за едно безконечно производство на нови и нови форми. За разлика от други спектакли на Ани Васева, където постъпателното излизане от себе си, смесване и трансформиране на телесната материята е постигано чрез чудовищни съчетания на телата на неколцината участващи актьори, в случая с „Малдорор“ това се извършва под формата на саморазливане на единствения актьор – самораздвояване с помощта на впечатляващия сценичен ефект, при който Леонид Йовчев играе едновременно (поне) две роли – тази на тялото си и тази на собствената си сянка, трансформираща се постепенно в колосално чудовище, което потапя зрителите в мрака на зловещата си утроба.
Така „Песните на Малдорор“ ни се разкрива като един от източниците на самия „литературен“ или „поетически“ театър, задавайки със своя радикален романтизъм няколко от въвлечените в „метеорната“ театрална практика тематични ядра. На първо място, това е проблемът за чудовището и чудовищното, тълкувано като онова, което непрестанно се измества – като непонятното, въвлечено в процеса на една постоянна трансформация, метаморфоза, алтерация (по израза на Боян Манчев). В контекста на обвинителната реч на Малдорор срещу човечеството чудовищното се откроява като напрегнатото отношение между човешко и нечовешко или между човешкото и самото себе си като самонадхвърлящо се в облика на чудовищното. Ако придружаващият спектакъла текст от Ани Васева и Боян Манчев настоява, че „чудовищата са осъществени желания“, това следва да подчертае, че динамичният, задвижващият елемент на трансформацията в чудовище е именно желанието. Желанието на свой ред е интерпретирано като вътрешно присъщо на самата материя свойство – материята притежава желанието вътре в себе си, дори – тя е самото желание и то я тласка към процеса на безспирна формална алтерация. На равнището на образа това е онази материя, която в свои по-ранни разработки Боян Манчев назовава вискозна – слузеста, пихтиеста, противно-извисена.
Ето защо в непосредствена връзка с проблема за чудовищното стои друг конститутивен за образността на „Малдорор“ елемент – възвишеното. Това е проблем, с който „Метеор“ експериментират и в други спектакли, например „Франкенщайн“ или „Фаетон“. Възвишеното се появява в монолога на Малдорор не само като пейзаж, на чийто фон се развива сюрреалният сюжет. Възвишеното е тълкувателната призма към чудовището, категорията, парадоксално обединяваща най-низшето, дънното, отблъскващо паразитното с величието на морската шир, планинските върхове, тътена на бурята. Възвишеното е екстазът на възмогването, което изтръгва Малдорор от човешкото и го захвърля към чудовищното. В това отношение много особено място заемат иронично-пародийните моменти от спектакъла. Донякъде ефект от самия текст, но много повече от играта на актьора, тези моменти спасяват възвишеното от опасностите на еднозначността и го карат да трепти в готовност за поредното преображение. Така спектакълът „Малдорор“ се превръща в поле за формите, които никога не застиват – пластическа артикулация и реартикулация в амплитудата между слузестите чудовища на морското дъно, разложението и възвишените образи на самонадхвърлянето на човешкия дух.
Богдана Паскалева
Фотографии: Боряна Пандова
