На 16 септември в НДК беше открит литературен клуб „Перото“, амбициозен проект на Националния център за книгата и лично на неговия директор Светлозар Желев. Според замисъла си това ново, подчертано литературно пространството трябва да запълни поне няколко ниши. Да се наложи като основната софийска литературна сцена, която да подслонява премиерите, представянията и дискусиите около по-важните книги при излизането им от печат или пък в ретроспекция. Освен фокус на публичния живот на книгата „Перото“ ще опита да възобнови традицията и на българското литературно кафене, където могат да се прекарват свободните от университетски занимания часове, прелиствайки някое томче или в разговор, разтоварен от прагматиката на бързото ежедневие. За целите на последното е взето решение „Перото“ да бъде отворено по всяко време, двайсет и четири часа в денонощието, да бъде мястото, където може да се говори за поезия над чаша вино и в три след полунощ. Това прави пространството практически и първата денонощна софийска библиотека и книжарница. Заявената разлика с другите големи книжни центрове („Гринуич“, „Ориндж“, „Хеликон“ и „Сиела“) тук е обявеното намерение на Националния център за книгата да заделя част от приходите за превод и популяризиране на български автори на други езици. Не на последно място „Перото“ има амбицията да формира както собствен литературен клуб, така и да приютява срещите на литературните клубове с установени традиции като наскоро възобновения Клуб на българските писателки.
Доколкото може да се съди по програмата на новото литературно пространство, тези амбиции на организаторите му не изглеждат лишени от основание или предпоставки. След двайсет и четири часовото маратонно четене за откриването през септември, програмата на Литературен клуб „Перото“ за месец октомври е с впечатляваща гъстота – с малки изключения прожекторите на обособения за целта малък подиум ще светват всяка вечер. Началото на програмата на 5 октомври даде Литературен гид „Перото“, който в избрани понеделници оттук насетне ще опитва да спира вниманието върху появата на по-важни издания, да прави оперативна критика „на живо“ в режим на диалог и дискусия. На 9 октомври беше представен романът „Кротките“ на Ангел Игов в поглед назад към дните на Народния съд. Роман, който се очертава да стане част от едно по-широко обръщане към катарзисния инструментариум на литературата за осмисляне на травмите на най-новата българска история в опит да се задейства очистващо освобождаване на продължаващите им деформационни ефекти върху настоящето. Под знака на съшиващата историческите зевове приемственост се проведе и срещата на Клуба на българските писателки. От предстоящите събития вниманието привличат няколко акцента – на 20 октомври на литературната сцена на „Перото“ ще застане Елена Алексиева, на 21 ще бъде представен том с непубликувани до този момент стихотворения на Николай Кънчев, а на 23 ще се подхване дискусия за литературните манифести.
Встрани от собствените амбиции и цели на Националния център за книгата симптом на какво е стремежът да се създаде и наложи една водеща литературна сцена? Нещо повече, защо денонощна книжарница и кафене? Защо се търси такова подчертано излизане от обичайните часове и излизане извън обичайните подредби на ежедневие, за да се обособи такова обособено и привилегировано пространство за книги?
В „Караниците около четенето“ Александър Кьосев акцентира върху промяната в структурата на свободното време като водещия фактор за метаморфозите и деформациите в познатите културни практики на четене. По силата на различни мащабни проучвания неизвестните около четенето за цели, различни от училищното образование или строго за удоволствие в собственото свободно време (и следователно встрани от публичния живот), се трупат. Явлението всъщност трудно може да се нарече ново – още Античността е пращала поетите да си стягат багажа, особено когато са опитвали да претендират, че правят нещо повече и по-различно от това да учат или развличат. Новият момент обаче се състои в постигнатата през изминалия и по-миналия век масова грамотност и разочарованото очакване, че тя ще върви ръка за ръка с вкус към стойностна литература. Комбинацията от двете поражда усещане за загубена или изгубваща се в момента значимост на книгата като обща (а не лично индивидуална) културна ценност. В този смисъл определяното от Кьосев като бавно, внимателно четене е не толкова загуба на определена действителност, а загуба на определен проект. За несъстоятелност на просвещенския проект за четенето като универсално приложим интелектуален катехизис, който, макар завладял образованите умове в Европа и отвъд, остава в границите на интелектуални елити и не успява да се превърне в действително общовалиден голям наратив, какъвто в настоящия момент е подобряването и удължаването на човешкия живот чрез технологии. Вероятно усещането за загуба е допълнително засилвано и от това, че тъкмо този технологичен голям разказ все повече подчинява на парадигмата си университетските програми, изтласквайки хуманитарния проект на втори план.
Но да се върнем към по-скромните мащаби на националния ни контекст, ако се съди по различните мероприятия, предприемани в подкрепа на развиване на пиетет към книгата и четенето, то очертаващите се тенденции са две. Първата може да бъде определена като „фестивална“ и разчитаща на това да придвижва книгите до хората в настояване, че изскуството „вирее“ навсякъде, че за него няма и няма нужда от специално място, че то създава своя особена атмосфера където и да се намира, включително и когато е на улицата под формата на фестивални мероприятия като „София диша“ и „Алея на книгата“. Втората стратегия настоява върху автономността на литературата, върху това да се обособява особено пространство и собствено време за нея, стратегията на литературния клуб и на денонощно отвореното пространство за четене на „Перото“. Първата стратегия опитва да вмъкне четенето в пролуките на ежедневието, в движението между вкъщи и някъде другаде, в малките антракти между останалите привидно непрекъснати потоци на ежедневие. Втората разчита на временно заскобяване и прекъсване на тези потоци, на формиране на привлекателни образи на Морово хубаво никъде, на привилегироване тъкмо на бавното и внимателно четене. Първата стратегия е прагматична и компромисна, втората – интелектуално елитарна. От друга страна, тъкмо тя сякаш преобладава в момента и създава предпоставките проектът на Националния център за книгата да успее.
Такова конструиране на литературното публично поле като мрежа от защитени, привилегировани пространства за четене има поне още един съпътстващ ефект, на който си струва да бъде обърнато внимание. То е силно зависимо от наличието на авторитетна и гласна оперативна критика и да обвързва самото четене с календара от събития, посветени на книги. Това, че една книга започва да се чете тогава, когато за нея се заговори, едва ли ще учуди някого. Интересът е пряко зависим от появата на рецензии, дискусии, критически бележки, на премиери, публични четения и споменавания в разговор за дадената книга. От друга страна, това е пряко следствие от определения тип организиране на литературното поле. То определя успех на тази книга, чийто автор съумява да бъде достатъчно видим (вместо реципрочната възможност, в която книгата насочва вниманието към дадения автор), на тези книги, говоренето за които прави наложително да бъдат прочетени, независимо от личния вкус и впечатления от съответния автор. В това отношение наблягането на „Перото“ като на литературна сцена, като програма от премиери и представяния и като място, където да се случва оперативна критика „на живо“, е отново добре обмислено и съобразено с даденостите, които заварва.
Не на последно място, с „Перото“ Националният център за книгата изпробва определен бизнес модел, който по замисъл следва да реактуализира позицията на заможния меценат, който инвестира част от приходите си pro bono в полза на общността, в този случай под формата на преводи на български автори на други езици. Популяризирането на българската литература би спечелило, ако този модел проработи, въпреки че той едва ли ще реши проблемите с координацията на тези преводи и усилия, тъй като, доколкото ги има, те са по-често инициативи на частни фондации като „Елизабет Костова“ и отделни проекти с местно или национално финансиране. Ако моделът все пак успее, той има потенциала да се превърне в норма за големите книжни центрове, които, за да се конкурират с него, ще трябва да подхванат собствени подобни инициативи.
Моделът е интересен и в още едно отношение, заради търсенето на баланс между комерсиалнотърговска и културна страна по отношение на книгата, без да се залита твърде много в едната или другата посока. Така това, което ще се случи с литературен клуб „Перото“, струва ми се, ще бъде показателно за това дали и доколко подобни балансирани подходи са приложими и доколко би могло да се търси по-широко тяхно приложение.
Без значение дали ще успее или не да се наложи като водещата сцена на софийския литературен живот, „Перото“ добавя още една брънка в една динамична екосистема, система, която все още има своите незаети ниши, но и чиято жизненост и устойчивост се определя според разнообразието на видовете, които я образуват.
Чавдар Парушев
Литературна сцена „Перото“
