Чавдар Парушев
Миналия петък в литературен клуб „Перото“ се състоя премиерата на новия роман на Владимир Зарев „Орлов мост“. Междувременно книгата беше представена и в още няколко града в страната – произведението видимо се радва на сериозен медиен, а вероятно и на читателски интерес. Протестите отпреди две години оставиха много въпроси, те сякаш оставиха главно въпроси, най-голямата въпросителна от които е питането: какво се случи или не успя да се случи с тях? Романът прави заявка за отговор, за възможен отговор, тясно обвързан с гледната точка на своя автор, но и нелишен от привлекателната оцелостяваща, свързваща и подреждаща сила на литературния наратив. Сила, толкова по-притегателна тъкмо защото осмислянето на протестните движения сякаш не протече докрай, не беше затворено или просто още продължава. В тази отвореност се включва и Владимир Зарев със своя уклон да изгражда произведенията си около исторически значим момент, който разказът да използва като трамплин, за да отскача към разглеждане на последиците му през личната и семейната история на членовете на един род. Нека за момент отложа повдигането на въпроса доколко протестите на Орлов мост са такъв значим момент, какъвто самото им полагане като основа на роман внушава, за да се спра първо върху контекста, в който книгата се появява и който вероятно ще определи до голяма степен неговата рецепция.
Романът излиза от печатарските преси в момент, в който Владимир Зарев е в светлините на прожекторите, казано и в пряк, и в преносен смисъл. Понастоящем той е част от писателското жури в опита на БНТ за интелигентен и културен реалити формат „Ръкописът“. Формат, който по позната схема се очаква да открие и да наложи перспективен млад автор, чийто първи роман да бъде издаден. В това жури на Владимир Зарев е отредена позицията на най-опитния ментор, в известен смисъл на живата памет и връзката с традицията, с високата литература и канона, в противовес на другите две фигури, които вероятно следва да се схващат в позициите на популярен сред широката българска читателска аудитория автор – Ваня Щерева, и Захари Карабашлиев, който пък като главен редактор на „Сиела“ се явява представител на книгоиздателския бранш.
Изборът тъкмо Владимир Зарев да бъде гласът на опита и естетическия вкус в телевизионния формат едва ли е случаен, макар далеч да не е бил единственият възможен. При Зарев обаче се задейства изключително важното през последните години реле, гарантиращо успех, критическо внимание и високи оценки спрямо родната ни литература – а именно авторът да е превеждан на някой от големите европейски езици и да се радва на някакъв успех и популярност зад граница. Макар първите романи на писателя да се появяват още в края на седемдесетте („Денят на нетърпението“, 1977 и „Битието“, 1978), това реле се задейства след немския превод на „Разруха“ (2003) и радушния критически прием, който романът намира там. За Зарев се появяват наречените от Никола Георгиев с термина „литературоним“ хвалебствени определения (на които според изковалия термина литературоведът следва да гледа повече с усмивка, но и със съзнание, че те са необходими опори за съзнанието на широката публика) като „българския Балзак“, „Разрухата“ като романа на българското литературно пълнолетие или най-успешното българско произведение, превеждано на немски език… Доколкото зад тези определения прозира не малко реклама и маркетингови хватки, ще ги оставя без по-нататъшен коментар. За качествата на романа всеки български читател може да съди сам, при това ползвайки произведението в неговия оригинал. Смятам, че те не са малко. По-интересно обаче е самото реле, което изглежда непременно трябва да бъде задействано, за да се гарантира правото на дадения български писател да се възприема като писател в контекста на собствения си език (чиято граница парадоксално първо трябва да бъде прекрачена, за да може произведението да намери своето сигурно място в него). Наличието и ефективността на описаното реле говори, че Цветан-Стояновия котловинен рефлекс все още е в сила. Все още имаме нужда от чуждата санкция, от одобрителния поглед на другия, за да се добие увереност в оценката на едно или друго произведение, санкция, толкова важна, колкото и закрепването на въпросното произведение към безспорен авторитет чрез прибягването до механизма на литературонимите. „Успехът навън“, от друга страна, е и медийно, не само литературнокритическо реле. То работи за успеха на дадено произведение и автора му, като му набавя подходящ медиен образ, набавя преди всичко видимост извън строго професионалните читателски общности (своего рода отново прекрачване на граница вън от собственото място).
Трябва да отчетем ролята на поне още два механизма, които играят роля в създаването на подходящ литературен имидж, който позволява след това на книгоиздателските и книгоразпространителските машини да се задействат в полза на едно произведение. Първото от тях е наличие на литературен критик, който да застане зад гърба на автора и новото произведение, да ги положи в контекст, да експлицира междутекстовите връзки, да заостри разглежданите проблеми, да диалогизира, но най-вече да даде своята оценка от позицията на втора, придаваща обективност инстанция. Вторият механизъм е по-условен и има повече спомагателна функция, също така е отново медиийно обвързан – а именно някои от произведенията на съответния автор да бъдат филмирани, да бъдат адаптирани за малкия или големия екран, като прекрачат вече самата литературна среда. Владимир Зарев може да се похвали и с двете. За книгите му с необходимата последователност пише Златко Ангелов, като привижда в историзма на Зарев източник на важни за настоящия момент национални идентичностни опори в памет и поглед назад към миналото. Ангелов визира главно мащабната трилогия „Битието“, „Изходът“ и „Законът“ на Зарев, която търси снемането в наратива на семейната сага на епическия макроразказ за превратностите от новата българска история. Тъкмо тази трилогия е адаптирана като основа за сценария на сериала „Дървото на живота“, режисиран от Тодор Чапкънов.
Разглеждането на тези релета на литературна видимост налага определено обобщение. Успехът на „Орлов мост“ се оказва в не малка степен зависим от прекрачването на писателя Владимир Зарев на собственолитературните граници към ролята на телевизионно жури в „Ръкописът“, като превеждан на немски съвременен български автор, на подходящ за филмиране автор. Измежду тях само едно – това на критически реципииран и анализиран съвременен автор, не изисква подобно прекрачване. А премиерата на „Орлов мост“ беше действително успешна. Далеч не малкият салон на „Перото“ едва побра всички гости, дошли за представянето на книгата. Романът представиха Михаил Неделчев и издателят в лицето на ИК „Хермес“, словата им се завъртяха около обичайното за такива случаи, а оттук и не твърде запомнящи се, за сметка на прочита на избрани откъси от романа беше изпълнен на ниво от актьора Янко Лозанов, който накара героите на Владимир Зарев да оживеят с необходимата емоционалност и вживяващ патос. Успехът на премиерата е и успех за прохождащата литературна сцена на Националния център за книгата и Светлозар Желев, а именно клуб „Перото“, който опитва да се наложи като предпочитаното пространство за представяне на нови и значими заглавия.
Успешната премиера означава и първи рецепции и критически прочити. Ако може да се изведе някакъв общ момент между тях, то той би могъл да бъде изразен в привиждането на „Орлов мост“ като антитеза на „Разрухата“, като опит за оптимизъм, за надежда в гражданската енергия на протеста, за търсене на опора в зарядите му на морална нетърпимост и в настояването му за етос, за повече лична отговорност и ангажираност към съвместното живеене.
Сюжетът на романа се завърта около любовната история на двама от водачите на протеста (на „твърдите“ и „меките“ националисти) Ирина и Павел. Тя е човек на изкуството и културата и движи малка галерия, той е перспективен адвокат в проядената от корупция и кадруване съдебна система, който подобно на библейския си съименник преживява своето обръщане, за да поеме по нов път. Събирането на двамата в двойка артикулира едно, струва ми се, прозрачно желание, желанието да се намери съюз между пронизващите разделения като отстояването на високи ценности или образован прагматизъм. В това отношение романът може би предпоставя и разрешава твърде лесно движещия го конфликт, като предлага да се търси изход в устойчивото в природата на човека – там, където има мъж и жена, действа и тази събираща сила, която преодолява всякакви различия, за да направи двама повече от двама. От друга страна, привилегия на литературните наративи е да набавят това, което отсъства от даденостите на действителността.
Действителните протести от Орлов мост не сполучиха да изградят мостове между отделните групи, да се справят с ентропията на разрояването в частни конфликти и цели, да изработят процедура за справяне с вътрешните конфликти помежду си и за договаряне на споделена цел, не успяха да увлекат в достатъчна степен „мълчаливото мнозинство“. Но останаха в паметта повече или по малко като „красивия“ протест – с лицата на родители, завели децата си, с пианото между палатките до паметника на Цар Освободител, с малките жестове на човешко уважение между протестиращи и служители на МВР, паметта е селективна и работи повече според потребностите на момента, който я извиква. Други аспекти от протестите бързо бяха забравени като повече или по-малко ненужни. Романът на Владимир Зарев работи добре с този режим на желаещо помнене. Помнене, което иска да изглади грапавините и противоречията и да осигури континуитета на историческото време. Помнене, което иска да инвестира определено значение и значимост в дадения момент. Спрямо това романът не разочарова, но от друга страна, и не очарова в по-особена степен, ако към него се подходи с товар от очаквания да подреди несвързаните картини и да извади на повърхността в спокойна равносметка това, което се е разигравало пред застиналите погледи на орлите от Орлов мост. В характеризирането на Павел се прокрадва доза маниерност, в подредбата на събитията доза литературна механика. От друга страна, езикът на романа с богатата си художественост предлага отмора от обеднения и нетърпелив медиен дискурс, склонен да се редуцира до прости предикации от подлог и сказуемо и да оставя допълненията и обстоятелствата като празнини, които да запълва друг.
Ако, върна отново към въпроса, с който го започнах – заслужават ли протестите отпреди две години да им се посвети собствено литературно произведение от автор с уклон към историчното, казано по-просто: достатъчно значими ли са те? Или ако се преформулира въпросът по друг начин, само под формата на литературно произведение ли може да се набави онази значимост на тези събития, която иначе би оставала под въпрос? Един прясно конструиран мит, чиято направа постепенно ще избледнява с времето, а с патината ще се наслагват и пласт след пласт правдоподобност, а по-сетне и достоверност върху него? Когато запомнянето на определени събития е движено от инвестирани в тях желания, може би се ражда добра литература, но едва ли се ражда добра памет. Пропускат се второстепенните агенти и фактори, пропускат се допълнителните релета и механизми, които придават видимост на едно за сметка на друго. Самото желание за памет е фактор, който може да се превърне в движеща сила.
