Иван Теофилов
1
След изпиването на чашата с отрова Сократ пренебрегнал смъртта, отпратил жената и децата си в съседната стая и седнал сред учeниците си да беседва… да продължи да мисли.
2
Легендата за принцовете Гав и Талханд в поемата „Шахнаме” на Фирдоуси е разказ за произхода на шаха. Легендата разказва обстойно в стотици двустишия драмата на принцовете подир кончината на баща им. Описва заченатите междуособици от братята, кървавия сблъсък на батальоните им, амбициите им за трона… как Талхандовият батальон бил разбит, как в разгара на битката Талханд не издържал и издъхнал от изтощение и жажда върху гърба на бойния си слон; как в отчаянието си опечалената майка обвинила големия си син в братоубийство; как Гав, засегнат от майчините нападки, събрал мъдреците от всички краища на страната да разчетат истината за битката и как най-достойният от мъдреците, като нарисувал върху дъска 64 квадрата, като местел камъчета по квадратите и размишлявал върху движението на войските, неволно сътворил ходовете на шахмата. Годината била шестстотин деветдесет и девета.
Оттогава шахът е етикет на житейскитe колизии. Влиянията му се забелязват още из страниците на Сервантес, Лесинг и Волтер. Ходовете му привличат и съвременната литература. В романа си „Покана за екзекуция” Набоков разработва мотива „игра със смъртта” изцяло на шахматен принцип.
3
Известна е самокритичността на Борхес. И съответно инстинктът му за съвършенство. В едно от интервютата си казва, че читиридесетте създадени от него книги вероятно са били „необходимите недоносчета, за да се извлекат няколко страници, няколко стиха”. В разказа „Огледалото и маската” е още по-краен – разглежда поезията като изцяло вложена в една-единствена дума. И в противовес на възхищението си от книгите в есето „Вавилонската библиотека” духовито заключава: „Вместо безпределно много книги, една-единствена безпределна дума”.
4
Гьоте: „Онези, които не ме обичат, не могат да ме съдят”.
5
Само руската литература притежава романи с архитектурни форми, различни от обичайните: романът в стихове „Евгений Онегин” на Пушкин, романът поема „Мъртви души” на Гогол, романът епопея „Война и мир” на Толстой, ритмизираният в анапест роман „Петербург” на Бели.
6
Сещам се за една среща в началото на 70-те години с големия унгарски поет Ласло Наги. Беше преводач на моя пиеса, чиято постановка показахме в Будапеща. Срешнахме се в любимото по онова време кафене на унгарските интелектуалци на улица „Ваци”. Наги е бил дълго време стипендиант в България и беше превел над двайсет хиляди стиха български народни песни, издадени в няколко тома. Приятен човек и ерудиран събеседник. Говореше с възхищение за анонимните автори, създали тези „велики песни” (негов израз) и рецитираше с някаква омая в гласа си запаметени редове, отскачайки от песен на песен. И блясъкът в очите му мигновено просълзяваше. „Каква дълбока, сугестивна поезия има в тези самобитни творения. И какво структурно, ритмично и интонационно многообразие, боже мой, какви душевни състояния, интуиция, усещания…” – развълнувано нареждаше той. И помня как се зарея в разбъбрената навалица на кафенето, усмихнато промълвявайки: „А в една песен имаше „черно слънце”…
7
Старая се да сдържам чувствата си, но длъжен ли съм да търпя обиди?
8
Един от най-ярките персонажи, населяващи моето детство, беше налбантинът Данаил. През две-три къщи от нас се ширеше незастроено място и там, като залепена на тухления калкан на кварталната фурна, се гушеше една ниска, грубо иззидана постройка, в която държеше инструментите си. А наоколо бивак от разпрегнати талиги и каруци. И звънкият мелодичен ек от подковаването на конете цял ден огласяше околните къщи. Данаил нямаше деца, но беше голям детишар. И детишарството му се бе превърнало в хоби. Джобовете му винаги бяха издути от квадратните, завити в шарени книжки бонбони „Карамел Му”. И мернеше ли се дете край налбантницата, погалваше го бащински по главата и му напълваше шепичката с карамели. В края на лятото, когато работата му отслабваше, забиваше една четириметрова греда край налбантницата, монтираше хоризонтално на върха й коларско колело, провисваше на него две съставени от железни синджири и чамови дъски люлки. Малчуганите жужащо обкръжаваха съоръжението. Данаил ги качваше по две на седалките. И сграбчил един от синджирите, тичаше в кръг и завихряше въртележката. „Ехаа! Давай, Данаилеее!” – крещяха възбудено децата. И Данаил бръмчеше като мотор в тичаща самозабрава…
9
Приказката „Пепеляшка” на Шарл Перо има египетски първообраз. Още преди няколко хилядолетия се е ползвала с голяма популярност в долината на Нил. Съществува папирус с изображение на девойка, на която черен роб мери златен сандал в присъствието на млад фараон. Сходните приключения на девойката, наречена Родопис, са написани с цветни йероглифи, обкръжаващи рисунката на папируса.
10
Мумиите в Музея на египетското изкуство в Кайро се съхраняват в отделна, херметически затворена зала. Туристите влизат на групи до 5 човека и за 15 минути стават заложници на това парадоксално зрелище. В една такава групичка преди години и аз бях един от тези заложници. Следвах смирено бавните придвижвания край стъклените хранилища със съхранени или повредени тела на хилядолетните властници. Владееше ме някаква неясна, дезориентираща смесица от чувства, предизвикана от гледката. Имаше нещо магнетично и в същото време уродливо в тези умалени, кукленски подобия. И трябваше да превъзмогна това натрапчиво усещане, за да гледам нормално експонатите. Единствено от напълно запазените мумии на Нефертити и Рамзес III бях добил по-ясна представа за тези прапрасъществувания. Макар и овехтели, сплъстените къдрици, птичите зеници и изостреният нос на знатната дама издаваха строга красота, виталност и достолепие. Широкото, овално лице на фараона с повдигнати вежди пък говореше за човек с весел нрав, а може би и за гуляйджия. Предположения, които не засягат никого, а най-малко хилядолетните покойници. Те и сега лежат безответно в стъклените си убежища, напълно предадени на милиони погледи и милиони тълкувания. В същия установен ред до 5 човека за същите 15 минути.
11
Целият Париж е като разцъфтял от премиерните афиши за изложбата на Паул Клее. И с дъщеря ми Маша вече сме в Люксембургската градина, запътени към източното крило на Двореца на Медичите. И буквално застиваме, виждайки стряскащо дългата опашка за билети пред входа на Musée dи Luxembourg. „Отказвам се! – изстенвам, – изключено е да издържа опашката на тия си години…” Но дъщеря ми е волеви човек и изтичва до полицая на входа. Нещо го уговаря. И ето ме учтиво въведен от полицая във фоайето на музея и удобно настанен на плетен стол до касата за билети. Маша се е върнала на опашката и я чакам да стигне до касата близо час. Одисеята с билетите слава богу приключва щастливо и вече сме при Клее. Още в младежките ми години този гениален швейцарец беше в реда на любимите ми художници. Макар и познат само от един албум в онова авторитарно време, пренесен нелегално от Полша. Но видян в оригинал, изумява със свободата на това тънкостно и причудливо смесване на несъвместими структури с невероятно звучни цветове. И сами вървим, озвучени, в огромния фантастичен свят на Клее. Ето и знаменитата му картина „Пирамидата” със светлинното излъчване на цветовете. Щастлив съм, че я виждам! И цветната магия с творческите вълнения и изтънчената култура на безбройните пейзажи и мотиви обширно оживява. Цветът е силата и кредото на Клее. Сам беше писал: „Цветът ме завладя изцяло. Не е нужно да знам нещо за него. Той ме завладя, това зная. Ето смисъла на щастливите минути: аз и цветът ведно”. Клее! Диригентът на оркестрираните цветове! Най-интелектуалният художник на ХХ век. Общуването с него е като амок. Като озарена самозабрава. В луминисцентното сияние на галерията цари непрекъснато оживление от суетене на елегантни походки и приятни лица. Присядаме за минути на отморителните скамейки и пак се вдигаме. Иска ни се още веднъж да видим „Старият феникс”, да поседим при „Персей” и „Комикът”, да отскочим до серията с „Орлите”… Възхитителна е експерименталната стихия на тази експозиция и духът й опиянява. Трудно е да се разделим с Клее. И излизаме като замаяни навън. Минаваме край строената тълпа сред разжарената светлина на парка. Чадърите са се умножили. Опашката е двойно по-голяма.
12
Съдържанието и формата са единен процес. Само доброто съдържание притежава оригинална форма.
13
Когато правя книга, от сутрин до вечер съм като закован на бюрото. Посред нощ ми идва на ум да променя някой пасаж, изречение или само дума. Ставам, поправям, спохождат ме нови идеи и осъмвам на бюрото. Претоварен съм до изтощение, но не спирам. И така… докато завърша книгата. Тежък, кошмарен труд. Но само аз зная за това.
14
След близо петдесетгодишно мълчание от смъртта на Михаил Булгаков през 1989 г. в поредицата „Библиотека на съветския роман” излиза най-сетне в пълен вид (има едно съкратено издание от 1967 г.) романът „Майстора и Маргарита”. И само след година излиза отново – в поредицата „Класици и съвременници”, придружен със задълбочен анализ и сериозни текстологически проучвания, тъй като в архива на писателя се откриват цели шест варианта на романа. Оказва се, че Булгаков цял живот е живял интензивно с това свое произведение и дълбоко е усещал неговата величина и трайност.
15
Дарбата и страданието са почти едно и също нещо.
