В България свързваме Малта главно с три неща, слънце, чудесни вина и последно време с красивия глас на Дестини Чукуниере, но по-малко с литература. Как изглежда малтийската литературна сцена, прилича ли на остров, архипелаг, или може би изобщо не е откъсната от континента?
– Малта е малка страна, разположена на три островчета, така че по-скоро архипелаг.
Малтийците сме около 400 000 души с компактни мигрантски групи в Австралия, Щатите, Канада и някои други страни. С оглед на това сцената на съвременната малтийска литература е много жизнена. Имаме значим брой автори, добро число издатели, а да си писател на такова малко място означава да гледаш сериозно на писането. Правим го от любов, не за препитание, още по-малко като начин за забогатяване.
Значи не е толкова различно от континента в крайна сметка?
– Да, определено. Правим го по любов, а това означава, че думите раснат от земята, органично, без големи напрежения от крайни срокове, не сме притискани от такива. От една страна, това е страхотно, от друга, понякога е добре някой да те посръчква да завършиш книгата си – помага.
Малта има не един, а три литературни езика: италиански, малтийски и английски. Как се погаждат? Вие самият пишете на малтийски.
– Малтийският и английският са двата официални езика в Малта, малтийският, разбира се, е националният. Вече няма литературно присъствие на италианския, той остана език на миналото. От обявяването на независимостта на Малта през 1964 г. езици на литературата са английският и малтийският, но повечето съвременни автори предпочитаме да пишем на малтийски, вероятно деветдесет процента от нас. Как се погаждат ли?
Няма ли изкушения да се пише на по-големия език, който оставя повече отворени врати?
– Въпросът се решава от езика, на който говорим, човек винаги пише на езика, който говори. Когато мислим, мислим на малтийски, това важи за много от нас, така по-лесно описваме определени неща. Аз самият не живея в Малта вече от много време. От единайсет години живея в Белгия, където всеки ден слушам френски, а вкъщи говоря английски, защото приятелката ми е естонка. Затова пиша на малтийски, за да помня откъде идвам.
С доза носталгия може би?
– Да, в определен смисъл, използвайки го, е като да пиша на собствен таен език, защото хората, с които споделям живота си сега, не могат да го четат, приятелите ми не разбират малтийски. Преводите вероятно са единственото бъдеще за литературите от малки държави, преводите ще ги запазят или обрекат.
Може ли да се каже, че за да си писател в днешно време, трябва да имаш хемингуейска страст по пътищата?
– Това едва ли важи за всички. Мнозина едва ли са пътували и веднъж през живота си и въпреки това пишат прекрасни, богати книги с много нюанси и аромат. Но индустрията се промени много през последните двайсет или трийсет години. Отделя се много време на промотиране на книгите, а това означава пътуване и участия. Означава представяния на книгата на други езици, да бъдеш достъпен онлайн за журналисти, да се появяваш постоянно в медиите, за да не бъдеш бързо забравен. В този смисъл мисля, че дните, в които авторът можеше да се затвори в кабинета си, за да пише и от време на време да праща ръкописите си на редакторите, наистина са в миналото.
Вие самият пътувате ли често? В предговора към „Когато изпратим деня“ отбелязвате, че за вас е важно книгите ви да пътуват чрез преводите си.
– Да, пътувам често, не толкова заради книгите си, не съм чак толкова известен, а и нямам толкова много книги, но пътувам за собствено удоволствие. Чувствам необходимост да пътувам, да откривам нови места. Не знам как да го обясня, предпочитам да се лишавам от определени неща, но да мога да пътувам и да попадам на нови места и хора.
След събитията в Париж изглежда, че само писателите и книгите пътуват без да се полепват етикети като „мигранти“ по тях. Означава ли това, че на тях ляга задачата да възстановяват горящите мостове между културите?
– Смятам, че литературата помага в това отношение. Литературата помага там, където има културни пропасти, и не само литературата, смятам, че изкуството като цяло го прави. Това може да е музика, това може да е танц или фотография, всяко изкуство. Литературата обаче ни показва, че колкото и различни да изглеждат културите ни, дълбоко вътре си приличаме, всички сме в същата лодка.
Освен други ви беше присъдена и наградата на Европейския съюз за литература за „Когато изпратим деня“. Какво означава тази награда за вас?
– Наградата означава много за мен. Тя позволи на книгата ми да достигне до много нови публики. Самият факт, че съм тук в София днес, се дължи на тази награда. Книгата ми беше преведена на много езици, ще се срещам с читатели тук в София, а след това в Норвегия, Италия, Албания, Македония, сборникът се превежда на френски. За мен, идващия от малък остров, това е прекрасна стъпка напред. А и разбира се, когато получиш награда, работата ти придобива смисъл и стойност, чувстваш се оценен, мотивиран да продължиш.
Към днешна дата късият разказ не е сред любимите жанрове на издателите. От тяхна гледна точка е по-добре да се пишат многологии, въпреки това вие предпочитате именно него. Къде се крие чарът на късия разказ за вас?
– Имате право, много писатели предпочитат да пращат романи на издателите си, вместо да пишат къси разкази. Пиша сборници с разкази по редица причини, с „Когато изпратим деня“ например чувствах, че идеите ми са по-подходяща за къси разкази – истории очи в очи, които се вглеждат отблизо в един определен проблем, без твърде много пластове или обрати – простички човешки истории. Късият разказ също така пасва по-добре на навиците ми и времето ми – не съм професионален писател. Баща съм, имам натоварена работа през деня, да кажем, времето ми за писане не е безгранично. Не пиша по пет минути на ден, но не пиша и по шест часа. Написах роман, зная какво е, отне ми година или дори повече с моето темпо, а при това беше кратък роман. Пък и винаги стои рискът да се окаже, че книгата, която пишеш, не отива никъде и всъщност няма книга. По тези причини на този етап от живота ми късият разказ ме устройва, пасва ми, него мога да си позволя. Романът, разбира се, е изцяло друго преживяване, и за четящия, и за пишещия, ще се върна при него, ще опитам отново да пиша роман.
Разкажете ни повече за „Когато изпратим деня“, как се случи, или може би всеки от разказите си има собствена история?
– Всеки от разказите си има собствена история, наистина, но ми се искаше да напиша и сборник, през който преминава обща свързваща нишка. Тази нишка според мен е силата на спомените. Кръстих книгата „Когато изпратим деня“, за да уловя този момент, когато седиш сам вечер с мислите и въображението си и се унасяш повече носталгично в спомени, отколкото в мисли какво те очаква. Затова написах сборник с разкази за персонажи, преследвани от спомените си. Има трима такива в книгата – този, който се опитва да преживее отново определен спомен и да се върне в него, този, който се опитва да се откъсне и да се освободи от спомените, да ги забрави, и този, който познава силата им и се опитва да изманипулира бъдещите си спомени, като се отказва да изживява определени неща. Написах разказ за младеж, който води своята майка на кино, а после съсипва вечерта, за да не остане ярък спомен, който да го преследва, когато тя си отиде.
Има ли нещо, което винаги ви провокира да пишете и да пишете за него? Много от разказите ви в „Когато изпратим деня“ се въртят около човешки връзки – между любовници, между родители и деца…
– Отношенията между хората ме запленяват във всичките им форми, без значение дали става въпрос за отношения между братя, роднини, бивши любовници, колеги, съседи, врагове. Обичам да наблюдавам хората, пиша почти само за хора, това е темата, която най-много обичам. Винаги забелязвам хората около себе си, например двойката с деца през една маса от нас. В ума си вече се чудя дали двамата са имали предишни бракове и са събрали децата си заедно, или са многодетно семейство. Винаги се чудя каква е историята на хората около мен, а като писател, разбира се, запълвам празните места, измисляйки липсващото. Това е и терапевтично упражнение, като да редиш пъзел. За мен писането е игра, която играя със себе си.
Чувствате ли се променен след всяка книга, или може би дори след всеки разказ?
– Определено, смятам, че винаги добавям по нещо към стила си след всяка следваща книга. Давам си сметка как звучи гласът ми в историите, които пиша, когато той не звучи достатъчно искрено в определена история, или я оставям, или опитвам да я преработя. Смятам, че познавам гласа си в добър разказ, а когато звучи фалшиво – съм жесток със себе си, много съм критичен.
Гостувате на Есенния панаир на книгата, имахте ли възможност вече да се срещнете с българи автори?
– О да, вчера имах възможност да присъствам на представянето на антологията „Куфарът на брат ми“. Имах удоволствието да се срещна с много от авторите, публикувани в нея, да обсъдим разказите им. Също имах възможност да разгледам и панаира, да се разходя из щандовете, да се запозная с много от издателите. Прекрасно преживяване е за мен да се срещам с хора от различни държави и въпреки това да откривам, че нещата, за които пишем и които ни интересуват, са толкова сходни.
Въпросите зададе ЧАВДАР ПАРУШЕВ
