„След което Умберто ми каза, че съм нямал преподавателски ищах.” С тази реплика главният герой на романа Fratelli d’Italia от Алберто Арбазино обрисува своя катастрофален досег с академичното поприще. Този Умберто няма как да не е бил Еко. Целият свят го познава като ерудиран, но увлекателен писател след публикуването на „Името на розата” през 1980 г. (от изд. „Бомпиани”, както почти всичките му книги).
Всъщност той вече беше много известен, и то не само в Италия, като блестящ критик и активист на масовите комуникации (телевизия, вестници, книгоиздаване). Беше участвал в културни дискусии, беше съдействал за обновяването на техните тематики в Италия чрез вноса на текстове и идеи с произход от най-различни сфери (теория на информацията и масмедиите, езикознание, структурализъм, когнитивизъм, литературен и художествен авангард); беше оцветил сивите страници нa националната разсъдъчност c игрите на своето сатирично и пародийно жонгльорство от литературния пастиш до игрословицата; беше установил междуконтинентална мрежа от интелектуални познанства и отношения, простираща се от Канада до Бразилия и до днешна Естония и допринесе за формирането на една колкото строга, толкова и еклектична дисциплина: семиотиката.
Всички знаеха, че наред с останалото Eкo беше и университетски професор – титла, която в Италия може да звучи почти формално, като обръщението „любезни господине” (научната степен „доктор” пък е равнозначна на „добри човече”). При Eкo беше различно. Само който му е бил студент, вероятно е усетил колко е важен преподавателският ищах, който притежаваше – той действително – в най-висша степен. Истината е, чe Умберто Еко е бил преподавател преди, и много повече от, всичко друго. В неговата библиография от заглавия, станали пословични, най-скромното и най-автобиографичното (но също и едно от най-ценните) е със сигурност „Как се пише дипломна работа” от 1975 г.
За първи път се срещнах с него през ноември 1981 г. в Болонския университет. Носеха се коридорни слухове, че редовно карал асистентите си да го заместват заради ангажиментите покрай международното представяне на „Името на розата” (година след излизането си романът правеше крачката от неочакван бестселър към тогава все още непознатата форма на световен мегаселър). Но нямаше нищо такова.
В университета Eкo се чувстваше като у дома си. Зад тези стени беше преподавател, а не звезда (в онези години никога не съм видял да го молят за автограф на романа): нужно беше само да почукате на вратата му, за да ви приеме, и се отнасяше към студентите като към младши колеги. И ето го действително как нахлува в препълнената аудитория, където години наред щях да го виждам на лекции всеки четвъртък, петък и събота до май месец, някой път и с температура. Савойската закваска не му позволяваше да се отпуска. А освен това истински му харесваше.
На този първи ден той прокара хоризонтално една черта по цялата дължина на дъската, раздели я на равни отделения, за всяко по един век, от V до XV в. сл. Хр. В оставащите два часа щеше да запълва три успоредни на линията на времето ленти, предназначени съответно за историческите, за културните събития и за технологичните нововъведения. Средновековието изникна пред очите ни.
Мнозина цитират една пословица именно от Средновековието: Non oportet studere sed studuisse, важно е не да учиш, а да си учил. Цялата преподавателска енергия на Eкo сякаш беше насочена в противоположната посока и десетилетия по-късно щях още да слушам как най-неподозирани хора казват след негова лекция: „Дощя ми се да седна да уча”. Дори пред публика от първокурсници в специалност „Визуални и сценични изкуства”, завършили кой знае какви лицеи и институти, посланието му достигаше ясно и просто: не е важно колко си учил досега, важно е да започнеш веднага. За „Залезът на Средновековието” на Йохан Хьойзинха казваше на лекции: „Това е очарователна книга, да се държи на нощното шкафче”. Който си я набавеше, откриваше, че е точно така: между преподавател и студент режимът на доверие или по-точно преносът се беше активирал; останалото щеше да дойде от само себе си.
В една компания веднъж преди лекции се пипна по ръката с престорено притеснение: „Тук ме преболява, дали не е инфаркт?”. Не беше, предстояха му още десетилетия работа. Но оттогава започна да се забелязва, че, мине-не мине, заговаряше за смъртта си. Не само най-автобиографичните герои на книгите му рядко остават живи на финала на книгата. И „Шестте разходки в горите на измислицата” (неговите „Американски лекции”) свършват с това как Eкo разсъждава за смъртта си, докато се наслаждава на звездното небе в един планетариум на 5 януари 1932 г., през нощта на рождената си дата. Това сигурно е била негова парлива мисъл: незаобиколимата среща c онова, което нищо не означава, което не може да се интерпретира и най-вече нито се научава, нито се преподава. Необяснимото – каква досадна неприятност за скъпия Професор, когото няма да забравим…
Стефано Бартедзаги*
Превод от италиански:
Дария Карапеткова
Източник: http://www.repubblica.it
*Стефано Бартедзаги (Милано, 1962) е италиански журналист, писател и преподавател, бивш студент на
У. Еко и автор на статии и книги по разнообразни езикови въпроси, свързани с креативност, игрословици, нови медии. Сред многобройните му публикации посочваме книгата „Нямам ни най-жалка представа” (2006). Прощалният му текст беше откроен в италианските медии като един от най-ярките, излезли след новината за кончината на У. Еко.
