Умберто Еко почина на 19 февруари около 22,30 ч. в дома си в Милано. Беше на 84 години и активното му участие в международните културни процеси не спираше да дава доказателство за отлична интелектуална форма. Новината за внезапната му кончина сепна многочислената наднационална общност, която от десетилетия беше свикнала да живее в комфорта на увереността, че явленията от дестабилизираното ни и хаотично съвремие ще получат, под една или друга форма, неговата ерудирана, достъпна и елегантно шеговита интерпретация.
През безславния период от годините на прехода след 1989 г. у нас, в който преводаческата дейност премина през фази на хаос и нерегламентираност, името на Умберто Еко беше едно от малкото, с които се свързва най-новата италианоезична литературна продукция. Първото посещение на Еко в България става през 1990 г. по инициатива на проф. Аксиния Джурова, която пази интересни спомени за разнообразни перипетии около гостуването и церемонията по удостояването му с титлата „доктор хонорис кауза” на Софийския университет. Едва тогава преводачът на „Името на розата” Никола Иванов успява да се срещне на живо със „своя” автор. Три години по-късно романът претърпява ново издание на български, в което е възстановено скандално липсващото в първото издание от 1985 г. изречение „Шест дни по-късно съветските войски нахлуха в злочестия град”. През 2004 г. Еко се връща в София за участие в научната конференция Около Умберто Еко. Знаци, репрезентации, интерпретации – европейската културна идентичност, организирана под ръководството на проф. Ивайло Знеполски, с когото вече го свързва приятелство и интелектуален диалог. Именно на проф. Знеполски, който посвещава на първата белетристична творба на Еко книгата си „Умберто Еко и уханието на розата”, принадлежи точното наблюдение, че успехът й се дължи в немалка степен на новаторското „коопериране на научната и хуманитарната култура”.
Академичната кариера на Умберто Еко започва относително късно и по собствената му преценка, не особено леко. Първата му публикация от 1956 г., посветена на естетиката у Тома Аквински, е резултат от завършеното философско образование в Торинския университет и една от съществените й последици е отдалечаването му от католицизма: „може да се каже, че той, Тома Аквински, чудодейно ме излекува от вярата”. Същевременно като поддръжник на гъвкавостта в гледните точки Еко не пропуска да оцени новаторските аспекти в политиката на папа Франциск, одобрение към когото изразява неведнъж. И като учен, и като общественик Еко уважава и насърчава способността на всеки интелектуалец да актуализира и при нужда да преразглежда своята позиция.
Едно от ранните му съчинения – „Отворената творба” (1962), възниква като манифест на неоавангарда, който на следващата година обединява своите поддръжници в т.нар. Група ’63. За тях литературното статукво е заспало вчера и е забравило да се събуди днес; то не забелязва възмъжаването на езика, оформянето на културна индустрия, тежестта на масмедиите. Харесва им да дразнят целомъдрието на социалистическия реализъм, конфронтационни са дори един спрямо друг и се каляват в този сблъсък, за който Еко не пропуска да си спомни с гордост десетилетия по-късно.
Излезлият през 1975 г. „Трактат по обща семиотика” се превръща в основополагащ текст и достойна визитна картичка на университетския преподавател по семиотика, който вече набира международен престиж. Предстои му да стане почетен доктор на десетки университети, но системно отказва предлаганите му преподавателски места в САЩ. Атрактивен е не само заради шеметния успех на дебюта си като романист, но и защото, както емоционално се изразява приятелят му и журналист от в. „Стампа” Джани Риота, с него културата се превърна в бестселър. Немалка заслуга за това има печелившeто решение да изследва в семиотичен ключ съвременната популярна култура. По този начин Умберто Еко прави нещо, от което мнозина академични фигури биха се дистанцирали – съчетава високото и ниското, придава благородство на редица леки жанрове, включително на комиксовия, който е умело застъпен в нестандартния му роман от 2004 г. „Тайнственият пламък на кралица Лоана”. Тематичният диапазон на библиографията му е стряскащ и освен прочутите и масово превеждани произведения включва заглавия като „Случаят Бонд” (съвместно с Оресте дел Буоно, посветено на Агент 007) и есето „Феноменологията на Майк Бонджорно” – култовия телевизионен водещ от времето на икономическото чудо в Италия. Бонджорно, който впоследствие става един от първите емблематични кадри на медийната империя на Берлускони, е представен като вестител на посредствеността и в отговор често е правил намеци, че самият Еко е бил автор на въпроси за неговото предаване във формат викторина – нещо, което Умберто Еко нарича градска легенда.
Така или иначе, масовата култура никога не е напускала полезрението му на наблюдател – и като колумнист на
в. „Република” и сп. „Еспресо”, и като автор на книги като „Връща ли се часовникът назад” и много други, като всички тези направления са добре представени с преводи у нас. Подобна фигура, независимо от исполинските си мащаби, няма как да инкасира единствено одобрение. Неведнъж професорът е понасял обвинения в преекспониране на собствените си теории, в повторяемост и разбира се, в елитарност или снобизъм. Не му спечели приятели твърдението, че социалните мрежи са вредни с това, че „дават думата на пълчища тъпанари”. И при все това преобладаващото мнение на бившите му студенти го обрисува като дисциплиниран и демократичен преподавател, при когото водещото, както сме имали случай да отбележим, не е „назидателен призив към интелектуалност, а смела реклама на задълбоченото, ученото любопитство”. Нима има преподавател, който да не си мечтае аудиторията му да си каже след лекция: дощя ми се да седна да уча? Нима са малко онези, включително и у нас, които са писали дипломната си работа по неговите напътствия, налични дори в две преводни версии на български език? И въпреки височината на катедрата думите, които се чуват от нея, не звучат отвисоко. Легендарният преводач на английски и скъп приятел на Еко Уилям Уивър е споделил в дневника си основно преводаческо опасение: „Преди всичко не бива да звучи помпозно, защото той никога не е такъв, дори когато изнася сериозна лекция”.
Миналата година Умберто Еко се включи в дисидентски проект срещу сливането на две мощни издателски групи под шапката на империя, ръководена от дъщерята на Силвио Берлускони. Както ЛВ вече писа, бе създадено новото издателство „Тезеевият кораб”, което обедини престижни имена, нежелаещи да публикуват с клеймото на монополиста. Ръководителката му Елизабета Згарби написа на страницата на издателството: „Сбогом, капитане!” и обяви, че е под печат последната книга от Умберто Еко, която ще съдържа текстове от рубриката му в сп. „Еспресо” и ще се нарича Pape Satan Aleppe. Ново предизвикателство: заглавието е мистериозният начален стих от VII песен на Дантевия „Ад” Pape Satаn, Pape Satаn aleppe! За него през 1895 г. сп. „Български преглед” излиза с редакционен коментар „Едно тъмно място в Divina Comedia” и информира: „Цели 600 години си разбиват главите о тоя непонятен стих и какви не коментарии са давани!”
Уви, напусна ни една от последните личности от нашето съвремие, за която сякаш все още можеше да се употреби понятието ренесансов човек. Шведската академия не откри подходяща причина да го удостои с Нобелова награда. За нас остава утехата, че при такова завещание имаме инструментите, чрез които да си представим какъв би бил неговият поглед върху събитията, които предстоят. Поглед – този път наистина – от високо.
ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА
