Славой Жижек
Истинският въпрос не е дали имигрантите са реална заплаха за Европа, а какво ни казва за слабостта на Европа тази обсебеност от имигрантите.
Жак Лакан твърдеше, че дори ако обвиненията на ревнивия съпруг към жена му, че спи с други мъже, са верни, неговата ревност все пак е патологична. Защо? Истинският въпрос не е дали неговата ревност е обоснована, а защо на него му е необходима тази ревност, за да поддържа своята идентичност. По сходен начин можем да кажем, че дори и повечето от твърденията на нацистите за евреите да са били верни – че те са съблазнявали германски момичета, което, разбира се, не се е случвало, този антисемитизъм все още би бил (и той е) патологичен, тъй като потиска истинската причина защо на нацистите им е бил нужен антисемитизмът, за да поддържат своята идеологическа позиция.
Не е ли същото по отношение на нарастващия страх от бежанците и имигрантите? Ако преувеличим до екстремна степен: дори и повечето от нашите предразсъдъци за тях да се окажат истина – че са скрити фундаменталисти и терористи, че изнасилват и крадат, – параноидното говорене за имигрантската заплаха все още е една идеологическа патология. Тя казва повече за нас, европейците, отколкото за имигрантите. Истинският въпрос не е дали имигрантите са реална заплаха за Европа, а какво ни казва за слабостта на Европа тази обсебеност от имигрантите.
Има две измерения, които трябва да бъдат разграничени. Едното е атмосферата на страх, на борбата срещу ислямизацията на Европа, която притежава очевидни абсурди. Бежанците от насилието биват приравнявани с терористите, от които бягат. Очевидният факт, че има терористи, изнасилвачи, престъпници и т.н. сред бежанците – а по-голямата част от тях са отчаяни хора, търсещи по-добър живот, – е идентичен с факта, че сред бегълците от Германската демократична република е имало скрити агенти на ЩАЗИ и това е предизвиквало параноичен уклон. В тази версия на събитията имигрантите изглеждат като (или се преструват, че са) отчаяни бежанци, докато всъщност те са острието на ново ислямско нашествие в Европа. Най-вече, и обичайно това е случаят, причината за проблемите, присъщи на днешния глобален капитализъм, са проектирани върху пришълеца. Един подозрителен поглед винаги намира това, което търси, намира „доказателства“ навсякъде, дори ако впоследствие стане ясно, че половината от тях са фалшиви.
Другото измерение е хуманистичната идеализация на бежанците, която отхвърля всеки опит открито да поставим трудните въпроси, съществуващи при съжителството на хора с различен начин на живот, обявявайки тези въпроси за отстъпление пред неофашисткото дясно. Трагикомедийният спектакъл на безкрайно самообвиняваща се Европа, че е предала собствената си хуманност – спектакълът на една убийствена Европа, оставящ хиляди тела на удавници по границите й, това е един самообслужващ се спектакъл без какъвто и да е еманципаторски потенциал. Всичко „лошо“, което може да се каже за Другия, е отречено или като „западна фашистка“ проекция, или като резултат от нашето „западно империалистично“ безчинство върху Другия чрез колониалното насилие.
Това, което стои отвъд този затворен кръг в самите себе си, или по-скоро на проекции на „потиснатата“ ни зла страна върху Другия – вярата ни, че ще срещнем „автентичния“ Друг, когато наистина се открием към него, към добрия, невинен Друг, това също е наша идеологическа фантазия.
Няма място за договорен компромис тук, няма точка, в която двете страни могат да постигнат съгласие (окей, антиимигрантите параноици преувеличават, но сред бежанците има някои фундаменталисти…). Дори минимална степен на истинност на антиимигрантските расистки твърдения не може да оправдае тази параноя, но от друга страна, хуманистичното себеобвинение е напълно нарцистично, затворено за истинска среща с имигранта съсед. Задачата е да се говори открито за всички неприятни въпроси, без да се прави компромис с расизма.
По този начин ние предотвратяваме истинска среща с реален съсед и с неговия или нейния специфичен начин на живот. Декарт, бащата на съвременната философия, е забелязал, че когато бил млад, маниерите и вярванията на чужденците му се стрували нелепи и ексцентрични, до момента, в който не се запитал дали нашите собствени маниери и вярвания не изглеждат по същия начин за тях. Изходът от това обръщане не е един генерализиран културален релативизъм, а нещо много по-радикално и интересно. Трябва да свикнем да се преживяваме като ексцентрични, да виждаме нашите обичаи с цялата им странност. Във „Вечният човек“ Г. К. Честъртън си представя какво ли чудовище изглежда човекът на животните около него:
Най-простата истина за човека е, че той е много странно същество, сякаш е чужденец на Земята. При цялата си уравновесеност той изглежда много повече като някой, който носи своите чужди навици от друга земя, отколкото като човек, който просто е израснал на тази земя. Той има нечестно предимство и нечестен недостатък. Той не може да бъде спокоен в собствената си кожа; не може да се довери на собствените си инстинкти. Той е едновременно създател, който движи своите чудесни ръце и пръсти, и в същото време е един вид сакат човек. Той е обвит в изкуствени тъкани, наречени дрехи, той е собственик на изкуствени патерици, наречени мебелировка. Съзнанието му има същите съмнителни свободи и същите диви ограничения. Сам сред животните, той е разтърсен от прелестната красота на способността да се смее; сякаш е видял някаква тайна на вселената, скрита от самата вселена. Сам сред животните, той чувства нужда да отклонява мисълта си от основните реалности на собственото си телесно битие, да ги крие сякаш в някаква по-възвишена възможност, което създава мистерията на срама. Дали ще възхваляваме тези неща като естествени за човека, или ще ги набеждаваме за изкуствеността им в природата, те остават също толкова уникални.
Не е ли „начинът на живот“ точно същият начин да бъдем странници на земята? Специфичният „начин на живот“ не е просто набор от абстракции – християнски, мюсюлмански „ценности“, той е нещо, въплътено в гъстата мрежа на ежедневните практики: как ядем и пием, как пеем, как правим любов, как се отнасяме към авторитетите. Ние „сме“ нашият начин на живот – той е нашата втора природа, затова и директното „обучение“ не може да я промени. Има нужда от нещо много по-радикално, нещо като Брехтовия „ефект на отчуждението“, едно дълбоко екзистенциално преживяване, чрез което изведнъж всичко ни поразява със своята безсмисленост и условност в нашите обичаи и ритуали – няма нищо естествено в начина, по който се прегръщаме и целуваме, в начина, по който се къпем, в начина, по който се държим, докато се храним…
Идеята не е да не разпознаваме себе си в непознатите, а да разпознаем непознатия в нас самите – там лежи най-интимното измерение на европейската модерност. Разбирането, че ние всички сме, всеки по своя собствен начин, странни лунатици, това дава единствената надежда за едно толерантно съжителство с различните начини на живот.
Преведе ИВАН ДУЛОВ
Източник : http://www.newstatesman.com/politics/uk/2016/02/slavoj-zizek-what-our-fear-refugees-says-about-europe