Новата книга на Джумпа Лахири, написана на италиански, с версия на английски език, е резултат от увлечението й по Италия, което се заражда с нейното първо посещение в страната през 1994 г. В този текст носителката на „Пулицър” разказва за своето дълго пътуване към овладяването на езика и отговаря на нашите въпроси.
Джумпа Лахири
Отношенията ми с италианския език се развиха в изгнание, в състояние на раздяла. Всеки език принадлежи на определено място. Той може да мигрира, да се разпространява, но обикновено е свързан с определена географска територия и страна. Италианският език принадлежи главно на Италия, а живеех на друг континент, където човек не можеше лесно да се срещне с него.
В някакъв смисъл съм свикнала с езиковото изгнание. Майчиният ми бенгалски език е чужд в Америка. Когато живееш в страна, в която езикът ти се смята за чужд, постоянно се чувстваш в изолация. Говориш таен, непознат език, който няма никаква връзка със средата ти. Тази липса на свързаност създава отчужденост вътре в теб.
В моя случай съществуваше и друга дистанция, друг разкол. Не владея отлично бенгалския език. Не мога да чета или дори да пиша на този език. В резултат на това майчиният ми език, парадоксално, също ми е чужд.
Що се отнася до италианския, езиковото изгнание беше от друг характер. Почти веднага след като се срещнахме (по време на пътуване до Флоренция със сестра ми през 1994 г.), ние се разделихме. Силното ми влечение към него изглеждаше глупаво. И въпреки това бях изпълнена с копнеж.
Как е възможно да се чувствам отлъчена от език, който не е мой и който не владея? Може би това се дължи на факта, че съм писател, който не принадлежи напълно на никой език.
Купих си учебник със заглавие „Научи сам италиански”. Призоваващо заглавие, изпълнено с надежда и внушаващо възможности. Сякаш беше възможно да го усвоя сама.
Тъй като уча латински от много време, първите глави на учебника ми се сториха доста лесни. Успях да запомня няколко спрежения и да направя няколко упражнения. Не ми харесваше обаче тишината, изолацията в процеса на самообучение – един отстранен, погрешен път към езика. Сякаш изучавах музикален инструмент, без да свиря на него.
Записах начален курс по италиански. Първата ми учителка беше италианка от Милано, която живееше в Бостън. Пишех си домашните, взимах си изпитите. Когато обаче след две години обучение се опитах да прочета романа на Алберто Моравия „Чочарка”, не разбрах почти нищо. Подчертавах почти всяка дума и постоянно надничах в речника.
През пролетта на 2000 г., шест години след моето пътуване до Флоренция, отидох във Венеция. Освен речник със себе си носех тефтер, в който бях записала фрази, които можеха да ми бъдат полезни: Saprebbe dirmi? Dove si trova? Come si fa per andare? – Бихте ли ми казали…? Къде е…? Как да стигна до…? Чувствах се подготвена. Всъщност във Венеция успявах единствено да попитам някого за вярната посока или да поискам събуждане в хотела. Успявах да направя поръчка в ресторант и да обменя няколко думи с продавачи в магазините. Нищо повече. Макар и да се завърнах в Италия, все още се чувствах в изгнание, далеч от езика.
Няколко месеца по-късно получих покана да участвам в литературен фестивал в Мантуа. Там се срещнах с моите първи италиански издатели. Единият от тях е и мой преводач. Казват се Марко и Клаудия. Те ми дадоха ключ към езика си. Когато споменах, че съм учила малко италиански и бих искала да го усъвършенствам, престанаха да разговарят с мен на английски. Превключиха на техния език, въпреки че можех да говоря съвсем елементарен италиански. Марко и Клаудия приемаха спокойно грешките ми, поправяха ме, окуражаваха ме, подсказваха думите, които ми липсваха. Говореха ясно и бавно, като родители, които общуват с малките си деца. Благодарение на тях най-сетне почувствах себе си в езика.
След като се върнах в Америка, исках да продължа заниманията си с езика. Но с кого? Познавах няколко човека в Ню Йорк, които говореха италиански перфектно, но се притеснявах да го практикувам с тях. Нуждаех се от някого, с когото можех свободно да общувам, да се боря с грешките си, да се провалям.
Един ден отидох в Департамента по италиански език в Нюйоркския университет, за да интервюирам известна италианска писателка от Рим, която беше спечелила наградата „Стрега”. Бях в препълнена с хора зала, в която всеки освен мен говореше безупречен италиански. Директорът на института ме поздрави. Казах му, че бих искала да направя интервюто на италиански, че съм учила езика преди време, но не го говоря добре.
„Нуждая се от практика”, казах. „Нуждаете се от практика”, любезно отвърна той.
Един ден, беше през 2004 година, моят съпруг ми подаде парче хартия, откъснато от бележка, която видял в квартала ни, в Бруклин. На него беше написано: „Imparare l’italiano” – „Научете италиански”. Видях знак в това, набрах номера и си уредих среща. Мила, енергична жена, също от Милано, дойде вкъщи. Тя преподаваше в частно училище и живееше в предградията. Попита ме защо искам да уча езика. Обясних й, че възнамерявам да отида в Рим през лятото, за да взема участие в поредния литературен фестивал. Изглеждаше приемлив мотив. Не й казах, че съм влюбена в този език, че храня надежда – всъщност това е мечта – да го науча добре. Не й казах също така, че съм измъчена и отчаяна, че се чувствам неспособна да се справя. Сякаш италианският беше книга, която, колкото й усърдно да работех, не можех да напиша.
Срещахме се веднъж седмично, за час. Бях бременна с дъщеря си, която щеше да се роди през ноември. Опитвах се да водя разговор. В края на всеки урок тя ми даваше дълъг списък с думи, които ми липсваха по време на разговора. Старателно ги изчитах и ги трупах в папка. Не можех да ги запомня. На фестивала в Рим успявах да разменя три, четири, може би пет изречения с хората, с които се срещах. След това спрях; беше невъзможно да го правя повече. Броях изреченията, сякаш бяха удари в тенис мач или маховете, когато се учиш да плуваш.
Родих дъщеря си и изминаха още четири години. Написах друга книга. След публикуването й през 2008 г. отново получих покана от Италия, за да я представя. Подготвяйки се за представянето на романа, намерих друг учител. Ентусиазирана, внимателна млада жена от Бергамо. Тя също идваше вкъщи един път седмично. Седяхме една до друга на дивана и разговаряхме. Станахме приятелки. Учителката активно ме окуражаваше, уверяваше ме, че говоря добре езика и ще се справя без проблеми в Италия. Но това не беше вярно. Когато отидох в Милано и се опитвах да говоря гладко и интелигентно, през цялото време си давах сметка за грешките, които ме препъваха и объркваха. Чувствах се обезкуражена повече от всякога.
През 2009 г. започнах да уча с моя трети частен учител – жена от Венеция, която беше дошла в Бруклин преди 30 години. Тя беше вдовица и живееше в къща, заобиколена от глицинии, намираща се в близост до моста Верезано. Отнемаше ми почти час, за да стигна до там. Вземах метрото до края на Бруклин и слизах на една от последните спирки по линията.
Обичах това пътуване. Излизах от къщи и оставях зад гърба си останалата част от живота си. Не мислех за писането. Забравях за няколко часа другите езици, които знаех. За мен всеки път това пътуване беше като кратък полет. Очакваше ме място, където единствено италианският имаше значение.
Привързах се силно към своята учителка. В един момент уроците по италиански се превърнаха в любимото ми занимание. Докато учех с нея, следващата неизбежна стъпка в това необичайно лингвистично пътешествие се избистряше. Реших да се преместя да живея в Италия.
Избрах Рим. Градът, който ме омагьоса още когато бях дете, градът, който ме покори веднага. Първия път, когато отидох там, през 2003 г., изпитах възторг и чувство на близост. Сякаш вече познавах този град. Само след няколко дни разбрах, че бях обречена да живея в него.
Подготвяйки се за заминаването, шест месеца преди да тръгнем за Рим, реших да престана да чета текстове на английски език. От този момент се зарекох да чета само на италиански. За мен това беше правилно решение – да се дистанцирам от основния език, който ползвах. Смятах това за официално отричане.
Изведнъж почувствах, книгите ми, написани досега, не са ми нужни повече. Изглеждаха ми като обикновени предмети. Опората на творческия ми живот изчезна, а звездите, които ме водеха по пътя ми, избледняха. Пред себе си виждах една нова празна стая. Когато ми беше възможно, в кабинета ми, в метрото, в леглото преди заспиване, потъвах в италианския език. Навлизах в нова, неизследвана земя, изпълнена с мрак. Това беше някакъв вид доброволно изгнаничество. Четейки, вече не се чувствах у дома в Америка.
Прочетох „Безразличните” и „Празното платно” на Моравия и „Луната и огньовете” на Чезаре Павезе. Също така избрах поезията на Салваторе Куазимодо и Умберто Саба. Разбирах и същевременно не проумявах това, което четях.
Четях бавно, старателно. Беше ми трудно. Тези трудности ме стимулираха – всяка нова конструкция за мен бе чудо, всяка непозната дума – скъпоценност.
Направих списък с думи, които трябваше да намеря в речника и да науча. Imbambolato, sbilenco, incrinatura, capezzale, sgangherato, scorbutico, barcollare, bisticciare (втрещен, патрав, отверстие, възглаве, раздрънкан, сприхав, кандилкам се, препирам се). Изпитвах особено вълнение, когато завършех някоя книга. Процесът на четене беше станал по-предизвикателен, по-удовлетворяващ, едва ли не свръхестествен.
В този период се чувствах раздвоена – пишех на един език, а четях на друг. Не беше възможно да изоставя английския. И все пак моят по-силен език вече беше зад гърба ми.
Пристигнах в Рим с моето семейство няколко дни преди началото на августовската ваканция. Не бяхме запознати с обичая на масово напускане на града. В момента, в който почти всеки жител на града бягаше от Рим, когато животът в него замираше, ние се опитахме да започнем нова глава от нашия живот.
Наехме апартамент на „Вия Джулия” – шикозна улица, която беше опустяла в средата на август. Горещината беше убийствена, непоносима. Когато излизахме на пазар, търсехме сянка и почивахме на всеки няколко крачки.
Втората вечер в Рим – беше събота – се прибрахме вкъщи, но не можахме да отворим вратата на апартамента. Преди това се отключваше без проблем. Сега, както и да опитвахме, ключът не се завърташе в ключалката. Нямаше никой друг в сградата освен нас. Още нямахме документи, бяхме без функциониращи телефони, без приятели или познати. Потърсих помощ в хотела от другата страна на улицата, но двамата служители, които бяха на работа в момента, не можаха да отворят вратата. Наемодателят ни беше на почивка в Калабрия. Децата ми, изнервени и гладни, плачеха и настояваха да се върнат незабавно в Америка.
Най-накрая дойде ключар и отвори вратата за минути. Дадохме му повече от 200 евро, без фактура, за свършената работа. Това беше екстремно изпитание, някакъв вид кръщение. Сблъскахме се с много други трудности, малки, но дразнещи. Не знаехме къде да изхвърляме боклука за рециклиране, къде са автобусните спирки, откъде да си купим билет за метрото и автобуса. Трябваше да учим всичко отначало. Въпреки големия ентусиазъм, с който бях дошла да живея в Рим, всичко изглеждаше невъзможно, неразгадаемо, недостъпно.
Седмица след като пристигнахме, отворих дневника, за да опиша своите несгоди и направих нещо странно, неочаквано. Започнах да пиша на италиански. Направих това полуавтоматично, спонтанно. Когато хванах химикалката в ръка, вече не чувах английския език в главата си. През този период, когато всичко ме смущаваше и изваждаше от равновесие, смених езика, на който пишех.
Съчинявах изречения на един ужасен, объркващ италиански, пълен с грешки. Без да поправям, без речник, пишейки единствено по инстинкт. Бях засрамена от начина, по който пишех. Не разбирах този мистериозен импулс, който изникна от нищото. Не можех да спра.
През първите месеци, прекарани в Рим, моят таен италиански дневник беше единственото нещо, което ме утешаваше и крепеше. Случваше се често – будна и неспокойна, в средата на нощта, сядах на бюрото и съчинявах няколко параграфа на италиански. Това беше проект, държан в дълбока тайна. Никой не подозираше за него, никой нищичко не знаеше.
Не разпознавах човека, който пишеше в дневника на този нов, приблизителен език. Знаех обаче, че това е най-истинската, най-уязвима част от самата мен. Изписах един тефтер, започнах нов. Чувствах се така, сякаш изкачвам планина зле екипирана. Това беше литературен акт на оцеляване. Не разполагах с много думи, с които да изразя себе си – по-скоро тъкмо обратното; напълно осъзнавах своята нищета. И все пак в същото време се чувствах свободна и лека. Преоткрих причините да пиша, радостта от писането, както и потребността да го правя.
Преди да започна да записвам впечатленията си в дневника, получих имейл от мой приятел в Рим, писателя Доминико Старноне. Вече бях в града от една година. Отговаряйки на мое писмо, в което споделях с него желанието си да науча добре италианския език, той пишеше: „Новият език е като нов живот, граматиката и синтаксисът те отливат отново, проникваш в друга логика и в друга чувствителност”. Тези думи ме успокоиха и ми вдъхнаха увереност. Те съдържаха целия ми копнеж, цялото ми объркване. Четейки това послание, разбрах по-добре импулса да изразя себе си чрез един нов език, да подчиня себе си като писател на тази метаморфоза. Скоро след това по време на интервю някой ме попита за любимата ми книга. Бях в Лондон на среща с читатели заедно с петима други писатели. Това е въпрос, който обикновено ме дразни; никога не зная как да отговоря. В този момент обаче бях способна да дам своя отговор без колебание – любимата ми книга е „Метаморфози” на Овидий. Забележителна творба, която прочетох за първи път преди 25 години на латински, докато бях студентка. Това беше една незабравима среща, може би най-удовлетворяващото четиво в моя живот. За да разбера поемата, трябваше да бъда упорита, превеждайки всяка една дума, да посветя себе си на един древен и труден език. Въпреки това текстът на Овидий ме покори; бях омагьосана от него – открих една превъзходна творба, един жив, увличащ език. Четенето на чужд език е най-задълбоченият начин на четене.
Спомням си ясно момента, в който боговете превръщат нимфата Дафне в лаврово дърво. Тя бяга от Аполон, поразения от любов бог, който я преследва. Дафне желае да остане целомъдрена, да бъде сама, отдадена на гората и лова като девствената Диана. Изтощена от преследването, тя моли баща си, речния бог Пеней, да й помогне. Овидий пише: „Рече молбата едва и вдървеност я тежка обхвана./ Нейните нежни гърди незабавно с кора се покриват,/ нейните къдри в листа се разрастват, във вейки ръцете./ Висва кракът, досега тъй чевръст, в коренище лениво./ Скрива главата върхът”. Когато Аполон докосва ствола на дървото „под кората му нова как бие сърцето усеща”.
Преди да бъде превърната в дърво, Дафне тича, борейки се за своя живот. Сега е застинала – Аполон я докосва, но не може да я притежава. Макар и жестока, тази метаморфоза е нейното спасение. От една страна, тя губи своята независимост, но от друга, остава завинаги в гората, нейното място – там, където може да се чувства свободна по друг начин.
Анализирайки своята лингвистична метаморфоза, осъзнах, че се опитвам да избягам от нещо, да освободя себе си. Пиша на италиански от две години и се чувствам преобразена, сякаш преродена. Тази промяна обаче има своята цена: също като Дафне се чувствам затворена в някаква рамка – не мога да се движа, както го правех преди и бях свикнала в английския език. Новият език, италианският, сякаш ме покрива с кора. Оставам вътре: обновена, но затворена в рамката, облекчена, но чувстваща се неловко.
Защо бягам? Какво ме преследва? Кой иска да ме задържи? Най-очевидният отговор е английският език. Но мисля, че това не толкова е самият език, колкото всичко, което той символизира за мен. Практически през целия ми живот (за мен) английският език олицетворява борбата в едно консуматорско общество, един болезнен конфликт и непрекъснатото усещане за провал, което е основният източник за моята тревожност. Той представлява култура, която трябваше да бъде усвоена и овладяна, свързан е с трудни, потискащи моменти от моето минало. Уморена съм от него.
И все пак съм влюбена в английския език. Станах писател на този език. И някак прибързано се превърнах в известен писател. Получих награда, която, бях сигурна, не заслужавах, акт на признание, който оценявах като грешка. Въпреки че наградата беше израз на уважение, останах подозрителна към нея. Не можех да свържа себе си с този жест на внимание и все пак той промени живота ми.
Пишейки на италиански, мисля, че се спасявам както от своите неудачи, така и от успехите си по отношение на английския език. Италианският език ми предлага съвсем различен път в литературата. Като писател мога да разглобя себе си и да се изградя отново. Със сигурност ще се проваля, когато пиша на този език, но за разлика от усещането ми за несполука в миналото, това не ме ядосва и измъчва.
Ако спомена, че пиша на нов език, много хора реагират негативно. Тези реакции не ме изненадват. Трансформацията, по-специално съзнателно търсената промяна, често се възприема като предателство и заплаха. Майка ми е човек, който никога няма да се промени. В САЩ тя продължаваше, доколкото това беше възможно, да се държи, да се облича, да се храни, пие, живее така, сякаш никога не е напускала Индия. Отказът й да измени своя външен вид, своите навици, привички и нагласи беше нейната стратегия да устои на американската култура, да се бори с нея, да запази идентичността си. Когато майка ми се върна в Калкута, беше горда от факта, че въпреки отсъствието от страната за период от 50 години изглеждаше като жена, която никога не я е напускала.
При мен е точно обратното. Докато отказът от промяна беше бунтът на моята майка, упорството за промяна беше моят бунт. „Съществуваше жена, преводач, която искаше да стане друга личност”: не е случайно, че „Размяната”, първият разказ, който написах на италиански, започва с това изречение.
В животинския свят метаморфозата е очаквана и естествена. Когато гъсеницата се превръща в пеперуда, тя повече не е гъсеница, а пеперуда. В моя случай цялостната метаморфоза не е възможна. Мога да пиша на италиански, но не мога да стана италиански писател. Въпреки че пиша това изречение на италиански, част от мен, свикнала да създава текстове на английски език, устоява.
Странно, когато пиша на италиански език, се усещам по-защитена, макар и същевременно да съм по-разголена. Вярно е, новият език създава обвивка, но за разлика от Дафне тя е промокаема – сякаш съм почти без кожа. Въпреки че не съм обгърната с дебела кора, в италианския език се чувствам по-уверена и по-свободна като писател, който, пускайки корени отново, израства по различен начин.
Текстът е откъс от книгата In Other Words, публикувана от издателство „Блумсбъри”.
Разговор с Джумпа Лахири
Италианският език не е особено полезен – говори се почти само в Италия. Защо избрахте да се посветите именно на този език?
Както казвам в книгата, аз се влюбих в италианския. Това е влечение, страст. Като цяло желанията рядко се мотивират от полезността. Техният източник не е рационален. За мен обаче италианският език е полезен, тъй като това е езикът, в който се чувствам щастлива, вдъхновена и свободна.
Как реагира вашето семейство на идеята да се преместите в Италия?
Моят съпруг и децата ми ме подкрепят. Те разбират колко много означава за мен новият живот в Италия. И сега в резултат на това се чувстваме у дома на две различни места в света.
Как намирате живота в Италия, сравнен с този в САЩ?
Предпочитам живота в Италия – там се чувствам по-спокойна и по-концентрирана. Смятам, че темпото на живеене е по-човешко, надпреварата с времето не е така френетична, животът е по-спонтанен. Работата и кариерата не определят хората по същия начин, както това се случва в Америка.
Главно от езика ли се интересувате, или и от други аспекти на живота в Италия?
Езикът е ключът, който отваря вратата към останалата част на културата, към хората, към особеностите на една друга реалност, начин на мислене и съществуване. Без езика не можеш да навлезеш в тази култура, не можеш да я разбереш или да се включиш в нея пълноценно.
Какво означава за вас като писател да се откажете от основния език, на който пишете? Как ограниченията на вашия италиански влияят на писането?
Раздялата с английския първоначално ме зашемети; в същото време бях заинтригувана. Исках да проумея импулса за промяна, неговия източник. Да се изразявам на италиански беше и остава за мен едно неизменно предизвикателство. Смятам, че писането на този език повече ми приляга, а мисленето ми е по-освободено.
Кой беше моментът, в който се почувствахте горда от своя италиански?
Момента, който описвам и в книгата – в Капри, когато чух своя италиански, преведен на английски. В този момент разбрах, че съм преминала от другата страна.
В своята книга сравнявате страстта си към италианския език с романтични взаимоотношения. Ако приемем, че това е брак, в кой стадий от него се намирате сега?
Все още това е много страстна връзка. В нея продължава да има някаква трансгресия.
Когато публикувахте книгата, мислехте за италианския, или за англоезичния пазар? Ако някой говори само английски, как може да използва италианската част в една двуезична книга?
Книгата се роди като серия от бележки – послания, отправени към самата мен. Никога не съм си представяла, че те могат да бъдат прочетени от някой друг. Текстовите фрагменти бяха публикувани в италианското седмично издание Internazionale; подготвяйки ги, трябваше да съм сигурна, че са разбираеми за италианския читател. Италианският и английският език са близки езици… Азбуката е същата и двата езика споделят много думи с латински корени. Така че италианският език помага да се разбере каква е връзката между двата езика, както и да се откроят техните различия.
Мислите ли, че ще продължите да пишете на италиански? Има ли други езици, които искате да научите?
Върнах се в Америка преди четири месеца, за да преподавам в Принстънския университет. Продължавам да пиша на италиански, започвам работа и по превода на романа Lacci („Връзки”) на Доминико Старноне на английски. Би било чудесно да науча и да общувам и на други езици. Наскоро бях в Индия и ми се прииска да можех да говоря хинди.
Интервюто взе КАТРИН БРОМУИЧ
Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА
Преводът е направен по The Guardian, 31 януари 2016 г.
