Разговор с Магдалена Питлак
Магдалена Питлак е българист и литературовед, преподавател в Института по славянска филология на Ягелонския университет в Краков. Автор е на монографията „Полифоничност в превода. Как поляци и българи четат „Бесове” на Фьодор Достоевски”. Преводач на българска художествена литература на полски.
Магдалена, би ли могла да обобщиш каква е ситуацията около българската литература в Полша през последните години?
За съжаление, след 1989 г. ситуацията се промени доста рязко. До края на 90-те години на полски са издадени само 2 или 3 български книги. При това те излизат в по-малки издателства, появили се тогава, защото след 1990 г. в Полша се издаваше предимно литература, която беше забранена преди това и която съществуваше в т.нар. самиздат или тамиздат. Настъпи голям издателски бум, в който, както се оказа, няма място за българската литература. В началото на ХХI в. ситуацията се промени, но малко. Има години, в които не се появява нито една книга – не се превежда или не се публикува. Има и години, в които се появяват една или две книги, но това е много рядко. Има и изключения – когато български книги се издават в по-големи и по-известни издателства. Обикновено те се появяват в малки издателства, които се интересуват от т.нар. малки литератури и култури. За нас, хората, които се занимаваме с българска култура, е доста трудно да обясним къде се намира в момента българската литература. Например т.нар. югославски или постюгославски литератури са доста популярни, понеже в Полша – а и не само в Полша – има голям интерес към т.нар. диви Балкани, към всички тези стереотипи: Гуча фестивал, Емир Кустурица, цигани, юруш…
Искаш да кажеш, че българската литература не се свързва с нищо достатъчно „диво”?
Оказва се, че там, където няма война, не е диво. Макар че Македония също е част от Югославия, понеже там нещата минават мирно, тя също не е интересна за хората в Полша. Сърбия, Хърватия – това са Балканите. А сега и Черна гора. България няма това определено място в схемата, което очевидно се очаква. Българска литература се издава малко, в по-малки издателства, които достигат до по-малка публика. Предимно до хора, които търсят нещо българско например покрай пътуванията си или собствения си интерес.
А можем ли да говорим за някаква по-дълбока критическа рецепция на българските книги, издадени в Полша? Или рецензии се появяват спорадично и случайно?
Важно е кой пише и къде публикува рецензиите. Критиците обикновено описват самия сюжет, самата книга, без задълбочен анализ, защото много често се случва това да е първата или втората българска книга, която критикът е прочел в живота си. Затова е важно присъствието на книгите на Георги Господинов на полски – благодарение на това, че той има две издадени книги, както и на това, че след първата се появи голям текст в „Газета Виборча”, също и на поканата за участието му в Конрадовия фестивал, който в момента е много важен, а след това и на либретото за Space opera, което той написа. Него вече го има и в книга, за която текст написах и аз, но и Гжегож Янкович, който е авторитет. Той, понеже е художествен директор на Конрадовия фестивал, вече познава стила на Георги и направи наистина хубав анализ.
Значи смяташ, че ако един български автор се е наложил в полската среда, това по някакъв начин проправя път и на следващи български книги?
Надявам се, но като гледам това, което се случва с другите литератури, мисля, че трябва да има нещо екзотично. Това се търси. Или екзотично, или много силно, за да привлече публиката. Или пък това, което се случва с румънската литература – тя навлиза в Полша благодарение на киното. Има филми, които се оказват много интересни за полските зрители, и когато се появява една книга, дори в малко издателство, хората решават: „А, румънска книга, нека да видим”. Да не говорим за цялата програма за промоция на румънската литература. Те са много силни в това.
От гледната точка на преводач какво би препоръчала на българските културни институции – какво очакват преводачите на българска литература в чужбина и какво би ви помогнало да се справите със ситуацията, в която работите? Ти самата си в София по програмата на Къщата за литература и превод, която съществува отскоро.
В Полша такива резидентски програми са доста популярни. От много години живея в Краков, където е базирана полската резидентска програма, Вилата на Деций, така че наблюдавам кой гостува, какво превежда. Там идват наистина много хора – сградата е по-голяма и организаторите се стремят да съберат гостите и да организират някакви събития. Но това да можеш да се откъснеш от всекидневието – не можех дори да си представя колко е полезно за един преводач, да не говорим за езиковата среда и прекия контакт с автора, когато е възможно.
Тоест нужни са възможности за по-директен досег с българска среда, с българските автори и с контекста?
Да, това е уникална възможност. Но има проблеми с програмата за превод, към Национален фонд „Култура”. Факт е, че нея я има, след това я няма, после пак се появява. А регулярността е много важна за един преводач, за да може той да предложи книги на издателствата, тъй като няма сигурност дали програмата ще я има. И освен това програмата стана невероятно сложна, като при това документите трябва да се подадат на хартия, на място.
Да, от това се оплакват всички чужди преводачи и издатели. Аз знам например как действа полската програма, която приема проекти текущо през годината, по електронен път, с максимално олекотена за кандидатстващите издателства процедура.
Друг проблем е, че в Полша, ако искаш да издадеш книга в по-голямо издателство, дори и да имаш лични връзки, няма как като преводач да се обърнеш към него. Отговорът ще бъде единствено: „Тази книга изглежда много добра”. И толкова. Разговорите вече са на много по-високо ниво и това липсва в издателската среда тук. В Полша също няма литературни агенти, но издателствата поемат функциите им. Липсва ни тази подкрепа. Ако се обърне българското издателство, тогава полското ще го приеме по-сериозно. Иначе един преводач може само да каже: ето, това е моята автобиография, това е представяне на писателя. Издателствата винаги отговарят: „Чудесно”, но те имат програми, работят по съвсем различен начин и нямат време да се занимават с такива неща, които сигурно им изглеждат като допълнителна дейност.
Това означава ли, че преводачът на българска и изобщо на малка литература се намира в по-различна ситуация от онези, които превеждат литератури с големи литературни традиции?
На първо място, аз съм млад преводач. Имам само една преведена книга, едно либрето, един проект за превод заедно с моите студенти и сега превеждам втора книга. Но е факт, че с българска литература е доста трудно да се стигне до издателя, а при по-известните литератури самите издателства търсят преводачи. От друга страна обаче там конкуренцията е по-голяма, а има и доста издателства, за съжаление, особено когато става дума за популярна литература, които искат да издават бързо и евтино и не следят толкова за качеството на превода. В Полша вече започва да се говори за това, така че се надявам, че това е само моментна ситуация и скоро ще се върнем към добрата традиция, при която е важно кой превежда.
В момента превеждаш „Възвишение” на Милен Русков. Виждаш ли в този роман онези черти, които изброи като необходими една книга да стане интересна за полската публика? И изобщо как работиш по този превод, кое ти е най-интересно и кое ти е най-трудно?
По-скоро какво не ми е трудно (смее се). Първо мисля, че с подходящ маркетинг тази книга може да покаже българската традиция на полските читатели и по някакъв начин да представи България от различна перспектива, отвъд Златни пясъци, Тодор Живков и коняка „Плиска”. Затова мисля, че тази книга носи потенциал. Но едновременно с това е трудна и няма как да се преведе или предаде така, както един преводач би искал – колкото е възможно най-сходно с оригинала, защото тогава няма да бъде разбираема за един поляк. Нашите традиции толкова се различават, историята на езика – също, че няма как това да се случи.
Как ще решиш този проблем или още е тайна?
Не, аз вече горе-долу вече съм го решила, понеже още в началото трябваше да стигна до решение. Това беше най-важното. Много време ми отне да избера каква стратегия да приема и реших, че най-важното е да има един сказ, който смесва високото с ниското, едновременно използва остарели и погрешно използвани думи, но все пак на един съвременно звучащ език, който да бъде разбираем. Първата асоциация, която се появява у нас, когато видим такъв текст, е Сенкевич, но след това си казваш: „Чакай сега, съвсем различно е”. Сенкевич създава този език, и един поляк, щом чуе „старополски език”, веднага започва да цитира него. Така че това вече е запазена марка, не може да се използва, защото ще се впише в друга традиция. Аз говорих и с автора, че аспектът на авантюрната, разбойническа проза е по-адекватен за търсене. Има преводи от началото на ХХ в., които използват такъв ритъм и такъв език. Работата с книгата е много приятна и аз много се забавлявам, но колкото повече навлизам в нея, толкова повече разбирам, че тези Найден-Герови фразеологизми, за които никой не знае какво означават, няма как да се преведат на полски език. Много пластове трябва да изчезнат, но се надявам, че все пак езикът ще успее да остане героят на книгата, макар и по малко по-друг начин. Това, което знам, че трябва да се направи, е да има предговор. Той не трябва да бъде преводаческо слово, макар че на полски думата за превод и обяснение е една. Не обяснение на преводача, който защитава своята стратегия, а един увод, който да разкаже за традицията, така че читателят да я има предвид, когато чете книгата, без обаче да утежняваме самия текст с обяснения и бележки.
В една от лекциите, които изнесе в Софийския университет, ти говори за преводача като за втори автор. Как се чувстваш като втори автор на книгите, които превеждаш, и всеки път ли си в една и съща роля или всяка те поставя в различна ситуация?
В лекцията си споменах как в полската транслатоложка традиция „Преводачът като втори автор” на Анна Легежинска е много важен текст за отговорностите и компетенциите на един преводач, за неговите задължения спрямо първия автор. А опитът, който имам от превода на либретото, ми показа, че един преводач може да стане и трети, четвърти и дори пети автор, тъй като в случая имаме автора Георги Господинов, композитора, преводачката на английски, понеже операта се изпълнява на английски, и най-сетне аз – вече като четвърти преводач на художествения текст, а не на този текст, който трябва да бъде приложим по някакъв начин, какъвто е самото либрето. Нещата обаче много зависят и от редактора. Понякога, ако нямаш силна позиция, характер, или си млад и не особено убеден в решенията си, тогава редакторът става втори автор, предлага своите визии. Всъщност за да станеш втори автор, трябва да имаш много силна позиция, много преведени книги и много упоритост.
Да поговорим и за преподавателската ти работа – ти преподаваш български език и литература в Ягелонския университет. Не е тайна, че българистиката, за съжаление, не се намира в разцвет на повечето места по света. Каква е ситуацията й във вашия университет и в Полша изобщо? Какви са перспективите пред филологиите, свързани с т.нар. малки езици и култури?
Краковският е един от малкото университети, където българистиката остана да съществува като класически тип филология. Като млад сътрудник бях много против, но се оказа, че именно благодарение на това и всички изисквания, която една филология трябва да изпълни по отношение нивото на езика, привличаме студенти.
Това означава ли, че класическият вариант на филологическите специалности е по-перспективен?
Да, защото интересът към тези, които клонят по-скоро към културологията или ареалните изследвания бързо отшумява. Те бяха много популярни, но има мода за всичко. Сега в Полша има голям демографски спад във възрастта, която ни интересува. Кандидат-студентите търсят и по-малките езици. Това специално го виждаме в Краков, тъй като тук се намира един от най-големите европейски outsourcing центрове и нашите студенти веднага намират работа с езика – специално с български и чешки. Като по-малки езици те се заплащат и по-добре. Кандидат-студентите очакват развито езиково обучение, езиково училище. Въпросът е да ги мотивираме – и те доста бързо го разбират – колко важно е да познаваш добре една култура. За комуникацията на един език, дори когато говориш с клиенти на бензиностанция „Шел”, трябва да имаш и други знания. В магистърската ни програма – ние сме вече в Болонската система, при която има тригодишна бакалавърска и двегодишна магистърска степен – доста по-силно развит е устният превод и това отговаря на желанията на студентите за конкретно приложно умение, което да получат. Дори и да не станат преводачи, те преминават през този курс, който продължава три семестъра. Това е много полезно и те винаги го оценяват много високо, понеже дори и да не превеждат, езикът и самочувствието, и сигурността им се подобряват. По някакъв начин се подготвят за професионален живот.
Значи, добри новини за българистиката от Ягелонския университет. Рядко се случва да чуем добри новини за българистиката от чужбина.
Да, макар че всъщност никога не можем да разберем коя година какво ще се случи. Например по-миналата първата специалност между славистичните в магистърска степен, която се попълни, беше българистиката. Миналата това се случи много трудно. Никога не се знае. Така е с всички други славистични специалности – има моментни моди, които идват и отминават, и е трудно да се улови някаква логика.
Март 2016 г.
Въпросите зададе
АНИ БУРОВА
