Разговор с Цветодар Марков, режисьор на филма „Докато Ая спеше”
Вторият ви филм „Докато Ая спеше” бе много добре посрещнат на София Филм Фест, сега получи 6 номинации на Българската филмова академия. Това е наглед камерен филм, чието действие се развива в един театър. Докато малката Ая спи, извън сцената, зад кулисите се водят конюнктурни битки, нахлуват журналисти, един талантлив актьор е заменен от популярна тв звезда. Кое ви накара като кинорежисьор да се обърнете към една привидно изцяло театрална проблематика?
Свързан съм с театъра не по-малко, отколкото с киното. Завършил съм актьорско майсторство, няколко години съм играл на театрална сцена, познавам, мога да кажа, живота на театъра отвътре. Но ако разгледаме проблема във филма принципно, то той е възможен навсякъде – в театър, в медия, в офис и т.н. Навсякъде можем да намерим някой талантлив човек, който обича работата си, отдаден е, иска да бъде полезен и добър, и винаги се намира някой над него, някой, който да се опита да го смачка. Обикновено човекът, който е талантлив, е и раним, и не е трудно да се намери друг, който да те нарани, да те пресира, да ти отнеме възможността за изява. Особено ако не си много напорист, а актьорът не може да бъде много напорист, той зависи от други хора, доверява се на колеги, на режисьор, на драматурзи. Още повече, че моят централен герой, Асен, в чийто образ се превъплъщава Стефан Денолюбов, не е вече млад – той има семейство, дете и не може да си позволи тепърва да тръгва отначало. Тази ситуация се отнася до всички други сфери и професионални общности.
Имате ли поглед върху театралната сцена у нас, върху т.нар. реформа, как тя се отразява на театрите?
Имам, но пак подчертавам, в моя филм няма конкретни случки, които съм взел директно от живота на театъра, не съм визирал определен театър, макар че драматургичен консултант на филма е Стефан Мавродиев и неговите разкази и мнение ми бяха изключително полезни. Колкото до отделните театри – през годините са излизали на преден план различни театри, които са били по-силни от другите, после те отстъпват на следващите и така. Например по време на моите студентски години като актьор най-новият и вълнуващ за всички нас беше театър „Зад канала“, след това беше Театърът на армията, а с появата на Александър Морфов в такъв се превърна Народният театър. Така че всеки театър си има своя момент и това зависи от трупата и от всички хора, които работят в него. В момента имаме голямо разнообразие от театрален репертоар. На мен лично много ми харесва какво прави днес Пловдивският драматичен театър. Те имат трупа, общност и независимо кой каква роля играе в дадената постановка – малка или голяма, всички искат да стане добро представление, всички – от актьори, през сценографи, до техническите лица. Пловдивският театър в момента има и добри драматурзи, и добри режисьори. Работи се в посока да се поставят български текстове. Последното тяхно представление, което гледах, „Сестри Палавееви” по романа на Алек Попов, беше много силно.
Много интересен е пътят на главния персонаж във филма – той, образно казано, тръгва като Ричард III и завършва като вуйчо Ваньо. Какво ви привлече в тези два драматургични образа?
Във филма няколко пъти се казва, че Асен, героят на Стефан Денолюбов, е лице на театъра, той е водещият актьор на трупата, снимал се е, популярен е, а и е добър актьор. „Ричард III” е може би единствената пиеса на Шекспир, освен „Хамлет”, но там е малко по-различно, в която един човек застава срещу целия свят и има силата да го направи. Само че моят герой е репетирал Ричард III преди пет-шест години, тогава е бил силен. А днес постепенно е станал един вуйчо Ваньо, един човек, който не само няма сили да застане срещу света, но и срещу когото светът е. Той знае това, но няма вече увереност, някак изпуска живота си. Станиславски казва, че инструментът на актьора е неговото тяло. Аз не съм много съгласен с това, за мен инструментът на актьора е душата му, защото той играе на по-тънки нива. Така че тая ранимост, за която говорих и по-горе, е променила душата му до такава степен, че героят на Денолюбов днес е извън света, душата му се е изгубила, омърсила се е, защото не може да изтърпи всичко онова, което й се струпва. И това е вуйчованьовското, поне аз така гледам на този персонаж – като на човек, който е загубил почти всичко. Между другото в тази пиеса на Чехов почти всички герои са някак предишни хора, ако прочетем описанието им, там пише бивш статски съветник, разорен помешчик, старата няня и пр. Старата няня е останала в тая къща по неясни причини, в къщата вече няма деца, за които тя да се грижи, функцията в живота й е свършила, но тя стои там. Всички в пиесата са бивши хора, включая и вуйчо Ваньо. И в това е цялата безнадеждност. Та и моят герой е може би някак бивш герой. В този смисъл той не е положителен персонаж. Тъкмо за това доста сме си говорили с Денолюбов – добре, героят му иска да играе вуйчо Ваньо, това е мечтата му, три години го е мислил, отдава му се шанс, но му взимат ролята – кофти. Но от друга страна, той е толкова обсебен от себе си и от мечтаната роля, че забравя всичко друго. Той може да зареже детето си, да не се обади на жена си, да почне да пие и да изпадне в състояние от рода на „ох, вижте ме колко ми е тежко“. Тоест тази загуба на сила не е положително нещо. А в същото време какво прави директорът на театъра, героят на Емил Емилов, уж лошият? Той се опитва да даде шанс на млади хора, като решава да съкрати един пенсионер (персонажа на Стефан Мавродиев), и това е добре за театъра – да има свежи лица. Директорът наистина мисли за всички, за цялата трупа, държи връзка с журналистите, опитва да се прави реклама и пр. Оня искал да играе вуйчо Ваньо, ами и други искат да го играят. И директорът кани една популярна телевизионна звезда (Юлиян Вергов) да поеме тази роля с убеждението, че така е по-добре за театъра. Поне това е неговата директорска позиция. Сблъсъкът идва от това, че всеки персонаж отстоява своята си професионална и жизнена позиция. Всъщност основното, което с Денолюбов сме се опитали да направим, е да изградим промяната у героя му, да видим ние, а и зрителят съответно, как той се трансформира. Затова в началото той е биткаджия, а в края е… нещо друго.
Това е вторият ви филм, първият, „Лов на дребни хищници”, беше оценен и от публиката, и от критиката. Кое ви беше най-трудно, докато работехте по „Докато Ая спеше”?
У нас, когато човек заснеме първия си филм, всички се струпват да му обясняват колко е важен вторият филм. Моето лично най-трудно решение бе да се откажа от една огромна част от сценария, свързана със съня на Ая, която бих определил изцяло като фентъзи. Първоначално го мислех като голям компромис, тази част отпадна по чисто финансови причини – не успяхме да спечелим субсидия в редовната сесия на НФЦ и спечелихме в нискобюджетната, което наложи и промените. Но от друга страна, основната идея се е запазила, успях да я предам и защитя, просто щеше да стане много по-зрелищен филм. Но това решение беше взето и край.
Кой е любимият ви етап в процеса на работа? От шестте номинации на Филмовата академия четири са за актьорските изпълнения.
Снимките и процесът на подготовка са ми любими, особено подготовката – свързано е с очакване. Най-трудният момент е тъкмо изборът на актьори. Аз имам претенцията, че познавам много голяма част от актьорите у нас, познавам ги в смисъл, че знам какво могат, в каква форма са. Най-сложният момент е да не сбъркаш с кастинга, с избора, както и деликатният въпрос в този процес – да не дадеш надежда на актьора, че ще играе, а да не го вземеш за ролята. В този филм всички актьори са поканени, не съм правил кастинг, знаех кого и защо искам и лично се обърнах към всеки един от актьорите. За мен работата с тях като цяло е най-приятният момент. Още повече, че говорим на един общ език и си имаме доверие.
Бихте ли направили съпоставка между първия и втория си филм, макар те да са доста различни? Къде виждате общите неща?
Има много разлики, приликите са ми по-трудно уловими. Още повече, че са правени през години разстояние, а аз, както мисля и всеки режисьор, се променям, извървявам свой личен път. В първия филм сценарият е на Христиан Ночев. А на „Ая” е мой и това е първият ми сценарий въобще. Приликите може би могат да се намерят по линията на поколенията и нашето наследство към тези, които идват, казано най-общо. „Лов на дребни хищници” възприемам като лично извинение към поколението след нас. Извинение за това, че го вкарахме в една ужасяваща гадост, за това, че не можахме да се преборим за по-доброто. В „Ая” – понеже мина прекалено много време, а надеждата е все по-слаба и за жалост дори не е свързана и с онези, които сега са на 22-23-24 години – погледът ми е насочен към тези, които днес са на 5-6-7 години. Затова и Ая спи, тя е единственото невинно същество, исках поне тя, това малко момиченце, да не вижда гадостта и да се събуди, когато гадостта свърши.
Какво е бъдещето на филма?
Големият въпрос е какво да е разпространението. Филмът ще тръгне по кината наесен. Предвиждаме да го разпространяваме и в по-малките градове, да направим нещо като турне из страната, да ходим с него и да се срещаме със зрителите. Това може и да е малко старомодно, но и според мен, и според продуцента Христиан Ночев животът на филма започва едва по време на срещата му с публиката. Филмът живее чрез зрителя, който в някакъв смисъл е най-важният елемент от съществуването му.
Кои са последният филм и книга, които най-силно ви впечатлиха?
Филмът е „Стаята”, Бри Ларсън спечели „Оскар“ за главна женска роля за ролята си в него. От българските – това е „Каръци”. Много съм щастлив, че този филм го има. От книгите – обикновено чета шест книги едновременно, но тази, която напоследък е приковала вниманието ми, е „Това не е краят на книгите” на Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, чета я бавно, на порции. От българските бих откроил „Канела” на Елин Рахнев.
Ако погледнем по-общо към родната киносреда, какво ви липсва в нея днес?
Липсват ми детски филми, липсват ми семейни филми, както и комедии. В днешното ни кино има едно самоограничаване, един, съзнателен или не, опит за повторение на теми и проблеми. Това е все едно с оглед на театъра да кажеш, че целият българския театър трябва да е като „Сфумато“, чудесно е, че го има „Сфумато“, но добре е да я има и Сатирата, и Младежкия театър, да има и Куклен театър. Да правим само фестивално кино не бива да бъде превръщано в национална политика. Трябва да правим и филми за зрителите. Ама така нямало обща киновълна, чрез която да ни разпознават по света! А какво значи вълна? Ако следваше вълната, конюнктурата, „На малкия остров” на Рангел Вълчанов нямаше да го има. „Козият рог”, „Бялата стая” и „Авантаж” – също. Искам да виждам разнообразни филми, да има шанс за всички, защото никога не знаеш какво ще се появи. Моят учител Владислав Икономов казваше: „американците снимат правилно, нас ни разпознават по грешките“. Това, разбира се, може да е екстремно изказване, но идеята е, че и от грешките може да се роди нещо интересно.
Въпросите зададе
ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА
