Заглавието на тази книга, съставено по често използваната формула „За…“, освен като кратко и ясно, щеше да може да се определи и като „традиционно“ или „класическо“, ако я нямаше почти незабележимата уловка в начина му на изписване: първите две букви на съществителното в това заглавие не са на кирилица, а на латиница. Наистина хитроумно изпитание за наблюдателността на читателя, защото зрителната прилика с писмения вид на думата, ако тя си беше изцяло с кирилски букви, е достатъчно голяма, за да не се обърне внимание на присъствието на двете чужди начални букви. В мига, в който читателят го забележи обаче, той осъзнава, че събирането на елементи от две азбуки, от два писмени кода в централната за самото изследване дума „превод“, много находчиво и умело онагледява своеобразното свързване и „сродяване“ между два различни езикови и смислови свята, каквото по същината си представлява преводът като културен феномен. Изкушавам се да припиша и още едно значение на хрумването на художничката на корицата Дима Дамянова, независимо дали самата тя умишлено го е вложила или не: двете латински букви PR са популярно съкращение на английския израз за така наречените „връзки с обществеността“. E, нека се опитаме да си дадем сметка колко много видове обществени и културни свързвания и сближавания биха били немислими без превода!
Формулата „За…“ е използвана почти без изключение при озаглавяването и на частите на книгата. Единствено в първата предлогът „за“ не е последван от съществителното „превод“. Тази уводна част се нарича „За границите на една безгранична тема“. Оксиморонът тук не е само реторическа фигура. От определена гледна точка той следва да бъде приет и в буквален смисъл. Защото, от една страна, темата за превода и съпътстващите го проблеми от езиково, социално, културно и етично естество наистина е безгранична, неизчерпаема. От друга страна обаче книгата на Дария Карапеткова наистина успява – и това е едно от многото й важни постижения, – да постави граници, или ако някой предпочита, опори, позволяващи феноменът превод да бъде мислен, изучаван, проумяван и практикуван по най-добрия, в смисъл на най-съответстващия на днешните реалности начин.
В уводната част ясно са посочени двете направления, по които авторката „се стреми да събуди читателския интерес“. Първото е да бъдат популяризирани идеите и трудовете на една авторитетна редица имена от италианската традиция в преводознанието (Дария Карапеткова е великолепна италианистка!). Второто – да се потърсят и открият точките на приобщаване между италианската и българската теоретична мисъл в областта на превода. Малко е да се каже, че тази заявка на изследването е изпълнена и преизпълнена. В действителност тя е далеч надхвърлена, защото разискваните в отделните глави проблеми засягат на практика всички най-съществени аспекти на преводаческия труд като процес и като резултат, както и на общественото и културно битие на преводните текстове. И като споменавам текстове, нужно е да се уточни, че вниманието на авторката не се ограничава до проблемите на превода на художествени текстове, а със задълбочено познаване и фина наблюдателност анализира съвременните предизвикателства към преводаческата компетентност на най-разнообразни социални и стилови равнища.
За разнообразието и важността на изследваните от авторката въпроси читателят добива ясна представа от заглавията на частите, които интригуват и пораждат любопитно очакване. Всички тези заглавия, без това на уводната, за която вече стана дума, и на още една, която ще уточня по-долу, са построени по модела „за превода и…“. Заслужава си да се изброят тук елементите, които следват това „и“ така, както се появяват по реда на съдържанието на книгата: световната литература, регистъра, реалиите и специфичното, теглото на Хамлет, буквализма, възрастта на текста, езиковите принуди на фашизма, диалекта, езика на бюрокрацията, мястото на фамилното име, повторението, деепричастието, наредба № 6, запетаята, обучението. Тази много внимателно промислена поредица отразява едни от най-съществените тънкости на – ще го кажа така – преводаческата творческа мисъл и обобщава един впечатляващ теоретичен и практически опит.
Като е дума за структурирането на тази майсторски изградена книга, не биха могли да се подминат и изключително находчиво подбраните епиграфи към всяка глава, взети от текстове на италиански или български автори от различни епохи. Ще си позволя да призная тук особената си слабост към цитатите от Добри Войников и Иван Пеев-Плачков, които предхождат съответно третата и четвъртата част от изследването. Думите на Добри Войников – „Секи човек си има по един начин на говоренето. Един говори бържи, други – полека, трети – спънато, четвърти – с много думи малко мисли, пети – с малко думи много мисли“ – остроумно въвеждат към проблематиката на частта, озаглавена „За превода и регистъра“. Към следващата пък – „За превода, реалиите и специфичното“, води крайно любопитната препоръка на Иван Пеев-Плачков: „И като превождат, да гледат да ни правят тая илюзия, че не превождат, а пишат оригинално“.
Въздействаща символика носи и решението на авторката да постави като епиграф към осмата част „За превода и езиковите принуди на фашизма“ следната мисъл на Примо Леви: „Където се упражнява насилие върху човека, то се упражнява и върху езика“. Изобщо смисловото взаимодействие между епиграфите и собственото изследователско съдържание на съответните части е една от многото силни страни на реториката на тази книга, в която постигането на конкретните изследователски цели върви ръка за ръка с осмислянето на редица ключови въпроси от общохуманитарно естество като например връзката между език и политика.
В логиката на книгата, отразена в подредбата на отделните й части, има още един остроумен момент, който държа да посоча: като в обърнат конус се тръгва от най-едрото – понятието за световна литература. Проследени са промените в разбирането за това понятие от Гьоте насам. Разделението – оправдано или не – на езиците на „малки“ и „големи“ е мерило за начина, по който това понятие бива мислено на различни етапи от историята си, затова между него и превода съществува много близко отношение.
По-нататък конусът се стеснява към все по-частни аспекти на преводаческата дейност, за да открием на дъното му… запетаята. Предвид разликите в пунктуационните правила на различните езици, и на нея е обърнато нужното внимание като на един от многобройните проблеми на превода.
Сериозната научна стойност на труда на Дария Карапеткова елегантно и уравновесено съжителства с лекотата на остроумието и шеговитостта. Много са примерите за това, но тук ще се спра само на един. Когато читателят разгърне за първи път книгата и не се е запознал още с нищо друго освен със съдържанието й, той най-вероятно няма да може да предположи какво се крие зад заглавието на пета част, „За превода и теглото на Хамлет“. Няма и аз да разкривам сега, за да не отнемам на читателите удоволствието сами да го сторят. Ще загатна само, че в израза „теглото на Хамлет“ няма нищо метафорично, ами си е съвсем буквален. И не става дума за душевно тегло!
Както споменах по-горе, само още една част, освен уводната, не е озаглавена по модела „За правода и…“. Тя е към края на книгата и се нарича „За гладкия превод“. Авторката оприличава термина „гладък превод“ на хамелеон, в смисъл, че „мнозина влагат в него различни нюанси, но по същество символизира презумпцията, че художественият превод трябва да отговаря на установените стандарти за литературност и непременно да звучи така, сякаш е бил написан на целевия език, а не преведен от друг“. Тук се навлиза в твърде хлъзгавата територия на въпроса за позволено и непозволено, допустимо и недопустимо при превода, за трудната и деликатна работа на редактора, а също така за степента, в която преводните текстове влияят – за добро или за лошо – на езика, на който са превеждани.
Последната част отваря темата и за мястото на обучението по превод и на практикуването на превод в образованието на бъдещия филолог. От съществено значение е поставянето на въпроса за съотношението между теория и практика в този вид обучение в контекста на една вече доста отдавна започнала и засега нестихваща световна тенденция към омаловажаване на теоретичното мислене и познание. Подписвам се без колебание под изречението, с което завършва тази част: „Именно подценяването на нуждата от теоретични познания е в основата на серията от преводачески злополуки в много заглавия, публикувани през последните години.“
Все в духа на присъщото си остроумие Дария Карапеткова е кръстила кратката заключителна част на книгата си „Това не трябва да бъде заключение“ – прекрасно намерен начин да се каже, че по обсъжданите в нея въпроси никога не може да се каже последната дума. Особено ценното в нея обаче е, че по тях тя казва своя дума и от прочита й ще спечелят не само преводачите и филолозите, но и всички, които се интересуват от поствавилонското ни битие на многоезично човечество.
Миряна Янакиева
Дария Карапеткова „За prевода“,
изд. „Колибри“, С., 2016.
