Добрата литература е въпрос на език

Популярни статии

Разговор с Ана Митгуч

Студентите от четвърти курс в специалност „Немска филология” на СУ „Св. Климент Охридски” се занимаваха през отминаващия семестър с творчеството на някои съвременни австрийски писателки. По повод гостуването на една от обсъжданите авторки – Ана Митгуч – в Австрийската библиотека „Д-р Волфганг Краус” в СУ, те отправиха към нея в писмен вид някои въпроси, на които тя беше любезна да отговори.

Уважаема г-жо Митгуч, в излезлия преди седмици роман „Приближаване” вие подемате теми като отчуждението и изолацията, които сякаш имат специално място във вашето творчество. Отново усещане за чуждост и изключване маркира отношенията между най-близки хора – баща и дъщеря, съпрузи, братя. Нима във всеки човек скрито живее „архетипният чужд”?

Драга проф. Фратева, драги студентки и студенти, за да отговоря на този и някои други въпроси наведнъж, а и за да избегнем някои недоразумения, бих искала веднага да си призная, че моето писане не следва никакви дидактически намерения. Не желая да казвам нищо на читателите, не желая нито да ги предупреждавам, нито да изразявам мнения, които отиват отвъд границите на чисто литературното. По време на процеса на писане за мен читателят, респ. читателката, не съществуват, той/тя се появява едва в лицето на издателя, на рецензентите и на читателите, след като ръкописът е завършен. Моето основно желание е да пиша добра литература, а добрата литература е въпрос на език, на структура, на изграждане на литературните фигури и на всички останали деликатни нюанси, важни при създаването на литературни текстове. Да отправям послания не е моя работа, а на въпросите, които тематично си задавам, нямам еднозначен отговор дори и след завършването на романа. Ето поради това в полетата на някои от вашите въпроси съм си отбелязала: „Не зная”. Така например не зная дали усещането за отчужденост, за непринадлежност, които сте забелязали в романите ми, е доловимо за всекиго.

Всъщност корените на изолацията на вашите литературни герои – мъже и жени – винаги присъстват в текста или са поне загатнати и най-често се крият в семейната история, в детството. Не е ли лишаването от любов тайната причина за по-късната неспособност на героите да изпитат доверие към друг човек или да се почувстват някъде у дома – в дадена страна, култура или връзка? Такава перспектива, транспонирана върху съвременната ситуация, предварително обрича усилията за интеграция и идеята за глобализация на неуспех. 

За разлика от нефикционалните текстове в романа винаги става дума за единични съдби, които в определена точка са дълбоко белязани от историята (тоест от историческия контекст, сред който героите ми са поставени), но също и от произход, от случайности и житейски обстоятелства. Въпреки това съществува различно по обем свободно пространство за самоопределение и за свободни решения, именно в това пространство се разгръщат морал и антиморал. Интересуват ме най-вече хората, тяхната абсолютна неповторимост, опитите им да направят нещо от живота и от свободата си, но също и от провалите си. Романите ми са лаборатория, в която наблюдавам съдби, а тъй като винаги става дума за отделния човек, който – в средата, в която се намира – живее в някакви обвързаности, семейството е идеално опитно поле. Във всички случаи обаче не следвам фройдисткия модел, поне не в основните си романи, за най-ранните не си спомням вече добре. Когато написах „Строго възпитание” бях на 33 години, сега вече съм на 67, за този период сам написала 10 романа и три тома есета, изтекло е много житейско време, натрупан е опит, който подложи на радикална преоценка много предишни убеждения. Не вярвам в простите психологически модели за обяснение, за мен човекът си остава загадка и тя едва ли може да бъде разгадана с понятия като „лишаване от любов” или с модели на детството. Заглавията на книгите също рядко са ключ към разбирането на дадено произведение, напротив, те често са принудително решение, компромис между авторката и издателството.

Понякога героите ви плашат читателя, но все пак в хода на разказа той започва да намира разбиране за тях, романите ви определено го учат на нещо. Начинът ви на разказване в „Приближаване”кореспондира ли с желанието да дадете възможност едно и също събитие да бъде видяно в различна светлина и оценено по различен начин? Не се ли крие тук опитът един житейски урок да бъде споделен?

Важното е фиктивните герои да оживеят, важно е констелацията на героите, т.е. начинът, по който хората се държат един спрямо друг, да бъде изобразен не само в едно измерение, а комплексно, т.е. така, както е в реалния живот. Романовите герои не са поуки, би трябвало да са многозначни и многопластови като живите хора. А те в повечето случаи са носители на божественото, като същевременно са способни и на най-дълбоки падения, едното не изключва другото. Ние сме убийци и ангели едновременно, казано метафорично. Аз не тая желание да споделям житейския си опит, но нима може да бъде написан роман, без авторът да присъства в него с целия си придобит някога опит, та дори и да се старае да изключи плоско автобиографичното. От личния момент, от опита на писателя се поражда нужната за романа автентичност.

В романа „Приближаване“ вие засягате и голямата тема за вината, говорим за конкретната историческа вина. Вашият герой, Тео, вече е много над деветдесет години, но продължава да отказва откровените отговори по тази тема. Всъщност тече ли все още разговорът между поколенията на бащите, участници в престъпленията на националсоциализма и Втората световна война, и децата им, разговор, който в немскоезичната литература преживява литературните си модификации вече няколко десетилетия? Трябва ли да се страхуваме, че този разговор може да секне? Романът ви разширява освен това въпроса за антисемитските политики и го отнася и до други европейски страни, за които беше лесно след войната като жертви на фашистката армия да забравят собствените си прегрешения. И тук ли първопроходник по отношение на колективната памет трябва да бъде литературата?

Не разглеждам романа си „Приближаване” като допълнение към добре запълненото чекмедже с поколенческа литература. Наистина става въпрос за вина, за лична и историческа вина. Не е възможно да разкажа един живот, продължил почти цял век, без да говоря за войната и вината. Става дума обаче и за любов, за любов, която всъщност остава залутана, става дума за разбиране, без това автоматично да означава опрощаване. Темата за Шоа (Холокоста) още далеч не е изчерпана, има толкова нови елементи и информации, които излязоха на бял свят едва в последните години. Споменът е един от основните стълбове в еврейското мислене, без спомена и без опазването му губим онова, което съставлява човешкото. Още преди 50 години, преди в Австрия някой изобщо да заговори за престъпленията на Вермахта при геноцида над евреите, вече се твърдеше, че това не е необходимо, че отдавна вече е минало. По време на литературни четения от романа ми „Дом на детството” (в който става дума за Холокоста и последиците му, простиращи се до настоящето), насочвах слушателите, които изказваха подобни аргументи, към Ане Франк (тя е известна и представлява и много други), която днес би била възрастна дама около осемдесетте и вероятно би била известна писателка, заобиколена от деца и внуци. Не само че са избити живи хора, убито е тяхното бъдеще, убити са неродените им деца и внуци, убита е богата култура. Не, споменът и съзнанието за нечуваното престъпление не трябва никога да изчезнат. Не смятам обаче, че е правилно Холокостът да се представя като парабола за други ситуации и проблемни кръгове, например днешните миграционни движения, дори напротив, мисля, че това е недопустимо релативиране и злоупотреба. Но и тук съм на мнение, че призванието на литературата е да създава езикови произведения на изкуството. Никой не е длъжен да пише по каквито и да било теми, освен в случаите, когато тези теми са за автора такава основна вътрешна необходимост, че просто му е невъзможно да пише за друго.

В новия си роман разгръщате и една друга тема, актуална в застаряващите модерни общества: става дума за отношението към старостта и болестта. Вашият герой, Тео, получава адекватно отношение единствено от болногледачката – украинка, Людмила. Това не е ли критика към все по-честото рационализиране и механизиране на подхода ни към възрастта, все понятия, които агресивно изключват представите за човешко достойнство и съобразяване с вътрешните потребности на възрастните хора? 

Последният ми роман е много точно обмислен и прецизно структуриран в езиково и във формално отношение, да, той преплита множество теми. В Западна Европа темата за грижата за възрастните представлява голям проблем, който през последните години намира своето разрешение благодарение на помощнички от Източна Европа. Нямам обяснение за тази ситуация, но точно тя е описана в романа. Всички тези хора имат комплексни съдби, но често пъти биват възприемани само чрез функцията, която изпълняват за другите. Шаблоните не биха ни помогнали, а също не е редно и да подхождаме с чувство за превъзходство и критика към индивидуални ситуации.

Критиката често хвали стила ви заради неговата сугествина сила, въздейственост и сдържана емоционалност. Емоциите са важни за вашите персонажи. Този подход създава ли допълнителни трудности за вас като авторка? 

Странно е, че споменавате емоционалността във връзка с езика в моите произведения. Най-често се отбелязва прецизността и яснотата на моя стил, но не си спомням, разбира се, всички критики. Аз не си позволявам емоционалност. Нали не авторката, а читателят трябва да плаче, ако се налага. Тоест читателят, читателката може да реагира с емоции, но литературният език по правило трябва да си ги спестява. Ясното мислене предполага ясен език, това, което желаеш да бъде казано, трябва да се изрази с пестеливи средства и без патос. Не обичам литературни изблици на чувства.

Разбрана ли сте от първите читатели на новия си роман, доколкото вече имате обратна връзка?

При всяка книга се появяват около 60 и повече рецензии. Винаги има и добри, и лоши. Ако рецензентът се занимава добронамерено с произведението и се старае да разбере, тогава се отнасям много сериозно към критиката. Но има и глупави критики, повърхностни, които показват, че рецензентът само е прехвърлил книгата и/или не я е разбрал, или поради някакви лични причини не я харесва. Опитвам се да отминавам тези неща. Рецензентите са поставени под големия натиск на сроковете, тъй като са зле платени. Германистите в университетите имат повече време и работят по-близо до текста. Такива занимания могат да бъдат много полезни, също и за мен като авторка. Последният ми роман, изглежда, предизвиква задоволство, защото всички рецензии, които познавам, са изключително хвалебствени. Надявам се да продължи така.

Какво четете в момента?

Какво чета ли? Анджей Сташук: „Изтокът”. Много обичам този автор, а книгата му излезе сега през пролетта.

Благодарим ви за готовността да отговорите на нашите въпроси.

Въпросите подготвиха:

Станислава Мадолева

Анджелина Трайкова

проф. Майа Разбойникова-Фратева

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

Най-нови статии

spot_img
spot_img