Джузепе дел’Агата
Веднага след приключването на агресивната и унищожителна война, започната от нацистко-фашисткия блок и неговите съюзници, на много места, а не само в Нюрнберг, се провеждат процеси, често под давление на американската политика, за да бъдат осъдени по силата на нещо като интернационален акт на възмездие многобройните военнопрестъпници, виновни за милионите невинни жертви. Коалицията на Отечествения фронт, дошла на власт в България на 9 септември 1944 г. благодарение на победното навлизане на Червената армия в страната, отначало е напълно единодушна относно сформирането на Народни съдилища, които да съдят отговорните за прохитлеристката политика на последните правителства и за кървавите репресии, често пъти без никакъв процес, на разрастващото се партизанско движение. След поправка в Закона за защита на държавата тези задачи, по-рано влизали в задълженията на полицията, са били възлагани на армейски части. В много държави се стига до смъртни присъди, но в случая с България броят на осъдените на смърт от Народния съд е изключително висок. Веднага след смяната на властта много от задържаните, със или без основание, за престъпления срещу партизаните или опозиционерите биват ликвидирани без никакъв процес заради отмъщения, често пъти по лични причини, без видима съпротива от страна на дошлата на власт коалиция. Първият процес на Народния съд е насочен срещу онези, които са смятани за главните виновници за прохитлеристката политика и за катастрофалното икономическо състояние на страната: регентите (след смъртта на Борис III през август 1943 г. на връщане от среща с Хитлер), министър-председателите, министри и депутати от Народното събрание.
В началото на октомври 1944 г. съветските власти изпращат в Mосква тримата регенти, 14 министри, министър-председатели и депутати, за да бъдат разпитани от органите на НКВД. Сред тях е и Димитър Шишманов, който е бил външен министър в правителството на Добри Божилов от 14 октомври 1943 до 1 юни 1944 г. Последният министър-председател Константин Муравиев, управлявал едва броени дни от 2 до 9 септември, разказва в спомените си[i] за пребиваването на българските политици в Москва и за това как Димитър Шишманов е впечатлил съветските агенти с перфектен руски и най-вече с перфектен украински, като използвал редки и колоритни изрази, научени по време на гостуванията у баба му и дядо му.[ii] На 16 ноември по молба на съпругата на Шишманов за служебен защитник на Димитър е назначен адвокат Mихаил Балсамов. Много подробности около процеса се съдържат в т. нар. Секретен архив на Сталин. На 23 ноември генерал A. И. Черепанов, член на Съюзната контролна комисия в София, докладва на Москва, че българският външен министър Петко Стайнов е съобщил, че разследването на основните виновници е приключено, но за да се състави обвинителният акт, трябва да бъдат разпитани обвиняемите, които все още се намират в Москва. Освен това министърът иска да знае кой ще съди обвиняемите, дали съветското правителство или съюзническите, и дали процесът ще се проведе в Mосква или в България.[iii] На 5 декември A. Громико, съветски посланик в САЩ, пише на държавния секретар на САЩ Едуард Стетиниус, че българското правителство иска връщането в София на задържаните в Mосква политици. Казва, че съветското правителство е съгласно, но пита и за мнението на американското и допълва, че такова искане е отправено към английското правителство.[iv] На 20 януари 1945 г. заместникът на политическия съветник на Съюзната контролна комисия в София К. Д. Левичкин докладва на Москва, че съдията от Народния съд Шулев му е споменал за разногласия в съдебния състав и е помолил за мнението на съветската делегация по въпроса. Левичкин е отговорил, че българските магистрати разполагат с всички сведения, за да отсъдят свободно, и че не е задача на Контролната комисия да дава юридически и политически мнения. Съдия Шулев си тръгва недоволен от резултата от разговора.[v] Eмил Димитров е публикувал и подробно е коментирал изключително важни документи относно изхода от процеса като цяло и в частност от този срещу Димитър Шишманов: разпита пред Народния съд на 17 януари 1945 г. и протокола от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 20 януари с. г. относно разпределението на присъдите[vi]. Шишманов и адвокатът му възприемат защитна стратегия, в която подсъдимият се представя в качеството си на писател, докато съдиите разглеждат литературното му творчество като нещо лично и несъществено и го съдят единствено като политик. Шишманов изглежда силно комплексиран от сравнението с прочутия си баща, който има решаващ принос за модернизирането на културата и образованието в България (Университет, Консерватория, Художествена академия, издателски поредици) и години след смъртта му (1928) разказва за чести кошмари, в които насън му се явява баща му и го мъмри. Животът му, белязан от непрестанните съмнения в действителната му тежест на творец, е свързан с музиката (свири добре на пиано), с театъра, за който пише проницателни критически статии, и с литературното му творчество (романи, разкази, пиеси), които от самото начало са имали одобрението на Иван Вазов, в някои отношения духовен побратим на баща му Иван. Шишманов е успешен писател, реалист, темите му са с граждански отзвук и по същество напредничави, както ще кажат на делото двете допуснати свидетелки: Вяра Златарева и писателката Aнна Каменова. Златарева започва да говори за романите „Хайлайф”, „Бунтовник” и „Депутат Стоянов”, но съдът я прекъсва с думите, че вече е наясно с писателската дейност на подсъдимия. Златарева допълва, че Шишманов „не е на мястото си като министър, в смисъл, че със съвестта си, с душата си се чувствува другаде”.[vii] Aнна Каменова, впрочем съпруга на външния министър на управляващия Отечествен фронт Стайнов, определя Шишманов като „талантлив писател, много културен, остроумен… с един много широк поглед към нещата. Неговата писателска дейност, доколкото съм я следила, няма никакви фашистки прояви”.[viii] Шишманов говори тихо и многократно е подканен от обвинението, от съдиите и публиката да говори по-високо, което подсъдимият казва, че не може. Съдът разпитва политика, а не финия литератор, и го пита защо е приел поста на външен министър. Шишманов отговаря, че е трябвало да замести разболелия се предишен министър, че е работил като „спец от кариерата” и винаги се е противопоставял на германските искания, считани от него за неоснователни. Че е бил против подписването на антиболшевишкия Тристранен пакт и изобщо на каквито и да било пактове, че е поддържал пробългарска, а не прогерманска политика. Че никога не е искал да става министър и че е много доволен, че е напуснал поста. На 1 февруари 1945 г. се произнасят много смъртни присъди и Шишманов бива разстрелян незабавно. В своя доклад, който досега цитирахме, Eмил Димитров публикува и протокола от заседанието на Политбюро на БКП от 20 януари, малко преди присъдите, който има като единствена точка в дневния ред обсъждането на присъдите на Народния съд. Има значително разминаване във вижданията на съдиите комунисти с юридическо образование и други членове на Политбюро. Главният народен обвинител Георги Петров настоява за осезаема градация в присъдите и не желае всички обвиняеми да са поставени на една плоскост: степента им на виновност е различна, а някои може и да нямат вина. Колкото до съветниците на Борис III, Петров се съгласява за виновността на някои, но намира, че други трябва да бъдат оправдани. На мнение е, че първите петима заслужават сурови присъди, а другите не. Обвинителят Никола Гаврилов предлага един от най-влиятелните царски съветници, Станислав Балан, да бъде оправдан по политически причини: бил е любовник на царица Йоанна Савойска. По отношение на кабинета Божилов (в който Шишманов e бил министър) Петров изтъква, че много от членовете на това правителство са действали като опозиционери по различни въпроси (не са изпратили вербална нота срещу Турция, както е било предложено от Райха, и Шишманов го е посочил като своя заслуга и доказателство, че не е прогермански настроен) и са преговаряли, за да открият консулства на Съветския съюз. За Петров кабинетът Муравиев трябва да бъде осъден само политически затова, че е отложил обявяването на война на Германия, за да позволи изтеглянето на разположените в Битоля български войски. Още един обвинител, Върбан Ангелов, храни съмнения по отношение на един обвиняем и възнамерява да оправдае Стателов. Първият силен удар върху тезите на обвинителите бива нанесен от правосъдния министър Минчо Нейчев, според когото обвинението се съсредоточава върху най-тежките престъпления, за да може после постепенно да предвиди по-малки наказания за по-леките. Даже и който е убил един-единствен човек, твърди той, може да бъде осъден на смърт. Георги Чанков също сурово критикува мекия подход на обвинителите: подсъдимите са съсипали България и са убили хиляди хора. За него линията на обвинителите не е последователно антифашистка. Намесата на генералния секретар на партията Трайчо Костов е още по-безкомпромисна: регентите, петима съветници, първият и вторият кабинет Филов трябва да получат смъртни присъди.
За кабинета Божилов важи същото: подписал е постановление №30, което възлага на войската изтребването на партизаните и населението. За кабинета Багрянов, отчасти защитаван от Гаврилов – пет смъртни присъди; за кабинета Муравиев нито една смъртна, две по-тежки, три едногодишни и четири условни.[ix] Твърдата линия на политиците е тази, която надделява в Политбюро и която ще бъде като цяло спазена при многото смъртни присъди. Няколко дни по-късно, на 26 януари, Трайчо Костов излага в Москва обширен доклад пред Георги Димитров и Отдел „Международна информация” на ЦК на КПСС за политическото положение в България. Струва си да цитираме казаното относно процесите на Народния съд: „Огромна роля в борбата против фашизма ще изиграят нашите народни съдилища, които вече започнаха своята работа и скоро ще произнесат справедлива, а това означава безпощадна присъда над всички хитлеристки агенти в нашата страна. България е първата страна, в която фашистите вече седят на подсъдимата скамейка пред Народния съд, съставен от избраници от комитетите на Отечествения фронт. Народните съдии ще съдят по съвест и убеждение, без да се придържат към всевъзможните процесуални тънкости на буржоазните закони. Затова нашият Народен съд над фашистите ще има не само вътрешно, но и международно значение. След осъждането на регентите, дворцовите съветници, министрите от кабинетите, управлявали страната от 1941 до 9-ти септември 1944 г., на депутатите, одобрили прохитлеристката политика на правителството, ще последват други процеси. Имаме всички основания да мислим, че всички тези процеси ще завършат до края на март и че разправата с активните фашистки агенти ще бъде най-безпощадна”.[x]
Георги Димитров, по това време начело на Коминформбюро, проявява известна дистанцираност, макар че обръща внимание на Трайчо Костов, който говори за интерниране в трудови лагери и превъзпитание, че фашистите не подлежат на превъзпитание и могат само да бъдат използвани за каторжна работа. В неговия „Дневник”, който представлява богат исторически източник с голяма стойност, откриваме една-единствена бележка за процеса; под датата 1 февруари 1945 г. пише: „Радио София обяви присъдите от основните процеси в София (регенти, министри, депутати)”.[xi]
От 1935 до 1940 г. Шишманов е пълномощен министър (посланик) в Aтина. От дневниците му, публикувани едва наскоро[xii], ясно личи досадата, която предизвикват у него дипломатическото ежедневие, фалшът и празнотата на протоколните отношения, които крадат от ценните часове за четене и литературно творчество. Той често си задава въпроса дали привилегиите на посланическия пост, към които впрочем се е привързал и привикнал, си струват да поддържа един начин на живот, в който обществената и официална дипломатическа дейност пречи на желанията и творческите му занимания. Но кариерата му ще продължи своя възходящ развой отначало с поста на генерален секретар на Външно министерство до фаталното назначаване за министър в правителството на Божилов. В Aтина произведението, смятано за най-значимото в неговото творчество – „Блянове край Акропола” (1938), е посрещнато от критиката изключително благосклонно.[xiii] В романа-есе, пропит от магическата атмосфера на гръцката класичност и модерност, присъстват значими персонажи като Aхасфер, олицетворяващ старите легенди за Скитника евреин, и извънредно сполучливата инвенция за китайския мъдрец Ку-Лин.
Както свидетелства на процеса прочутата писателка Анна Каменова и както е силно видимо от прочита на текстовете му, Димитър Шишманов никога не е писал нищо в подкрепа на фашизма. Творчеството му е по-скоро насочено към сатирата, понякога безжалостна, по адрес на безскрупулността и алчността на висшата буржоазия от неговото съвремие и ширещата се корупция в политиката. Освен това ужасяващата равносметка от следвоенния период, в който крайни и опростенчески политически възгледи са го превърнали във „враг на народа”, в продължение на десетки години се изразява и в тотално проклятие на забравата (damnatio memoriae). При това в историографски контекст и в школски канон, в които са превъзнасяни заслугите на прочутия му баща Иван, докато синът, така приласкаван и обичан, сякаш никога не е съществувал. „Реабилитирането” на Димитър Шишманов започва с ново издание на романа му Хайлайф, което съдържа интересен послеслов от поета и преводач Стефан Гечев, който е работил с него в Атина.[xiv] Следва пространно издание на разказите му под редакцията на Mария Владимирова[xv], която е редактор и на новото издание на „Блянове край Акропола”[xvi] и написа наскоро статия за житейския път на писателя.[xvii]
***
Седемте писма, написани от Димитър Шишманов до Луиджи Салвини (от 1931 до 1940 г.) се съхраняват в архива „Салвини” в славистичния отдел на бившия Департамент по езикознание (сега Департамент по филология, литература и езикознание) на Пизанския университет. Информацията представлява интерес както за хрониката на италиано-българските литературни взаимоотношения и историята на преводите на български литературни произведения, така и – особено в двете писма, описващи срещи, мнения и предпочитания, изказани от Йордан Йовков – за българската литературна история. Всичките са писани на ръка с изключение на номер (2), написано на машина. Номер (1) е върху хартия за писма на Шишманов с домашния адрес, ул. „Шипка” 11. Номера (2), (3) и (4) са на бланка на в. „Слово”, на който Шишманов сътрудничи активно. Номер (5) е на ненадписана зелена хартия за писма, докато последните две са изпратени от Българската легация в Атина, където писателят е пълномощен министър, и носят надписи съответно “Le Ministre de Bulgarie” и “Légation royale de Bulgarie”. Първите шест писма, от 1931 до 1939 г., засягат съставянето и публикуването на антологията Narratori bulgari, на която Салвини е посветил много труд и ентусиазъм. Сватбата на Борис III и Йоанна Савойска в Асизи през октомври 1930 г. събужда в Италия силен интерес към България. През 1930 г. излиза сборникът Canti popolari bulgari[xviii], подбрани и преведени от деветнайсетгодишния Луиджи Салвини c предговор от неговия учител Eнрикo Дамиани и на 13 април 1931 г. в Рим е основана Итало-българската асоциация с председател самия Дамиани. Салвини, подпомаган от състудентите си Енрико Лапена и Виторио Дзинконе, събира редица преводи на български разкази, престояли дълго в Ланчано в чекмеджетата на издателство „Караба”. От писмата на Салвини научаваме, че той (който междувременно е назначен за завеждащ обучението по славянски и урало-алтайски езици в Институт „Ориентале”- Неапол), недоволен от дългото отлагане на изданието, е поискал връщане на ръкописа. Издателят е отговорил, че тъй като договорът не е съдържал дата на издаване и авторът години наред не е „давал признаци на живот”, е дал предимство на публикуването на други книги.[xix] Сборникът Narratori bulgari под редакцията на Луиджи Салвини[xx] излиза в
1939 г. и включва разкази от двайсет автори (П. Tодоров, A. Страшимиров, Eлин Пелин, Н. Райнов, Д. Немиров,
Й. Йовков, Г. Стаматов, Г. Райчев, Д. Шишманов,
Ч. Mутафов, Вл. Полянов, K. Петканов, Л. Стоянов, K. Kонстантинов, A. Kаралийчев, П. Михайлов, Св. Mинков, M. Mинев, Ф. Попова-Mутафова и A. Каменова), писани между 1908 и 1930 г. В първото си писмо Шишманов изразява удивление от отличния български език на Салвини в поканата да се включи в превежданите автори и му обещава да изпрати в най-скоро време свой разказ, излязъл през 1925 г., но останал почти незабелязан. В следващото писмо, написано няколко дни по-късно, Шишманов съобщава, че прилага текста на обещания разказ; става дума за Гергьовденски чарове (Le meraviglie di S. Giorgio), излязъл в сп. „Листопад”[xxi]. Авторът обрисува накратко текста си като „опит да се използуват нашите народни поверия за написването на полупсихологически, полуфантастичен разказ”. Допълва, че песните, които се намират в него, са написани в народен дух и тъй като Салвини вече има преводи на български народни песни, превеждането на тези няма да му създаде трудности.[xxii] Третото писмо съдържа биографична справка за самия Шишманов, която Салвини ползва и доразвива в бележката за представяне на автора[xxiii]. Изброени са студиите и произведенията му; наблегнато е на дейността му на литературен и музикален критик на в. „Слово” (писмото е написано на бланка на вестника) и езиците, на които са превеждани негови текстове: руски, украински, полски, френски, немски и испански. Първото изречение от писмото „Вашите писма разпратих.” ни говори за отношения на симпатия и сътрудничество между двамата. Писма (4) и (5), макар и написани с година време между едното и другото, ни предлагат ценни сведения относно писателя Йордан Йовков, смятан за най-големия български разказвач. В първото, от 16 февруари 1931 г., Шишманов пише:
„Преди няколко дни видях Йорд. Йовкова, който ме замоли да Ви пиша, че от художествено гледище, не е съгласен с избора, направен от Вас. Той би желал, наместо „Кошута” да бъде преведен „Шибил” от „Старопланински легенди” и наместо „Граничари” който и да е от военните му разкази, напр. „Балкан”.
Писмото завършва със съобщението, че Добри Немиров, включен като автор от Салвини в неговата антология, е всъщност съгласен с избора на преводача. Следващото писмо, от 27 февруари 1932 г., е изцяло посветено на Йовков и в него Шишманов изпълнява в известен смисъл ролята на посредник между самия Йовков и младия преводач. Шишманов пише:
„Говорих вчера с Йовкова, но неможах да го убедя. Той настоява да вземете в Антологията или само Кошута, или само Балкан, но не и Граничари, които счита не достатъчно художествен разказ. На мнение съм да се подчините на желанието на автора и да поместите само Балкан или Кошута и някой къс разказ от „Антимовския хан”, напр. „Баща и син“ или „По жицата” или „Албена”.
В антологията Narratori bulgari Йовков е представен с „Балкан” (с. 85-107). Следователно Салвини на практика е приел предпочитанието на писателя, макар две години по-рано да е публикувал сборник с разкази от Йовков, в който препоръчаният от самия писател „Шибил” дава заглавието на цялата книга[xxiv]. Останалите разкази са: „Предвестникът”, „Кошута”, „Два врага”, „Постолови воденици”, „Балкан”, „Албена” и „Граничари”. В последния том от поредицата „Луиджи Салвини”, излязъл четири години след смъртта на преводача, фигурират същите разкази плюс „Земляци” и без „Граничари”[xxv].
В шестото писмо, това от 24 декември 1939 г., Шишманов благодари за получения в Атина сборник Narratori bulgari, излязъл след толкова време, изказва възторг от работата на Салвини и хвали големите заслуги на преводача за опознаването на българската литература в Италия и за взаимното опознаване на двата народа. Изпраща му две свои книги, излезли междувременно (става дума със сигурност за „Блянове край Акропола” и „Зограф Павел”, и двете публикувани през 1938 г. и липсващи в бележката за автора, поместена в антологията. Шишманов оценява със следните думи качеството на работата на Салвини:
„Вашия превод на „Гьорговденски чарове” (които ще намерите в последния ми том разкази, доста преработени [Зограф Павел]) е безукорно точен и художествен. Ето един бляскав пример, когато „il traduttore” не само че не е „traditore”, а сам истински пресътворител!”
Последното кратко послание, изпратено от българската Легация в Атина, съдържа благодарности и израз на удовлетворение относно книгата за България под редакцията на Салвини[xxvi]. Шишманов казва, че вече е благодарил на Дамиани за изпратената книга.
Вярваме, че с тези нови данни сме допринесли, макар и в скромни мащаби, зa подпомагане на „възраждането” на фигурата на Димитър Шишманов след несправедливо забвение, на спомена за неговите отношения с най-ярките представители на италианската българистика и за изцяло европейския дух, който ги отличава.
Преведе от италиански ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА
(1)
DIMITRI SCHISCHMANOW 22.1.31
Rue Chipka, 11
Sofia
Драги г. Салвини
най-напред нека изкажа очудването си за хубавия български език, на който е написано писмото Ви!
Сетне: сърдечна благодарност за поканата да Ви дам нещо за антологията.
Тия дни ще се отзова на тая покана. Ще Ви пратя един разказ, печатан през 1925, но минал у нас незабелязан тъй че може да се счета като нов. Мисля че той ше представя интерес за италианците и че е доста характерен за творчеството ми.
С сърдечни почитания и поздрави.
Ваш
Д Шишманов
(2)
Слово
Всекидневник София, 28.1. 1931 г.
Тел. 717 и 1864 Булевард Дондуков, 35
Драги г. Салвини,
пращам Ви обещания разказ. Дано само излезе подходящ за Антологията. Той представя опит да се използуват нашите народни поверия за написването на полупсихологически, полуфантастичен разказ. Песните, които се намират в него са написани от мене в народен дух. Тъй като Вий имате вече преводи на наши песни, тези вярвам няма да Ви създадат трудности.
Още веднъж Ви благодаря за поканата и пожелавам пълен успех на начинанието Ви.
С сърдечен поздрав
Ваш предан
Д Шишманов
(3)
Слово
Всекидневник София, 11.II. 1931 г.
Тел. 717 и 1864 Булевард Дондуков, 35
Драги г. Салвини,
Вашите писма разпратих.
А ето и биографичните ми бележки:
Роден 1889.
Учил: Гимназия-София, университет Цюрих и Женева (юридически науки)
Почнал да печата: 1908. Написал: Депутатът Стоянов, Хайлайф и Бунтовник, – романи (първите две книги се наричат на български повести, но са по западно-европейски- романи). Разкази (сбирка), Странни хора (разкази). Кошмар (драма), Панаирът в Стародол (драма).
Литератуен и музикален рецензент на “Слово”
Печата разкази в списанията.
Превеждан на руски, украински, полски, френски, немски и испански.
Сега е началник на Комисарството за прилагане на договора за мир.
_
Струва ми се, че стига. Ако искате още данни – пишете ми!
Сърдечно Ви стискам ръката
Д Шишманов
ул. Шипка 11
(4)
Слово
Всекидневник София, 16.II. 1931 г.
Тел. 717 и 1864 Булевард Дондуков, 35
Драги г. Салвини,
преди няколко дни видях Йорд. Йовкова, който ме замоли да Ви пиша, че от художествено гледище, не е съгласен с избора, направен от Вас. Той би желал, наместо “Кошута” да бъде преведен “Шибил” от “Старопланински легенди” и наместо “Граничари” който и да е от военните му разкази, напр. “Балкан”.
Срещнах и г-н Добри Немирова, който ми съобщи, че е съгласен с избора Ви и Ви благодари за честта.
Сърдечен поздрав
Д Шишманов
(5)
27.II.32
Драги г. Салвини,
говорих вчера с Йовкова, но неможах да го убедя. Той настоява да вземете в Антологията или само Кошута, или само Балкан, но не и Граничари, които счита не достатъчно художествен разказ.
На мнение съм да се подчините на желанието на автора и да поместите само Балкан или Кошута и някой къс разказ от “Антимовския хан”, напр. “Баща и син“ или “По жицата” или “Албена”.
С сърдечен поздрав
Д Шишманов
(6)
LE MINISTRE DE BULGARIE
Атина, 24 декември 1939.
Уважаеми г. Салвини,
получих напоследък, макар и с голямо закъснение изящния том на “Narratori bulgari” и бързам да Ви благодаря и да Ви изкажа възхищението си за Вашето дело на уредник и преводач. Незаменими са Вашите заслуги за прославянето на българската литература в Италия, Голям е вашия принос за взаимното опознаване на двата ни народа!
Позволих си да Ви пратя отделно двете си най-нови книги, които очевидно не познавате, понеже не ги поменавате в Вашите така ласкателни думи за моята литературна дейност. Дано те не накърнят доброто Ви мнение за предишните ми работи!
Вашия превод на “Гьорговденски чарове” (които ще намерите в последния ми том разкази, доста преработени) е безукорно точен и художествен. Ето един бляскав пример, когато “il traduttore” не само че не е “traditore”, а сам истински пресътворител!
С най-горещи пожелания за Новата година
Вам искрено предан
Д Шишманов
(7)
LБGATION ROYALE DE BULGARIE 16.1.40
Драги г. Салвини
бързам да Ви съобща, че получих книгата “Bulgaria”,
за която вече благодарих на г. Дамиани. И тази книга
е отлично съставена! С сърдечен поздрав
Д Шишманов
[i] Константин Муравиев, Събития и хора, Български писател, София 1992, с. 464. Виж също Елена Михайловска, Биографични предизвикателства и социално самопознание, в: България между Европа и Русия, Българска сбирка, София б. д., с. 280. Конференцията се провежда в София на 10 и 11 октомври 1997 г.
[ii] Шишманов е син на изтъкнатия професор Иван Шишманов и на Лидия Драгоманова, дъщеря на големия украински историк и фолклорист Михайло Драгоманов.
[iii] България в секретния архив на Сталин. От правителството на Кимон Георгиев до смъртта на Сталин, РТ АГЕНЦИЯ, София 2005, с. 26.
[iv] Ibidem, с. 27-28.
[v] Ibidem, с. 36-37.
[vi] Емил Димитров, Димитър Шишманов пред Народния съд, в: Иван Шишманов – Наука – Шишманови четения 3, БАН, София 2007, с. 139-174.
[vii] Ibidem, с. 146.
[viii] Ibidem.
[ix] Емил Димитров, Цит. съч., с. 169-173.
[x] България в секретния архив, цит. съч., с. 43-44.
[xi] Георги Димитров, Дневник 9 март 1933 – 6 февруари 1949, Климент Охридски, София 1997.
[xii]Димитър Шишманов, Писма до мен самия, Съставител, предговор, бележки, библиография – Дора Димитрова, Климент Охридски, София 1995.
[xiii] Елена Михайловска. Създани сме и за размишление… Димитър Шишманов биография, Изток-Запад, София 2010, с. 123. Тази богата монография, написана с голяма емпатия към писателя, със сигурност е най-пълният труд, посветен на живота и литературната дейност на Шишманов.
[xiv] Димитър Шишманов, Хайлайф, Петекс, София 1992.
[xv] Димитър Шишманов, Странни хора, Хемус, София, 1999. Съдържа увод от Петър Петров (с. 5-24), послеслов, Моят дядо Мика, от Паула Tюмел-Савова (с. 444-446) и сборниците През буря (1919), Странни хора (1924), Зограф Павел (1938), Пламъчета над делника (1942).
[xvi] Димитър Шишманов, Блянове край Акропола, Български писател, София, 2009. Въведение от Мария Галишка-Владимирова, с. 5-14.
[xvii] Мария Галишка-Владимирова, Димитър Иванов Шишманов – възход, гибел и възкресение, в: Моята девиза беше… Юбилеен сборник с доклади от Националната конференция на Национално етнопедагогическо сдружение „Проф. д-р Иван Шишманов”, НЕПС „Проф. д-р Иван Шишманов”, София, 2013, с. 83-90.
[xviii] Anonima romana editoriale, Roma 1930. Nella serie Poesia popolare indo-europea, a cura di Ettore Lo Gatto.
[xix] Antologia del racconto bulgaro, a cura di Giuseppe Dell’Agata, Associazione Bulgaria-Italia, Padova 2006, рр. 15-16.
[xx] Istituto per le relazioni culturali con l’estero, Roma 1939. Collezione “Stelle dell’Orsa” – Scrittori stranieri, a cura di Luigi Salvini e Bino Sanminiatelli.
[xxi] VI, 1925, бр. 5-6, с. 114-119.
[xxii] Преводът на Салвини на Canti popolari bulgari е получил положителен отзвук в българския печат.
[xxiii] Narratori bulgari, p.148.
[xxiv] Jordan Jovkov, Scibil, Antologia a cura di Luigi Salvini, R. Istituto Superiore Orientale, Napoli 1937. Съдържа ценна встъпителна студия.
[xxv] Jordan Jovkov, Balkan – racconti, a cura di Cicita Saccа, Carucci Editore, Edizioni di cultura A.I.B. Roma 1961. Книгата съдържа нови преводи от Чичита Сака, Рикардо Пикио и Елена Поволедо.
[xxvi] Damiani-Salvini-Grazia-Mavrodinov-Kamburov-Falcone-De Gregorio, Bulgaria, Il mondo d’oggi, edizioni Roma- anno XVIII 1939.
