Пламен Дойнов
Кризата на равносметката може да връхлети винаги – сутрин или нощем, около рожден ден, в края на годината, след публикуване на нова книга или при участие в конкурс, с напредването на възрастта или във връзка с юбилейно събитие. Кризата на равносметката е неизбежна. Въпросът е кой как реагира на нея. Или казано по-акуратно: Кой как управлява тази закономерна криза.
В разгара на скандала около „Литературен вестник“ през това лято видяхме куп неуспешни опити за овладяването й. Някои теглиха чертата и в конспиративното им съзнание блесна истината, че за неблагополучията в съвременната българска литература е виновен преди всичко този седмичник. После бързо персонализираха трагедията, за да обвинят за личните си разочарования конкретни редактори от вестника. Нищо, че част от тях от години вече не бяха редактори, но пък в представите на обладаните от кризата продължаваха да редактират целия литературен живот.
Реакциите на кризата рядко зависят от това колко добър писател си. Може да си написал „Възвишение“, но да дадеш интервю, в което привиждаш как „нови ченгета“ в литературата отнемат от иначе полагащата ти се слава. Може да си носител на няколко национални награди и на половин международна, но да те тормози проклетото усещане за недостатъчно признание: медиите незаслужено те подминават; няколко критици не престават да те хвалят, но пък двама-трима се правят, че не те забелязват, а ти страшно държиш да те одобрят точно те; не превеждат книгите ти, а ако все пак решат да ги преведат, правят го рядко, а би трябвало всяко заглавие от теб да го спохожда латиницата; още нищо не са ти филмирали, а разполагаш с разкази, романи, които плачат за екран, но ти се плаче и на теб, защото знаеш, че дори и стихотворенията ти могат да се филмират, но къде са истинските продуценти и режисьори, всички са в мафията, която обслужва Алек Попов, Георги Господинов, Емилия Дворянова и пишещия тези редове, макар и по-рядко, но ще извикам и аз един ден от дъното на моята криза, пази боже!…
Не става дума за прочутата завист на българкия гений. Тя е просто следствие. Кризата на равносметката ражда доста други чудовища, както и съвсем невинни гримаси, от които не са застраховани и значими писатели, натрупали заслужено и видимо признание. Това личи от един текущ текст на равносметката на Деян Енев в Портал „Култура“ (14 септември 2016), където тазгодишният носител на Чудомировата награда за разказ всъщност огласява комплекса си от това, че още не е написал роман; споделя, че докато през последните четири години той пишел белетристично-публицистични колонки, „твърде сръчни писатели“ написали романи за протестите от 2013 г., вдъхновени не на последно място от тези колонки, а пък той вложил в писането на кратките текстове „енергия, достатъчна за една „Физика на тъгата” и за две „Възвишения”. Нито повече, нито по-малко. Как точно се измерва енергията за написване на няколко разказа спрямо енергията за един, два или три романа, Деян Енев не казва, но казва достатъчно за тайното състезание, което той води с други писатели, но най-вече със самия себе си и със собственото си жанрово съзнание. Важно утешение обаче е фактът, че и Чудомир не е писал романи.
Съвсем друг и далеч по-краен е случаят с мемоарната книга на Марин Георгиев „Звезден пратеник. Николай Кънчев и българската поезия“ (излязла в края на лятото, 2016). Уж посветена на Кънчев по повод 80-годишнината му, книгата доста нескопосно опакова чувството за недооцененост у своя автор, който – оказва се! – почти цял живот е потискан, воден за носа, заставен да бъде благодарен, манипулиран… От кого? Можете ли да предположите? Демонът на Георгиев се оказва… Иван Цанев, който на едно място дори е назован „този литературен Доган“ (няма шега!), който „разпределя порциите“ в литературата. Но вече – не! Марин Георгиев е решил да проговори, да извика истината, която като недоосъзнал се роб и страхливец задълго е укривал в мълчанието си. Защото в предишната си „Отворена книга“ (2011) още не е бил свободен и е написал съвсем друго – и за Иван Цанев, и за Борис Христов, но сега вече е прозрял тяхното историческо лукавство, убеден, че хартията ще понесе още и още жълтини, комплекси, мерзости. Затова изобщо не се свени да практикува мемоарно сквернословие – белег на почерк, който силно напомня на задгробната мемоаристика на Богомил Райнов, макар и „с обратен знак“. Най-тежкият провал при управлението на кризата на равносметката идва, когато личната равносметка се превърне в разчистване на сметки с други хора, които в миналото са ти били близки.
А има ли изобщо успешни опити за управление на кризата на равносметката? Колкото искате! Но повечето са свързани с работа върху самия себе си, а в очите на задъхващите се от кризата автори това изглежда някак неефективно и тривиално – да издадеш автоантологична книга („Вкусът на живота“ от Иван Теофилов и „Икономична класа“ от Екатерина Йосифова), да създаваш безкористно литературни празници (Поетичният Никулден и Федя Филкова), да продължаваш да бъдеш самовзискателен към писането си и към езиковото си поведение до степен, в която отсъствието ти от актуалната литературна публичност се превръща в еталон и за творческо, и за човешко достойнство (Иван Цанев и Борис Христов). Теоретиците на литературната конспирация ще кажат, че така те просто обслужват собствените си митове. Дори да е така! Правят го убедително и автентично, с поведението на спокойни в самооценката си авторитети, въпреки че кризата на равносметката работи отвътре и тях. Но те са тук и тяхното достолепно присъствие или публично отсъствие прави съвременната литературна ситуация по-поносима.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ
