Когато през годините попадах на „червената” тема, буквално губех съзнание. Вид защитна реакция, при която то се изключваше, за да предотврати по-тежки последици и поражения. С течение на времето се научих да се владея. Не позволявах на подобни демоноподобни идеи, лица и събития да ме извадят от равновесие. Постепенно се научих не да се боря с тях, нито да ги потискам или приспивам. А да ги приемам осъзнато и да продължавам да живея в настоящия момент.
Но романът „Анна и Aлената глутница” се стовари отгоре ми без предупреждение. Отново ми напомни, че алените призраци са съвсем реални. Алените демони на миналото въпреки метаморфозите са живи. Аленият дух от бутилката е само в „прекроена” стара форма и е направил безуспешен опит за трансформация. Алените вълци продължават да вият.
След всяко трето прочетено изречение спирах за да си поема въздух. Отново усещах лепкавите пипала на онази идеология и плакатна тенденциозност, които винаги са ме отвращавали с фалша си.
Ще си позволя едно леко отклонение, което обаче има връзка с темата.
Бях само на 11 години, когато попаднах в Сибир. Там видях „на живо” и в съвсем „прав текст” истинското значение на думи като „страх” и „студ”. Някак естествено тези два термина не просто станаха синоними, те се сляха в една обща пълнокръвна мисъл. Оттогава дълбоко в себе си винаги поставям знак на равенство между тях. Двугодишният ми престой в онази част на света и по онова време, имаше още един многозначителен ефект. Твърдо взех решение да сменя името си. Тогава възприемах подобна промяна като маска. Ново име – нова личност, а оттук и нова съдба.
Но маската винаги си остава маска. Една от поредните, които оня режим ни научи да носим, за да не бъдем наранени. За да избягаме от болката.
… Тя прикриваше чувствителността зад маската на безразличието и хладната безсърдечност. Изглеждаше дистанцирана и дори самодостатъчна в своя егоцентричен свят…
И като противовес – пример с една от другите, противоположна и абсолютно нелепа маска:
… Зад тази самодоволна маска се криеха страховете и комплексите на продадените им души…
Травмите, които остави червеният строй у хората, бяха чудовищни. Дотолкова, че можеха да накарат единайсетгодишно дете да вземе твърдо решение да смени рожденото си име, за да забрави. В „Несъзнаваният образ на тялото” Франсоаз Долто обяснява това явление като „защитен механизъм при високонравствени хора, които не приемат морално-упадъчна среда и порочни обществени порядки”. Човеци, които искат да скъсат всички стари нишки не толкова с историческото или социално минало. А със самите себе си, които са били тогава. Приклещени в аления капан – циничен и жесток.
… Бедността, преодоляна чрез партийна принадлежност, се превръщаше в цинизъм…
Разграничение от миналия принудителен живот, белязан с клеймото на страх, студ и мълчание.
Неестественото съществуване, диктувано от партийни порядки, идеологически модели и всевиждащите очи на ДС, заразява човешките души с вируса на духовна слабост и емоционална низост. Разболява пространството и времето. Замърсява ги на всички нива и те достигат до кошмарни изкривявания и дълбоки деформации. Абсурдът е форма на спасение, макар и за кратко.
… Моралът е морков, мислеше Анна в опит да се пошегува с абсурда – голям червен морков, захапан от козел…
Аленият режим направи от човеците изкусни лъжци и манипулатори. Научи ги как най-добре да мамят – себе си. Изправи брат срещу брата, син срещу баща. Родителите крият от децата си истината. Мълчанието е на почит.
… Злото изискваше мълчание. Злото продуцираше мълчание. Мълчанието беше средство за самозащита, начин за оцеляване в постоянно дебнещо, следящо и надзираващо обкръжение…
… Хора и съдби се затриваха в гробно мълчение…
… мисълта се запълваше с мълчание, докато замлъкне съвсем…
Потвърждавам. До ден днешен не зная причината, поради която баща ми беше изпратен „на работа” в Сибир, а ние с майка ми и брат ми бяхме принудени да го последваме. Не съжалявам за времето, прекарано там. Това е един от най-важните ми житейски уроци, за които съм благодарна.
Благодарна съм и на Мила Искренова и я поздравявам за силата да напише „Анна и Aлената глутница”. Тя направи онова, което аз и още много от моето поколение не могат да направят. Все по-често през последните години стари приятели ми задават въпроса дали съм готова да говоря или пиша за Сибир. Не, не съм. И никога няма да бъда.
Именно затова толкова много ценя книги като този роман. Защото те правят онова, което аз не мога, поради слабост.
Продължавай напред все така силна, Мила!
Има смисъл.
Нели Лишковска
Мила Искренова, „Анна и Aлената глутница”, изд. „Скалино“, 2016
