Януш Рудницки (1956) – писател, фейлетонист. Бил е журналист в пресата, издавана от „Солидарност“, интерниран след въвеждането на военно положение в Полша. Емигрира в Германия през 1983. Там следва славянска и немска филология в университета в Хамбург. Понастоящем живее в Хамбург и Варшава. Публикува в притурката за книги на „Газета виборча“ и сп. „Twórczość”. Издал е следните сборници с проза: „Można żyć” (Може да се живее, 1993), „Mуj Wehrmacht” (Моят вермахт, 2004), „Chodźcie idziemy” (Хайде да вървим, 2007), „Śmierć czeskiego psa” (Смъртта на чешкото куче, 2009), „Męka kartoflana” (Картофена мъка, 2011), „Trzy razy tak” (Три пъти да, 2013), „Życiorysta” (Биографист, 2014). Негови разкази излизат в сборници в Германия и Чехия и са превеждани също така на италиански, унгарски, руски, английски и японски. Един от тях – „Страданията на глупака Август“, излиза в Best European Fiction 2012. През 2014 г. Януш Рудницки става лауреат на наградата „Линде“
Напускате Полша като политически емигрант. След промените в политическата ситуация живеете между Полша, Германия и Прага. Продължавате ли да се чувствате емигрант? Какво означава днес да бъдеш емигрант?
Прага е вече минало, прекрасно минало. Днес съм преди всичко във Варшава, със спорадични посещения в Хамбург, при отдавна порасналите ми синове. Животът ми е като парчета строшено стъкло, разпилени из почти цяла Европа. За мен Европа са различните градове, а не различните държави. Как мога да се чувствам емигрант? Днес това е архаично понятие. Бях емигрант преди 1989 година, до момента, в който издъхна краставия комунизъм, след това започнах да живея в шпагат – с единия крак в Полша, а с другия – някъде в чужбина. Бих бил емигрант, ако живеех в Щатите, в Австралия, но в Хамбург? Хора, погледнете картата, от Хамбург до полското крайбрежие стигам по-бързо от майка ми, която живее в Южна Полша! Ако днес говорим за емиграция, тя е основно вътрешна, а не външна.
Как изглежда Полша отдалеч? Какво ви дразни най-много в полския манталитет? А какво ви липсва?
Полша изглежда по-добре от птичи поглед, отколкото от перспективата на къртицата. Чудесна, динамично развиваща се страна, Варшава е такава power, че умът не го побира. Колкото повече доближаваме земята обаче, толкова по-зле става. Разбира се, имам предвид днешната политическа ситуация, тази дяволска бъркотия, която поляците сами си забъркаха. Онези, които гласуваха за Качински и за Закон и справедливост. Не понасям полската радикална десница, която лъха на църковен тамян. Говорих за това пред полския Нюзуик, ще обобщя.
Ще използвам сравнението със стадион. Един срещу друг стоят двата противникови отбора. Топката е Полша, публиката е мълчащото мнозинство. Звучи химнът на единия отбор, след това на другия – два пъти един и същи химн. Това е международен мач, но никой от отборите не гостува, и двата са домакини. Играят и цари хаос, не е ясно кой кой е, защото всички са в едни и същи, бяло-червени екипи. Съмнителна игра, фалове, без съдия, съдията тепърва ще се яви като резултат от следващите избори.
Цветовете са единственото, което ни свързва. Те са голямото, напомпано, изостанало и затворено Вчера, ние, каквото и да се говори, сме отвореното Днес. Засега губим мача за нашето Утре, отчасти по собствена вина. Вкарахме си автогол, като подценихме изборите. Твърде малко от нас отидоха да гласуват и сега търкаме подметки по протести и демонстрации.
По какво изпитвам носталгия? Най-вече по жените, с които съм бил, с които съм живял. И по самия себе си отпреди двадесет години. Постигна ме ранната старост, в огледалото виждам маминото лице.
Вашите книги съдържат биографични и автобиографични мотиви. В съвременната литература границата между факт и фикция се размива все повече. Какви възможности дава това за писателя?
Фактът е моят трамплин. Оттласквам се от него и правя скок. Или, другояче, извличам някакъв пикантен факт, като кучето в един от моите разкази, пъхам го в бетонобъркачката, смесвам го с въображение и крайната смес, Mischung, изпращам за износ, тоест, за печат. Ще дам конкретен пример. В „Смъртта на чешкото куче“ има един разказ, „На хълма“. Случката е реална, както и участниците в нея: полицаят, майката с тригодишните близнаци, майката с двете дечица и кучето. Случило се е така: полицаят изпреварва кола, на лявата лента изскача куче, полицаят, по рефлекс, се качва на тротоара, за да не го прегази. На тротоара са споменатите по-горе хора. Ранени: майката на близначетата и едно от децата. Загинали: близначетата. Кучето: живо. Имам факт и то какъв! Сега е ред на формата, на идеята за фабула, как да го превърна в проза? Защото не правя литература на факта, а литература от факта. Кого да избера за повествователен „аз”? Една от майките? Може. Полицая? Може, той изглежда по-добър, но ще бъде банално. Избирам виновника за драмата, тоест кучето, аз, аз сам ще бъда кучето. И започвам текста така: Това куче, това куче, което изскочи на улицата пред полицая, това куче бях аз! Ще прозвучи като алюзия към Мадам Бовари, но това е добре. И вървя нататък: искам да пресека улицата, защото отсреща видях кучка, а аз съм куче-женкар… И стилът, ту висок, ту нисък, казано по киноложки, веднъж расов, веднъж помиярски.
Вашият език е разпознаваем в полската литература – брутален, гротесков, известен със своите вулгаризми. Представя ли този език определени черти на националния характер или пък е израз на определена перспектива към света?
Не, вулгаризмите в полския език са фразеологична заигравка. Няма да давам примери, защото не подлежат на превод. Е, добре, какво ми стоиш като хуй на торта, това все пак може да се преведе, но как ще предадете надпис на стената, който коментира цялото джендър движение, а именно: охуиха ни се путките. Вулгаризмите са мачтата на полския езиков кораб, а едва върху тях може да се развее чистото, бяло платно на високия език.
Вие сте същевременно и фейлетонист. Как оценявате публичния дебат в съвременна Полша? Каква е ролята на писателите в него?
Като някаква караница. Игра на емоции, мнения – като военни барабани. Обиди, клевети, става все по-взривоопасно. А ролята на писателя като обществен авторитет е вече в миналото, край с етоса на мъдреца и учителя. Това е естествената последователност на нещата, аз, например, се виждам като доставчик на интелектуално забавление, развлечение.
Предизвикахте бурни дебати около литературния канон със своя текст „Изгарям задължителната литература”. У нас, в България, също се водят ожесточени дискусии около учебната програма. Възможен ли е днес наднационален канон, който се основава върху стойността на самата литература?
Абсолютно. Още повече, че средностатистическият поляк не чете, нито една книга за цяла година, потвърждават го и статистическите данни. И вината за това е в училището, там се крие грозната истина. Причината е огромното количество полски писатели, които днешният ученик не може да сдъвче, особено романтиците. Учениците не могат да ги преглътнат и са прави. Излизат от училище отвратени и след това не четат нищо.
Как оценявате позицията на т.нар. „малки литератури“? В съвременния свят човекът става все по-мобилен. Това повишава ли интереса към чуждите култури?
Не смятам. Някога хората си седяха на задниците и четяха, защото книгата беше едно от малкото развлечения. Днес като луди обикалят по света и четат все по-малко, защото книгата е само едно от многото, наистина много развлечения. Но няма какво да се оплакваме, да мърморим и да се жалваме, трябва да го приемем мъжки.
Въпросите зададе Радостина Петрова
