Романът на българската писателка и драматуржка Теодора Димова излиза през юни месец 2005 г. Това е книга с наболели истории-летописи на едно перверзно майчинско поведение, които са още по-актуални днес, 11 години по-късно. Впрочем тъжните истории на романа „Майките“ са хроника на нашето съвремие, което е време на духовна и нравствена криза, в което се възпитават често не деца, а палачи. Децата се превръщат в глобален план в жертви на времето на краха на духовните ценности, а в частен план – в жертви на своите психично болни, нещастни и по думите на Евелина Ламбрева-Йекер „перверзни“ майки. В статията си „Перверзното майчинство в романа „Майките“ на Теодора Димова“ Е. Ламбрева доказва тезата, че нестандартното и на моменти дори налудничаво поведение на седемте, описани от авторката на романа майки, е феномен на изследваната от съвременната психоанализа „женска перверзия“[1].
Независимо дали приемаме тезата на Евелина Ламбрева, не можем да не се съгласим с факта, че в романа се разказват седем болезнени истории за седем семейства, в които е нарушена връзката дете – родител и в частност дете – майка. Понякога проблемът е по-сложен – демонстрира се нарушаване изобщо на връзката на майката с членовете на семейството й. Христина от първия разказ е жена, която напълно е загубила връзката си с реалния живот, живее на успокоителни и се превръща в тежест както за съпруга си, така и за дъщеря си. Обикновено майката в разказите на Димова е също жертва на своите родители, така че романът говори за семейната драма като централна тема от две поколения назад, търси корените й. Така например Христина е станала жертва на своя баща, който е изоставил семейството си заради друга жена, която е била по-красива от съпругата му. Нещо повече, майката Христина е жертва и на своята собствена майка, която никога не се грижи за нея, след като мъжът й я напуска. И не на последно място, Христина е жертва и на собствената си съдба – след години се налага да бъде доизгледана от любовницата на баща си, след неговата смърт и тази на майка си. Драмата на майката Христина е драма на нейното семейство още от самото му начало – тя не се грижи за дъщеря си Андреа, която всячески иска да я отърве от депресията и търси неуспешно начин за това, и се превръща в тежест за мъжа си, с когото отдавна не живее любовен съпружески живот.
В една или друга степен подобни тъжни истории биват разказани и за останалите майки в романа – за Лидия, която е напуснала пияния си мъж и е отишла да се грижи за възрастна жена в Гърция, като по този начин е натоварила четиринадесетгодишната си дъщеря с грижата за морално деградиралия си безработен баща; Марина, която години наред търпи вманиачения си във футбола съпруг и доведеното си дете Александър, събира горчилка, докато един ден просто си взима багажа и ги напуска; манекенката Албена, която не успява да изгради топла връзка със сина си поради собствения си нарцисизъм и го оставя на чужди грижи от деня на самото му раждане и т.н.
Интересен е фактът, че между разказаните истории-летописи на живота на „перверзните майки“ има по една разказана история от техните деца за сънуваните им сънища за Явора. Децата разказват своите истории-сънища за Явора на училищния психолог. Коя е Явора? Явора е тяхната класна учителка, но и тяхната втора майка -коректив на истинските им майки. Явора е добра, хубава, грижовна. Има върху тях дори магичен ефект – никой не може да я гледа дълго в очите, нито пък да говори дълго за нея. Тя е толкова съвършена за тях, че се страхуват дори да я описват. Още по време на разказите на учениците за сънищата им за Явора долавяме и значението им в контекста на психоанализата на Зигмунд Фройд. Един от учениците Деян говори за съня си, в който Явора се явява като обект на неговите плътски желания. Според З. Фройд сънят е проекция на скритите ни и нереализирани в реалността еротични желания[2].
Повече от ясно е – Явора е за учениците си всичко – майка-коректив на техните болни и перверзни майки, учителка, обект на желание. Тя е малкото светлина в тъмния тунел на погубеното от майките им детство. Именно това се оказва и фатално в книгата на Теодора Димова – Явора е единственото светло и чисто, което, на фона на цялата мръсотия, тъмнина, депресия, аморалност и перверзия, е жертва, не надежда. Тази светлина и чистота трябва да бъде погубена, опорочена като всичко останало в съвременния алогичен свят. Един ден когато Явора извиква в градинката до училището учениците си, за да им каже, че ги напуска, тя се превръща в тяхна жертва и плячка. Дресираните от бесните си и жестоки майки зверчета разкъсват жертвата си Явора. Според чешкия славист Давид Бернщайн, преводач и на другия роман на Т. Димова „Адриана“, учениците убиват учителката, защото не могат да понесат факта, че тя е техен контрапункт – те са зли, а тя е добра.[3] Според мен дори преводачът е останал много на повърхността в тази си интерпретация. Става въпрос за един много по-сложен проблем. Те убиват майката-коректив на техните майки един път, защото чрез този си финален акт доказват факта, че в днешната действителност наистина няма място за доброто, но втори път, защото показват собствената си перверзност, придобита от майките им: смъртта на Явора, която убиват с голи ръце и камъни, е смъртта на жената-любовен обект, един оргиастичен перверзен акт. Нека не забравяме, че според философията на Жорж Батай смъртта е един вид еротичен акт[4]. Така те осъществяват своето скрито желание – сливат се с желания обект в неговата смърт, като лично я предизвикват. Явора ще ги моли да спрат, в един момент е вече съгласна дори да остане тяхна класна завинаги, но никой не я чува – желанието им за еротичната й смърт е толкова силно, че трябва да го доведат докрай. Без съмнение, от финала на книгата става ясна перверзната жестокост на децата-убийци – наследство от техните майки. Акцент върху перверзността на детето и детското поставя и статията на Анжелина Пенчева „Мотивът „деца-убийци“ у Милан Кундера и Теодора Димова“. В нея Пенчева прави интересни наблюдения по отношение на метастазите на майчинството и перверзността на детското в сравнителен аспект: „Ако за Димова първостепенни и първопричинни са майките – факт, удостоверен със заглавието на романа, – то при Кундера каквато и да било хипостаза на майката и на майчинството отсъства. Тамина е бездетна, както голямата част от Кундеровите героини, нещо повече – майчинството не присъства дори като помисъл, като съжаление, в образа й, независимо че този образ иначе носи явни черти на женскост (визуални, ментални и социални). Затова и в текста на Кундера перверзни са децата, а не възрастният, не родителят (ако изобщо е имало такъв – Кундеровите „островни деца“ са имагинерни, те са „абсолютни“ деца, всъщност карикатура на деца, без контакт със света на възрастните, може би непознаващи този свят; те не са детерминирани нито от родители, нито от сирачество). Тези деца не познават архетипа на майката, нямат представа от майчинството“[5]. Перверзността, излизането от някакви норми е основен мотив за „Майките“ на Т. Димова и „Книга за смеха и забравата“ на Милан Кундера. Но докато у Т. Димова перверзността е главно атрибут на майката, у М. Кундера се проявява по-скоро при децата, и то толкова, доколкото те изобщо присъстват в света на героите.
Романът на Теодора Димова е без съмнение книга, която описва проблеми от глобален мащаб – тази книга не се отнася само до българската действителност. Неслучайно романът получава редица награди, между които и наградата на Австрийската банка във Виена за най-добър източноевропейски роман. Това е книга, която трябва да бъде прочетена от днешната младеж. Всяка една млада жена е изправена пред избора да има ли дете или не и всяка една трябва да си зададе въпроса – заслужава ли си да има дете, ако то се превърне просто в жертва на нейната психическа незрялост и перверзност, в жертва на днешния алогичен и объркан свят-лабиринт?
Накрая следва да обърнем внимание и на повествователния стил, в който е поднесен разказът. Книгата като че не разказва, тя изплаква, изридава историите на майките. Повествованието е без никаква пряка реч, просто равен разказ-ридание. Дори когато някой от героите говори, думите му са вплетени в повествованието на авторката. Това е също един знак, че историите биха могли да се отнесат до всеки един съвременен човек, те са глобални, не частни. Персонажите са събирателни. Това са истории, събрани и изридани, изплакани с последните тонове на женските гласове, силно резониращи в душите ни.
ДИМАНА ИВАНОВА
Повод за публикацията е появата на чешки на романа през 2015 г.
[1] Вж. Ламбрева-Йекер, Евелина. Перверзното майчинство в романа „Майките“ на Теодора Димова. – LiterNet, 10.01.2007, №1 (86).
[2] Вж. Фройд, Зигмунд. Тълкуване на сънищата, Евразия-Абагар, 1993.
[3] Вж. Bernstein, David. Majkite (recenze). http://www.iliteratura.cz/Clanek/22693/dimova-teodora-majkite.
[4] Вж. Батай, Жорж. Еротизмът, Критика и Хуманизъм, София, 1998.
[5] Вж. Пенчева, Анжелина. Мотивът „деца-убийци“ у Милан Кундера и Теодора Димова. В: Юбилеен сборник 20 години “Бохемия клуб”, съст. Вл. Пенчев, Парадигма, София, 2014, с. 201.
