Марин Георгиев и стихосбирката му „Ни Бог, ни дявол”
Не помня какво точно правех тъкмо в онзи миг[1] през септември миналата година (2015), но най-вероятно съм лежал, привързан към окончанията на кабели, излизащи от разни апарати, които старателно са записвали изтерзания, неестествен, несъвпадащ с нормалния ритъм на телесните ми чаркове, цифрите и параметрите им. Тогава бе, преди повече от десет дни, може би да бе и третата седмица, откакто ми направиха операция на сърцето; казано витиевато, прекрачих границите на смъртта, с други думи, преживявах първите мигове от бавното оздравяване, и сега, спомням си, в споменатите часове, нещо смути спокойствието на покоя. Това прословуто спокойствие… Аз, разбира се, се досещах каква е причината за внезапното смущение. От цели дни, трезво пригаждайки се към ежедневието, нещо ме човъркаше отвътре: „сляпо живота повтарям”, и какво ли не преживях, при което „и трябваха ми не едно, а сто сърца”, и въпреки болката за неказаното, „друг след това ме постига” (,,Всичко, всичко е казвано…”), но заслужил ли съм новия шанс, ако не го използвам, за да разкажа всичко онова, всичко изминато, да разкажа как „На ненавиждани места присъствах,/ отсъствах от присъствия мечтани./ От страх, а не от вяра се прекръствах/ и пред пигмеи се прекланях,/ борих се с титани…”? Да изкажа всичко това безпощадно би било мой дълг и досега, но уви, рядко се случваше да постъпя така, на колко добри приятели оплаквам загубата, преосмисляйки изминатия път, които търсят равносметка, и оттам понякога почти злорадо се обаждат от името на всички мъртъвци за всички мъртъвци: ,,Ние, семената забравени/ в земята зарити…” И аз замислено отговарям: ,,Нас ще оре орача./ Нас ще жъне жътваря” – стихотворението „Памет” от първата книга „Село”.
Казвам, не знам какво съм правил тъкмо в онзи час, в онзи миг, обаче за онзи ден, за следобеда, за вечерта добре си спомням. Не знаех, и тук следва извинението ми за прекомерно личния ми тон, който е необикновен в такъв жанр, но тогава още не подозирах, че Марин Георгиев в определен момент, рано вечерта ще даде автограф за мен, за непознатия, върху първата страница на излязлата си първа стихосбирка в Унгария „Ни Бог, ни дявол” по молба на общия наш приятел Дьорд Сонди, поет и преводач на художествена литература.
Някой друг е мислил и е искал да мисли за мен там и тогава, като и дотогава е знаел за съществуването ми, за него гореспоменатите редове бяха послания за мен, озаряваха ме като един от седемте милиарда, за които той винаги мисли с пожелание към тях бъдещето им да е по-добро, миналото – по-разкрито и познаваемо, където по-достойно и с достойнство има „раждане, цъфтене, смърт”, но за това по-късно; сега пиша за това, че и месеци по-късно, след като получих книгата, си спомнях чудесната тръпка, която изпитах при прелистването й, поспирайки се върху някой стих, с удоволствие прехвърлях музиката на думите през устата и гласните си струни, усещах вкусовете и цветовете на определенията, така че в края на краищата отново месеци занапред стихосбирката да скрие от мен сивата мъглива пара на рутинното лечение-оздравяване. И тази рутина е приемане на следното познание: крайната ,,Граница” е тук: „Оттатък половината/ от мъртъвците ни/ лежат./ И крачката към тях/ е също смърт”. Но и от нищото изскача продължение: „И да умра, ще бъда пак” (,,…с небето и с дъжда се слях: очи изцъклени, води студени,/ звезда и облак, свет и мрак,/ надолу гледам, гледам, гледам…/ И да умра – ще бъда пак!”) „- Рождество”.
По този начин, и тъкмо тогава, настъпи общият момент, който толкова силно и задушевно ме свърза с лирата на Георгиев, обаче този личен тон трябва да бъде преодолян, защото по-нататък само би пречил на следващите ми редове, и по-късно би могъл да се превърне последователно в препятствие за читателя, който опознава творчеството на българския поет.
На читателя, което за мен е очевидно, който ще открие поне толкова субективни паралели в тази поезия дори и тогава, ако съдбата му е протекла другояче досега и е изпробвана чрез други. Защото тази поезия е всеобхватна, мисли за всички и всекиго, изказва се за безкрайната универсалност, чиито частици сме и ние като създания, в която сме родени да потънем, и ако отделяйки се от нея, тръгнем по собствен път, съществуването ни се превръща в безполезно и ненужно. За всичко това може да се чете в може би най-хубавата балада на Георгиев под заглавие „Памет”, в поемата, посветена „на живите и мъртвите от моето село”, в която ни развежда по такъв начин из съдбините и историята на една микрообщност, че разказът става безкраен и универсален, обхваща всичко, обединява всичко. Около нас оживява едно минало, изплетено от думи – езически легенди, балади, сказания, разкриващи дирите на прадедите ни, бликащи от дълбините на праисторическите времена, древни грехове, със стъпки, търсещи последствия и извори на изоставени, неизлекувани болки „През селото върви, през мен, през вас, през всеки род”, то е откриването на душата с мисловното допълнение „Там, далече, далече/ в гори тилилейски,/ зад девет реки, планини,/ над които прелитат/ библейските, вечни/ брадати орли,/ там сред шумата блика/ целебният извор -/ бистър, студен,: водите му пие,/ с копитата рие,/ стогодишен елен”. Оттам извира живот, но чумата, войните го развалят, срещу всяко зло „двама братя близнаци/ с два вола близнаци,/ с дървено рало (от бряст чаталест)/ бразда изорали -/ далеко, далеко – зад селото чак – да има място за нивите,–/ да има място за гробища,/ за мъртвите място, за живите,/ за плач и за обич./ Да се плодят хората, кравите,/ тревите и житото…” И воюват нечовешки, както се казва, но така постъпвали винаги като хора и човеци, винаги воювали за оцеляване на народа и нацията, „И жънат те – не виждат светлината./ Насън вървят облени в пот./ И думите са още непознати…(…) От жега отмаляла, повдига мама стомната с ръце./ Изпръхнали от вятър, попукани от задух, устата й кървят./ И бий до спукване в ушите отслабналото й сърце/ и пръстите едвам разхладата държат”.
Така живяхме, така ни описва поетът в книгата виденията си, стъпки, изпълнени с кръв, мъка и пот, сто пъти стъпкани житни класове на родната земя, „А майките отдавна са в пръстта/ наред със майка си и дядо си./ Подземни родове – огромни и безчислени редици,/ подали си завинаги ръце без обич и омраза”. Стихотворението достига до близкото на съвремието ни минало, до може би най-болящата измама на хилядолетната история на изтезанията, водеща все до поредната изкривена истина на обещанията за свобода, когато „Със лай и писък се изпълни двора./ Така започват всеки страх и всяка смърт./ Сноват из него непознати хора./ И баба ми, и майка ми кълнат./ Земята, житото, конете,/ каруцата и лъскавия плуг…/ Навъсени стоят встрани мъжете/ във джоба стиснали юмрук”. И стихът оживява, става личен, разказва за детето, в което и аз съм бил: „Аз само две очи тогава бях”.
И миналото бавно, скришно се издига пред нас, конкретните знаци за отминалото и загубено време потъват зад нежно трептящи картини, „И още необрани плодовете -/ дървото с цвят се е покрило”, строят се безпощадни към човека безмилостни фабрики, „Червени пламъци пращят и ни обгръщат в сънищата ни среднощни./ Запален хълм, над селото надвиснал, гъстите си сажди стеле./ Въргалят се сред пламъка коне и като съчки пукат кости./ Изтичат кървави води и покривите ни на сутринта са бели (…) Димът расте и с черни пипала из ясното небе се разпростира./ Зловонни корени в пръстта, в дърветата и в житото забива./ Изсъхват болните от рак. На мърша рибата мирише и на тиня./ И необяздено жребче из равнината цвили…”
Искрящо тъмни картини, всяка дума, всеки ред е изпълнен с красотата и посланието на съществуванието, живота, сътворението, защото ние не сме предназначени само за смъртта и унищожението, колкото и да не ни щадите, по този начин баладата се превръща в протестен вик, обхващащ всяка унищожаваща човечността идеология, всякаква студена технокрация, прецизно убиваща човек и душа, и ние, читателите, сякаш се чувстваме длъжни да приведем в ред, да разнищим, да реконструираме своя живот и живота на предишните, на света, но това обикновено е излишно, защото в тази поезия нещата се разтварят едно в друго, пораждат се едно от друго, и хората от още най-древното време, по следите на хиляди принуди, всичките седем милиарда, както вчера, така и днес, „Със семената първо, след това с телата/ пръстта засяхте. Ненаситна,/ тя чака нови семена…”
И въпреки това – да не отстъпваме, само така се разсява вредом с най-голяма сила вярата, че въпреки всяка зла участ и нещастна съдба, „Елате, мъртви, и елате, живи,здрави, болни…/ Елате всички да се съберем!/ Като месал моравата зелена ще опънем -/ от корените – чак до небесата./ И светлини, и облаци, и мрак от вековете тъмен -/ ще смесим всичко, ще седнем с вас като познати./ И цялата земя ще бъде нашата трапеза -/ нали столетия я храним да ни храни./ Тя трябва да разтвори черната си бездна,/ тя трябва да ни върне насъбраното”. Както и да бъде, и така, и инак, едно в края на краищата е възможно, и то чрез мечтата-видение да се срещнат живи и мъртви: „…Но с вас сме се видели вече./ И обща ни е участта./ Открай върви по този път човечеството -/ признайте му невинността./ Все също – свети слънцето отгоре./ Все същи – вятърът, дърветата./ И най-подир се опознава коренът/ във плодовете си…”
Това е богата и обогатяваща поезия, предлага прелестта на изобилния плод на лириката. И нека споменем и това: става дума и за унгарските съдбовни песни, за балади от Средна и Източна Европа, за ударите и изтезанията на историята, които ни свързват, тук; в тази поезия болят стари рани, кръвопролитните войни, в които „Нивята тъпчат, класовете,/ германските кобили” („Памет”); и тук, и там, когато в „В Русия татко ми убиха…” („Йожеф Уташи”) – все жертви, загинали бащи – и твоя, и неговия, и на другия. Пише българският поет „И гробището ни расте./ И селото ни се смалява” („Януари”), и това е фотография и на нашите мирни краища, които запустяват и осиротяват, напуснати от вярата, и ето противоположността на това празно съществуване, на душевната глухота на града, континенталната самота и страданието на атомизирания човек, когато се затваря в квартирата си на
13-ия етаж, „във тази гробница – квадратна, тясна” („Неделя”). И колко универсални, обгръщащи вседневно земята ни войни, е изразил той: „Мракът наложи примирие на всички./ Спря гонитбата на смърт и на живот (…) Преследвани и преследвачи спят под общ покров. (…) Но гръб надига слънцето (…) Най-после – светлина!/ А вред война./ А вред война…” („Ден и нощ. Нощ и ден”), и разбира се, да не подминем и красотата на художествения превод на Сонди, той гали погледите ни, вдъхновението му може да се долови не само в тези редове, но и на повече места, да добавим тук артистичното – между другото – и нерешимо съревнование между двама поети преводачи в рефрена на стихотворението със заглавие „Мелница”, „…отново се лее пшеница,/ безкрайно, като звездното небе./ Мели, само мели воденичното колело” пресажда красотата на оригинала в унгарския език Бенедек Киш, а Сонди по следния начин разширява картината: в гърлото „пшеницата тече, брашното се стеле -/ безкрай – като звездите./ Мели, изпразва се, мели, радва се” (В оригинала:,,Зърно подир зърно -/ тече по улея брашно,/ въртят се колела./ Но пак се сипе жито -/ безчет, като звездите./ Все мляла – не измля”) .
И така, да продължим по графиката на стиховете и да отбележим, че Георгиев ни помага да опознаем универсалността и на унгарската поезия, разкривайки връзката, която отдавна е известна и за която знаят и тези, които само в резултат на едно – да се надяваме все още добро, преподаване по литература – са получили основни познания за честото преплитане на българската и унарската поезия. Геза Кепеш, Ласло Наги, по-късно Гашпар Над и Йожеф Уташи, само да отбележим няколко имена от преводачите на големите сборници, а освен тях до наши дни и мнозина още са съдействали за преминаването на най-добрите постижения на българската поезия у нас и знаем, че това е и обратно – двете литератури взаимно се оплодяват. Както преди едно десетилетие самият Марин Георгиев предостави на читателите на роден език в богат подбор творби на нашите класици, сред които Атила Йожеф, Миклош Радноти, Ендре Ади, Шандор Петьофи, Янош Аран, Арпад Тот, Дюла Ийеш и Ищван Шинка – вдъхновеният му превод на Шинка, пресътворен с разбиране, с вникване, интимно. Той, който между другото служеше за представяне на унгарската литература на български език с организация, подпомагане и активно съучастие в различни мероприятия, срещи и създаване на връзки, сътвори ценни, непреходни свои творби, част от които са в тази книга, прочитът им на унгарски само е започнат и чака съдбата и реда си за в бъдеще. Първият букет от негови стихотворения, поднесен ни преди 30 години от преводи на Йожеф Уташи, Бенедек Киш и Ендре Рожа, сега е обогатен с преводите на Дьорд Сонди, а в няколко случая съществуват два превода на една и съща творба, и така бяха създадени образци, превръщащи се в поводи за предизвикателствата при изграждане на образи, картини и състояния в художествения превод.
Да приемем с радост това издание и да не се задълбаваме във въпросите за причината на някои явления, нека не питаме например защо закъсня тази книга, казвам, нека се радваме, нека се радваме, защото, макар че някак със стиховете винаги се получава така, тази стихосбирка все пак пристигна в най-подходящия момент.
Универсалната поезия пак достигна границата на една епоха, и макар че пишещият тези редове намира красота във всяка хубава поезия, все пак предпочита словото, което принадлежи на универсалността, която се гради от нациите, служейки на тяхната задружност. Така, с такъв език трябва да се изразяваме, с какъвто Георгиев се изповядва за нерушимата връзка между природата и човека, и което може би е най-важно, за индивидуалното душевно отношение към общността, което може да създава връзка между човек и човек, между общност и общност. Защото винаги общността ни издига и който се отказва от това, никога не може да намери общ език с общността си, дори и тогава, когато през целия си живот й е служил, върви по добър път и в добра посока. Но все пак винаги „И взаимно си завиждат/ търсещите невъзможното…” („Никъде”), и за теб „Остава само да си носиш кръста” („Изневиделица”). И разнищвайки така, можем да стигнем до пълното разкриване на поезията на Георгиев, и от тези нишки можем да съградим стари-нови връзки, опознавайки ги отново. Получавайки дори лични подаръци, както и в моя случай, за което разказах в началните изречения, бавничко привършвам това изложение, което, прието е, а и си го признавам, да се смята един вид изповед. Защото трудно би могло да се премълчи: тук едно от стихотворенията говори за един наш поет, който за мен е един от най-великите през отминалите векове, Ищван Шинка. В стихотворението на Георгиев, посветено на него, една от най-точните мисли е за същността на Шинка-њuvre: „прости ми, Боже, но реших,/ че како Тебе ще творя”. Но и по друг начин се явява универсалността в стиховете на Георгиев: „Сред стихналия двор църковен/ погребват мъртвите, незнайно откога./ Змия в клонака ябълков се совва./ Така било е./ Пак ще е така”, оживява пред нас картината на „Секейското село”; макар и да адресира тези редове до своята родина България: „Майки косите си скубят:/ деца раждат, жънат трупове. (…) Лъже царят, Бог е отнесен./ Досущ тамян над мъртвите –/ пара пълзи му към купола:/ И кихва. Па слиза в пъкъла/ от хляба им да отчупи… („България II”)[2]; родна картина, но все пак това е картина на съдбата на нации, велика библейска молитва. Можем да хвърлим поглед и върху често безименните борци, които се борят твърдо, докрай, в сърцата ни удря пречистеният лъч на името: „С насъщен хляб израснах, без най-насъщните неща” – пише Георгиев в стихотворението със заглавие „Йожеф Уташи”, преведено за нас от Бенедек Киш, който може би е най-всеотдайният съратник на посочения поет, ето, дори в този единствен миг стихът възкръсва в целостта на поетиката, на великолепния й небосвод, универсалното и в него – индивидуалното същество. Тази красива, сериозна поезия е дело на прекрасни, сериозни синове. Нашият хляб насъщни.
Янош Тамаши Орос
Преведе от унгарскиАДРИАНА ПЕТКОВА
Tamási Orosz János, Marin Georgiev: Se Isten, se ördög. Versek. Napkút Kiadó, Budapest, 2015
[1] Авторът има предвид вечерта на 17.09.2015 г., когато в Българския културен институт бе представена книгата „Ни Бог, ни дявол” и поетът е дал автограф на Тамаши Орос.
[2] Стихотворението не е публикувано в българския печат.
