Кои са според вас киносъбитията (както от световното, така и от българското кино) на 2016?
Кои са според вас най-слабите български филми и главните проблеми в киното в България през 2016?
Какво бихте пожелали на българското кино за 2017?
Божидар Манов, киновед, кинокритик
1. Европейското кино се опитва да догони актуалните събития на континента. След френския „Дийпан” (2015) тази година се появи британският „Аз, Даниел Блейк” (реж. Кен Лоуч), италианският „Изповеди” (реж. Роберто Алдо) и „Огън в морето” (документален, реж. Джанфранко Роси). У нас продължава дебютният прилив на нови режисьори в игралното кино (Григор Лефтеров и Тодор Мацанов с „Христо”, Ралица Петрова с „Безбог”). Много добри късометражни филми направиха Боя Харизанова („Любов”) и Тома Вашаров („Червено”). А по света вече се организират експериментални прожекции на VR (Virtual Reality) филми, които се гледат с индивидуален зрителски шлем (очила) като нова възможност, редом с „плоските” (2D или 3D) екрани.
2. Слабите филми най-категорично ги определя (и отхвърля) публиката, но ако има адекватно разпространение в нормална киномрежа. Ала у нас 95 % от екраните са в молове, а мол-културата деформира репертоара: фаворизира комерсиалния мейнстрийм и пренебрегва арт-филмите.
3. Започват да се появяват първите успешни „нискобюджетни филми” (до 600 хил. лева), които доказват своята жизнеспособност и заслужават пълна подкрепа. Крайно време е да се актуализира Законът за филмовата индустрия и други нормативни документи. Румънците пак ни изпревариха – с поправки в техния закон вече имат дори категория „микробюджетен филм” (до 60 хил. евро) и специални клаузи за миноритарните копродукции.
Ингеборг Братоева-Даракчиева, киновед, кинокритик
1. За мен събитията на 2016 в световното кино са „Мълчание“ на Мартин Скорсезе, „Огън в морето“ на Джанфранко Роси и последният филм на Анджей Вайда „Остатъчни образи“.
Най-значимото събитие за българското кино е Голямата награда на Международния кинофестивал в Локарно за българския филм „Безбог“, пълнометражен дебют на Ралица Петрова. Моят фаворит обаче е „Слава“ на тандема Кристина Грозева, Петър Вълчанов. Истинско събитие беше и представянето на националния фестивал „Златна роза“ на късометражните филми на най-младите режисьори – „Куче“ на Владимир Петев, „На червено“ на Тома Вашаров, „Любов“ на Боя Харизанова, „Добри“ на Орлин Милчев и Радослав Петров и „I don‘t want to grow up“ на Филип Андреев. Всички те демонстрираха изключителна зрялост и професионализъм. Може да се говори и за негативно събитие – несъстоялият се ежегоден Фестивал на документалното и анимационното кино „Златен ритон“ в Пловдив, който тази година трябваше да има своето 23-то издание.
2. „На педя от земята“ на Максим Генчев е пълно недоразумение, което доказва, че наличието на достатъчно пари не може да замести таланта, културата и оригиналността. Главният проблем на нашето кино и през 2016 според мен не е свързан с дежурното оплакване от липсата на финансови средства, а е в много по-голяма степен липсата на оригиналност. Повечето от бълграрските режисьори се опитват да правят кино, което непременно да им донесе фестивална награда и така доброволно се подчиняват на конюнктурни стереотипи. В тази тенденция аз виждам най-голямата опасност за българското кино.
3. Да се появят наистина смели и оригинални проекти и разбира се, да има достатъчно пари, за да бъдат реализирани; българските кинорежисьори да се обърнат към проблемите на българската публика, да скъсат с подражанията и да се опитат да открият оригиналния си стил и да се заговори за „Българска нова вълна“ в киното; доказалите се в късометражното кино млади режисьори да получат шанс да направят своите пълнометражни дебюти.
Деян Статулов, киновед, кинокритик
1. В световен план не виждам конкретно събитие, което тази година да остави траен отпечатък във филмовата история.
Въпреки моите резерви към филма, безспорно голям успех за българското кино е наградата за „Безбог” в Локарно. Тук искам да отбележа и още два филма на два режисьорски тандема – „Слава” (втори, и мисля още по-добър филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов), както и „Христо” на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов. Трите филма бъркат остро и безкомпромисно в раните на съвременното ни общество.
За мен е истинско откровение появата на двама млади актьори в киното ни (с вече театрална биография) – Рая Пеева (която буквално изнася филма „Пеещите обувки”) и Димитър Николов за яркото си автентично присъствие както в „Христо”, така и в няколко късометражни филма.
2. Най-слабите български филми през годината бяха „Летовници” и „Лабиринти на любовта” (последният е прожектиран само на фестивала „Златна роза” 2016). Първият, защото твърде много се накланя пред масовия вкус на публиката, а вторият – заради откровената си пропаганда и непрофесионализъм.
Сред проблемите, които съществуват е фактът, че колеги продължават да правят своя дебют, след като са надхвърлили 40-те, но не поради липса на талант, а в резултат на компромис и наложила се през годините порочна практика по отношение на филмопроизводството в България.
3. Пожелавам на колегите да продължат да правят кино, въпреки всички трудности, пред които продължават да бъдат изправени – от финансови ограничения до институционална и личностна съпротива. Надявам се най-после да бъдат променени правилата за филмопроизводство, така че да паднат всякакви съмнения за задкулисно разпределение на ресурси
Андроника Мартонова, киновед и кинокритик
1. Киносъбитията със сигурност са много, но като специалист по азиатско кино бих посочила следните няколко заглавия: новият филм на Пак Чан-ук „The handmaiden“ и разбира се, сериалът на Паоло Сорентино „Младият папа“. За България – в класацията на Ню Йоркър попада, при това на 4 място за най-добър филм на 2016, българско заглавие – „Виктория“ на Майя Виткова, което е направо фантастична новина.
Иначе успехите на „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов по международните фестивали са също за отбелязване! Както и включването на Теодор Ушев в листата на Оскарите.
2. Най-слаби филми? Със сигурност има, и списъкът няма да е кратък. Затвореността на българското кино – достна често сякаш българските кинаджии не гледат чужди филми и продължават да си разказват досадни, скучни, декламативни истории, от които се интересуват само те като автори. Липсата на комуникативност и артистичност, плюс висока доза мухлясалост и вторичност в копирането (да не кажа петичност) – това е основният проблем на българското кино.
3. Бих пожелала да се отърве от вечните си детски болести. Да си намери собствен стил и почерк, а не да имитира. Да стане по-интересно за зрителите в универсален план. Да върне българския зрител в салона. Да се отърве от читалищната самодейност и балканската си пошлост. Да има повече жанрово разнообразие, което ще даде трамплин за развитието както на комерсиалното, така и на арт киното.
Радостина Нейкова, киновед, сценарист и режисьор
1. Едно от интересните киносъбития за 2016 година, свързано донякъде с България, е анимационният филм на Теодор Ушев „Сляпата Вайша“ по разказа на Георги Господинов. Филмът е сред десетте най-добри късометражни анимационни филми, номинрани за тазгодишния Оскар. С награди на едни от най-престижните анимационни фестивали като този в Анеси – Франция (награда на журито и Награда на детската публика), „Аниматор“ в Познан, Полша, Гранд При в Чикаго и др. Разбира се, филмът е продукция на Националния филмов борд на Канада и френската телевизия ARTE, но с автори – роден и учил в България режисьор и все още работещия в България сценарист, можем и се надявам сърдечно да сме съпричастни към успеха им.
3. На българското кино желая много кураж и смелост. Освен добрата идея, за създаването на един филм в България е нужна и голяма доза смелост, лудост и целеустременост на неговите автори. Те не биха могли да създадат едно добро произведение и да оцелеят, ако не вярват безрезервно в това, което правят. Независимо от заобикалящите ги ежедневни обстоятелства. Защото за съжаление и днес продължават да важат думите на Елин Пелин, че ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта.
Анкетата подготви КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
