Тимъти Снайдър
Аушвиц символизира намерението да бъдат изтребени всички евреи под германски контрол. И наистина, евреи от всяко кътче на германската империя са убити в неговите газови камери. Но някои евреи все пак оцеляват от Аушвиц, защото до края той остава сбор от лагери и съоръжения за убиване, където евреите все пак са били подлагани на селекция за труд в момента, в който са влизали в лагера. Затова и в колективната памет може да влезе история за оцеляване от Аушвиц. Буквално нито един евреин, застанал пред рововете на смъртта, не е оцелял; буквално нито един евреин, който е преминал портите на Треблинка, Белжец, Собибор или Хелмно, не е оцелял. Думата „Аушвиц“ е станала метоним за Холокоста като цяло. И все пак огромната част от евреите вече са били убити по-далеч на Изток в момента, в който Аушвиц заработва като фабрика за убиване. Но докато Аушвиц се помни, основната част от Холокоста е в големи свьои части забравена.
Аушвиц става относително поносим символ за Германия след Втората световна война, защото сериозно редуцира действителната скала на извършеното зло. Сливането на Аушвиц с Холокоста е направило възможно гротесковото твърдение, че германците не са знаели за масовото изтребление на европейски евреи, докато то се е случвало. Възможно е някои германци наистина да не са знаели какво точно става в Аушвиц. Но не е възможно повечето германци да не са знаели за масовото изтребване на евреи. Масовото изтребване на евреи е било добре известно и обсъждано в Германия, най-малкото в семействата и между приятели, много преди Аушвиц да заработи като фабрика за убиване. На Изток, където десетки хиляди германци застрелват милиони евреи над стотици ровове на смъртта, повече хора са знаели какво се случва. Стотици хиляди германци са били свидетели на убийствата и милиони германци на Източния фронт са знаели за тях. По време на войната съпруги и дори деца са посещавали местата на изтребление; войници, полицаи и други лица са разказвали подробности в писмата си до своите семейства у дома, понякога добавяйки и фотографии. Милиони пъти германски домове са се обогатявали от грабежа над убиваните евреи, като ценностите са изпращани по пощата или носени от войници и полицаи в отпуск.
По сходни причини Аушвиц е станал удобен символ и за следвоенния Съветски съюз, а днес и за посткомунистическа Русия. Ако Холокостът се сведе до Аушвиц, тогава е лесно да се забрави, че масовото изтребване на евреи, извършено от германците, започва именно на местата, които Съветският съюз наскоро е завладял. Всеки в западната част на Съветския съюз е знаел за изтребването на евреи – по същите причини, по които са знаели и германците. На Изток самият метод на масово изтребление е изисквал десетки хиляди участници и всичко това е ставало пред очите на стотици хиляди хора. Германците са си тръгнали, но рововете на смъртта са останали. Ако Холокостът се отъждествява единствено с Аушвиц, целият този опит може да бъде изключен от историята и паметта.
Аушвиц е едно от малкото места, свързани с Холокоста, към което нямат пряко отношение съветски граждани. Именно съветски граждани са рекрутирани от германците за масовите разстрели на евреи и именно съветски граждани са построили и охранявали газовите съоръжения в Треблинка, Белжец и Собибор. Със сигурност всичко това е било възможно затова, защото германците са искали да унищожат съветската държава, а и защото въпросните съветски граждани вече са били отвързани от пристана на съветската действителност и в някои случаи са се борили, за да запазят собствения си живот. И все пак след войната съветската пропаганда е била безсилна да обясни как така толкова много хора, създадени в съветската система, доказано са станали полезни сътрудници в масовото убийство на толкова много други хора, създадени в съветската система. В ерата след смъртта на Сталин, започнала през 1953 г. и продължаваща и до днес, е бил предостатъчен и този проблем, дето е трябвало да се обяснява защо съветската политика е причинила през 30-те години смъртта на милиони съветски граждани посредством глад и терор. Историческата реалност остава изцяло политизирана. Но може би по-дълбокият проблем – този, че десетки хиляди съветски граждани са могли да съучастват в убийството на още няколко милиона съветски граждани, и то в името на една изцяло чужда система, – никога не е бил повдиган. Наместо това е бил изтикан настрана.
Аушвиц е станал обичайният съкратен знак за Холокоста и по още една причина, а именно защото когато бива третиран по определен митически и редуктивен начин, той изглежда, че може да отдели масовото изтребване на евреи от човешките избори и действия. Доколкото Холокостът се ограничава до Аушвиц, той може да бъде изолиран от повечето от нациите, които засяга, както и от пейзажите, които променя. Портите и стените на Аушвиц може да изглежда, че съдържат едно зло, което в действителност се разпростира от Париж до Смоленск. Но Аушвиц – германска дума, ограждаща едно парче територия, което преди и след войната се намира в Полша, – не изглежда изобщо като реално място. Той е ограден от ментална и физическа телена мрежа. Аушвиц събужда в ума представа за механизирано убиване и безжалостна бюрокрация, за похода на модерността или дори за края на Просвещението. Това прави убийството на деца, жени и мъже да изглежда като нечовешки процес, за който са изцяло отговорни сили, надхвърлящи човешките. Когато масовото изтребление на евреи се ограничи до едно-единствено място и се третира като резултат от имперсонални процедури, тогава от нас не се изисква да се изправим срещу факта, че хора не много по-различни от нас са убивали лице в лице други хора не много по-различни от нас.
В историята на Холокоста Аушвиц е мястото, където е развита третата техника на масово убиване – трета в хронологичен ред, но също и трета по значение. Най-важната техника – защото тя идва първа, защото убива най-много евреи, но и защото именно тя показва, че Окончателното решение е възможно, – е разстрелът над рововете на смъртта. Втората по значение и втората, която се развива, е задушаването с газове, изхвърлени от двигатели с вътрешно горене. През ранната 1942 г., т.е. горе-долу по времето, когато тези устройства, отделящи въглероден окис, навлизат в употреба, политиката на поголовно изтребване на евреи се разширява от окупирания Съветски съюз и окупирана Полша до всички територии, които са попаднали под германски контрол. Аушвиц става основното място за изтребване на евреи през 1943 и 1944 г.
(…)
Аушвиц е построен в зона на разрушена държавност след инвазията в Полша като част от опита да бъде унищожена полската политическа нация. Неговата първоначална инфраструктура се състои от полски военни бараки. Като територия той е завладян от Германия през септември 1939 г. и предаден на Германия според условията на германо-съветския Договор за границите и приятелството. Нито неговото построяване, нито последвалите по-късно промени в неговото функциониране биха били мислими, камо ли възможни, без германската кампания за елиминиране на противниковите държави и без специалните таланти и необикновените цели на унищожителите на държавността от СС.
Аушвиц обаче е необичаен и в още едно важно отношение. За разлика от рововете на смъртта в двойно окупираните зони и окупирания Съветски съюз, за разлика от фабриките за смърт в Белжец, Собибор, Треблинка и Хелмно, Аушвиц е планиран като място за изтребване на много голям брой евреи, които все още са били граждани на държави, признавани от Германия за суверенни. Нарочените за Аушвиц евреи са обичайно хора, които са живеели извън зоната, където германците разрушават държавността, и които следователно са били много по-малко уязвими за силата, упражнявана от СС. Тези индивиди е трябвало да бъдат изоставени от техните правителства или лишени от гражданство, както и физически транспортирани от обитаваната от тях страна до Аушвиц. Тази работа обаче не става автоматично, а често се оказва и трудна.
Фантазията на Хитлер за планета без евреи е била отдавна налице, а неговото желание да прочисти Европа от евреите става известно на подчинените му не по-късно от пролетта на 1942 г. В този конкретен момент политиката на масово изтребване на евреи, инициирана предходната година в Съветския съюз, вече е всеобща. И все пак дали и до каква степен тази политика е могла да бъде реализирана е зависело най-вече от това къде ще се случи да живеят евреите. Тъй като успешните стратегии на изтребление били резултат от по-ранни решения и действия, които на свой ред били нещо специфично за една част от Източна Европа, те не можели да бъдат повторени със същия успех другаде. С други думи, онова, което се случило с някои държави през 1939, 1940 и 1941 г., било решаващо за онова, което щяло да се случи с някои евреи през 1942, 1943 и 1944 г. Германците просто не можели да използват психологическите, материалните и политическите условия, създадени от съветската окупация там, където по-рано нямало съветска окупация. Германците не можели да пренаредят по свое желание фрагментите от унищожена държавност там, където те самите или съветските войски не били унищожили държавността. Германците не можели да приложат политиката на изключване там, където войната не била кампания за расово превъзходство. В музея на Аушвиц, построен в комунистическа Полша след войната, жертвите на лагера са подредени по гражданство. Това е било измислено, за да се замъгли простият факт, че по-голямата част от тези хора са били евреи и са били убити именно по тази причина. Акцентът върху гражданството замъглява обаче и един друг, по-субтилен, но централен факт: този, че преди да бъдат убити, евреите са били изключени от своите държави.
На много от местата, от които евреите трябвало да бъдат изпратени в Аушвиц, никое от описаните по-горе условия не съществувало и поради това някои от евреите оцелели. Милиони европейски евреи, които били осъдени да умрат в Аушвиц, оцелели, защото никога не се качили на влак за там. Евреите под германски контрол, които били предвидени за изпращане в Аушвиц, било много по-вероятно да оцелеят, отколкото евреите под германски контрол, които никога не били предвидени за изпращане в Аушвиц. Това е парадоксът на Аушвиц и той може да бъде разбран единствено като се вземе предвид това как някои държави са били или не са били разрушени. Именно това са политическите особености, които обясняват различния резултат в рамките на универсалния план. Аушвиц показва универсалния план да бъдат изтребени евреите. Той обаче показва и ключовата роля на държавността при тяхната защита.
Сравнението на две държави под германска окупация може да ни подскаже важността на политическия фактор. Естония и Дания имат много общо в навечерието на Втората световна война. И двете са малки държави в Северна Европа с дълго балтийско крайбрежие, както и двете са дом на много малък брой евреи. По време на войната и двете са под германска окупация; и двете стават обект на Окончателното решение; и двете са обявени за judenfrei – свободни от евреи – от техните германски окупатори. И въпреки това историята на Холокоста във всяка от тези страни трудно може да бъде по-различна. В Естония около 99 % от евреите, които живеели в страната при пристигането на германците, са убити. В Дания около 99 % от евреите с датско гражданство оцеляват. Датските евреи били предвидени за изпращане в Аушвиц; естонските евреи срещнали съдбата си преди изобщо Аушвиц да се превърне във фабрика на смъртта.
В никоя друга страна под германска окупация не са умрели по-голям процент евреи, отколкото в Естония, и в никоя друга не са оцелели по-голяма част, отколкото в Дания. При положение че германската политика за убиване на евреите била тотална, тази разлика изисква обяснение. Сигурно населението на Естония се отличавало със своя антисемитизъм. Добре, но такава традиция може лесно да се документира и в Дания. Сигурно естонците били управлявани от антисемити преди войната. Двойната диктатура на Константин Пятс и Йохан Лайдонер била очевидно консервативно настроена, но тя дошла на власт след преврат срещу крайната десница през 1934 г. В действителност естонските евреи били с равни права като граждани на републиката, която дори приела някои еврейски бежанци от Австрия и Германия. Обратно, Дания отклонява еврейските бежанци след 1935 г.
(…)
Естония споделила съдбата на Литва и Латвия през 1940 г. Подобно на другите две балтийски страни тя е подарена от Германия на Съветския съюз по условията на пакта Молотов-Рибентроп, по-късно модифициран и потвърден от Договора за границите и приятелството от 1939 г. Съветската окупация на Естония донася пълното разрушение на висшата естонска администрация и политически елит. Президентът Пятс например е арестуван в своята ферма и депортиран в Съветския съюз, където умира. Лайдонер, главнокомандващ на въоръжените сили, също умира в изгнание, след като е депортиран. От единадесетте членове на последното естонско правителство десет са вкарани в затвора и девет са убити (четирима екзекутирани, петима умират в съветски лагери).
Съветският закон е приложен ретроактивно в окупирана Естония, следвайки логиката, че естонската държава не просто не е съществувала, но и никога не е съществувала. По този начин службата в държавната администрация през 20-те и 30-те години се криминализира. В онова, което набързо се превръща в Съветска Естония, новата съветска власт провежда около 400 екзекуции и подготвя масови депортации, докато германските въоръжени сили се групират, за да нападнат Съветския съюз (юни 1941 г.). През нощта на 14 юни естонският НКВД депортира 10 200 естонски граждани, около един процент от цялото население (и около десет процента от еврейското малцинство, което е сериозно засегнато от съветските репресии). Няколко дни по-късно, докато германските армии напредват на север през Балтика към Естония, съветските войници разстрелват естонски затворници и изоставят телата им в затворите.
Германците пристигат в Естония в началото на юли 1941 г. заедно с грижливо подбрани от тях естонци. Както и в Литва и Латвия, съветската окупация на Естония е принудила хиляди хора да избягат от страната, мнозина от тях към Берлин. Това е дало на германците избор на сътрудници. Мнозина естонци желаят да се завърнат; германците са могли да подберат онези, които са им се стрували най-полезни за техните цели. И тук, както и другаде, двойната окупация означава двойно филтриране на политическия елит. Съветските войски са унищожили предишната управляваща класа; сега германците на свой ред възпират всеки, който не им изглежда достатъчно надежден, да се завърне. Естествено, нацистката селекция изключва политическото ляво и центъра. Както на други места, германците могат да се възползват от моралните, материалните и политическите условия, създадени от съветската окупация.
По подобие на Латвия и Литва и в Естония политическите условия са благоприятни. Цяла една държава е унищожена по унизителен и зъл начин само година по-рано, така че хората очаквали лично и политическо възмездие. До юли 1941, когато Einsatzgruppe A достига Естония, германците вече са усъвършенствали своя аргумент, че освобождението, което те предлагат, е от евреите и че местното участие в едно такова освобождение е предварително условие за политически преговори. Както в Латвия и Литва, местните служат като преводачи на това послание, добавяйки от себе си един елемент, който самите германци не биха могли да разберат: че ако естонците сътрудничат на втория окупатор (германците), първото сътрудничество (с руснаците) ще бъде забравено. Никакви погроми срещу евреите не се случват в Естония, но според германците те не са и нужни.
Двойното сътрудничество било особено разпространено. Някои от естонските антисъветски партизани, известни като Местна гвардия, убиват евреи; най-усърдните убийци измежду тях обаче са естонските комунисти, които са сменили каузата при започването на германската инвазия, за да изчистят имената си. Естонските полицаи, които са сътрудничили на съветската армия при депортацията на естонци и евреи, сега извършват от името на германците убийства на естонци и евреи. Докато съветските власти депортират около десет хиляди естонци, в това число и 450 евреи, по време на германската окупация са екзекутирани около десет хиляди естонци и 963 евреи. От гледна точка на местния извършител това е една и съща работа.
Бивши служители на НКВД играят особено важна роля за масовото убиване на евреи в Естония. Айн-Ервин Мере например бил агент на НКВД и ръководител на специалния отдел на естонските стрелци, съветско формирование, което трябвало да защитава Естония от капиталистическа инвазия. Вместо това той се присъединил към естонската полиция по сигурността, контролирана от германците, и е неин ръководител от май 1942 до март 1943 г. Естонската полиция по сигурността е основният изпълнител, натоварен с изтребването на евреи. От април 1943 г. до края на войната Мере е батальонен командир в дивизия на Waffen-SS.
(…)
В Дания почти всичко е различно. За разлика от други северноевропейски страни като Финландия, Естония, Латвия и Литва Кралство Дания няма обща граница със Съветския съюз, не влиза в обсега на пакта Молотов-Рибентроп и не е окупирано от Червената армия. Когато Втората световна война започва през 1939 г. с германо-съветската окупация на Полша, Дания остава настрана. Тя не претърпява съветско нападение; нейните елити остават незасегнати от съветската практика на масови разстрели и депортация. Политическите условия, които са създадени в Естония, няма как да бъдат създадени в Дания, тъй като датската държава не е унищожена. Не може да се очаква и двойно сътрудничество с окупаторите, след като има само една окупация.
Когато идва през април 1940 г., германската окупация на Дания е умерена. За Германия Дания не е нито идеологически враг, нито расова цел, а нейната територия е завладяна единствено с военна цел. Германците не обявяват – както вече са направили в Полша и както скоро ще направят в Съветския съюз, – че държавата, която са атакували, вече не съществува. Тъкмо напротив, германската окупация се случва при изричното зачитане на датския суверенитет. Германците са дали да се разбере, че те „нямат за цел да нарушават териториалната цялост или политическата независимост на Кралство Дания“. Крал Кристиян е останал в Копенхаген и управлява като държавен глава. Продължава провеждането на демократични избори, парламентът работи, а правителствата се сменят по волята на самите датчани. След 1941 г., по време на неочаквано дългата и безплодна германска кампания на Изток, ролята на Дания в Германската империя е преди всичко тази да осигурява храни. Шест хиляди датчани служат във Waffen-SS, някои от тях в дивизия „Викинг” заедно с естонци.
Когато през 1942 г. Окончателното решение е пренесено от окупирания Съветски съюз на Запад към останалите части на Европа, това създава проблем в германо-датските отношения. Датските власти си дават сметка, че предаването на граждани от еврейски произход на Германия би накърнило датския суверенитет. През декември 1942 г. САЩ, Великобритания и Съветският съюз издават предупреждение, че сътрудниците на Германия в престъпното изтребване на евреи ще претърпят последици след войната. Суверенни правителства като датското трябвало да се отнасят с внимание към тези предупреждения. В началото на 1943 г., след германското поражение при Сталинград, развоят на войната се обръща очевидно срещу Германия. Копенхаген никога не е имал по-малко основания да вземе участие в Окончателното решение, а германските власти – да се конфронтират с датчаните.
Въпреки това обаче унищожението на евреите остава постоянен приоритет за Берлин, а значи и за Вернер Бест, водачът на нацистките окупационни власти в Дания. В своите ранни разговори с Берлин Бест застъпва тезата, че Окончателно решение в Дания е непрактичен ход, тъй като той би накърнил конституцията и би довел до падане на правителството. Това би предизвикало по-сериозна германска намеса и би нарушило благоприятния баланс, който е бил постигнат. Когато обаче датското правителство пада от власт по други причини, Бест вижда възможност да убие евреите. Това може да се направи, смята той, в интервала на нестабилност, преди да се формира ново правителство. Той прави съответното предложение към Берлин в първите дни на септември 1943 г.
Имало е воля, но не и начин. На 20 септември Рудолф Милднер е изпратен в Копенхаген като ръководител на Службата по сигурността и СД. Той идва директно от Катовице в окупирана Полша, където е бил начело на Гестапо с пряка отговорност за Аушвиц. С други думи, той изобщо не е човек без опит в масовото изтребване на евреи. И въпреки това видяното в Копенхаген го убеждава, че Окончателно решение – поне във вида, в който той го е постигнал в зоните, където държавността е унищожена, – е невъзможно в Дания. В Копенхаген той се сблъсква с институции, които вече не съществуват по-далеч на Изток: суверенна държава, политически партии с убеждения и подкрепа, различни форми на местно гражданско общество, полицейски сили, от които не може да се очаква сътрудничество. Други германски отговорни лица вече са стигнали до същите изводи като Бест. Местният армейски ръководител отказва да подпомогне германската полиция в каквото и да е действие срещу евреите. Местният флотски командир изпраща всичките си кораби на ремонт в деня, нарочен за подбиране на евреите (2 октомври 1943 г.), така че брегът да е чист за действията, които датчаните биха предприели. Той също така информирал за датата някои политици от социалдемократическата партия, които на свой ред информирали датските евреи.
Съседната на Дания Швеция, която останала неутрална във войната, но подкрепяла военното усилие на Германия в икономическата сфера, имала през 1943 г. всички основания да демонстрира завой към Съюзниците. Шведското правителство предложило на Германия Швеция да приеме евреите на Дания. Предложението било отправено по радиото на отворена честота, така че датските евреи да разберат, че са добре дошли в Швеция. След това датчаните осигурили флотилия, с която да превозят своето еврейско население до Швеция. Германската полиция знаела за това начинание и не го възпряла; германската флота просто гледала отстрани как датските лодки се отдалечавали от брега. Датските граждани сторили това с малко риск за себе си, понеже оказването на помощ на техни съграждани не било престъпление в страната им. Германската полицейска акция от 2 октомври същата година заловила едва 481 евреи от около шестхилядното еврейско население с датско гражданство. Суверенното датско правителство се застъпило пред Берлин за тези свои граждани. Някои от тях били освободени, а останалите изпратени в Терезиенщат (транзитен лагер в Терезин в някогашна Чехословакия), а не в Аушвиц. Нито един от тях не попада в газова камера. При все това други евреи от други страни са изпратени от Терезиенщат в Аушвиц и убити, за да освободят място за датските евреи. Германските власти използвали присъствието на датските евреи, за да снимат пропаганден филм за очевидно добрите условия на живот за евреите в техните лагери.
Евреи с датско граждаство оцелели, което не е съвсем същото като това да оцелеят всички евреи в Дания. Датските власти не приели еврейски бежанци след 1935 г. и депортирали обратно в Германия някои от тези, които били пристигнали по-рано. Евреите, на които била отказана държавна защита в Дания, споделили съдбата на евреите в Естония, които били лишени от държавна защита, т.е. съдбата на евреите навсякъде другаде, където те били лишени от нея: смърт.
Превод от английски: ИВАЙЛО РАДОСЛАВОВ
Текстът е част от гл. 8 от последната книга на Тимъти Снайдър „Черна земя. Холокостът като история и предупреждение” (Timothy Snyder, Black Earth. The Holocaust as History and Warning, Bodley Head: London, 2015).
