Неведнъж съм установявал: в поезията на всеки поет, в стихосбирката му винаги се среща една ключова дума, през която може да се чете, трябва даже да се чете тя. Понякога дори това важи за цялото му поетическо творчество: колко много е важна например градината за Рутхер Копланд, домът за Екатерина Йосифова или пък крепостта за Збигнев Херберт. Затова е направо странно, че досега поезията на Божана Апостолова не е видяна през една ключова за нея дума, ключова за цялото й творчество – ЛЮБОВТА.
Tя е толкова ключова, че се среща в заглавията на почти всички нейни стихосбирки (особено след 1996 г.), или пък – ако не се среща, загатва за нея. „Вселюбов“ (2005), „Едва я задържам“ (2008), „Беше ли любов“ (2010) и сега „За теб“ (2016) – все обозначавания на любовни редополагания, на любовни изригвания, на любовни запитвания… Сякаш само „Състояние трето“ (2002) и „Възел“ (2005) напускат територията на това наблюдение, макар че едва ли: третото състояние безспорно е любовно състояние, а възелът може да се чете и като любовен възел. Така че без безпокойство можем да посочим: при Божана Апостолова поезията и любовта вървят ръка за ръка, това са не различни нейни проявления, не са инакви си феномени, а единосъщни, омоусиансни – Поезия Любов. Това е поетическо писане на любовта, за любовта, писане с любов и без любов(та) то не може да бъде разбрано. Хеле пък последната й стихосбирка, която е цялата любов, една (не)умираща любов…
Щом любов нямам, нищо не съм. Така пише светият апостол Павел до Коринтяни, за да укаже, че нищо на този свят няма стойност и значение без любовта. Любовта обаче, за която говори апостол Павел, е особена любов – онази, която древните гърци са наричали агапе (αγάπη, agápē), и която християнството е превърнало в своя най-съкровена същност. В Новия завет – заветът, който Иисус Христос идва да прогласи, думата „агапе“ се среща като съществително 120 пъти, а във формата на глагол още повече – 130. Теолозите я тълкуват единствено като любов към Бога, божествена любов, категорично разграничавайки я от другите видове – ерос (ερως, érōs), тоест чувствената, физическата любов; сторге (στοργή, storgē), тоест семейната любов, най-вече между родители и деца; и филия (φιλία, philía), любовта между приятели. По смисъла на последната философът например обича мъдростта, но като приятел; той се провъзгласява сиреч за приятел на мъдростта. Мишел Фуко дори извежда в лекциите си за управляването на себе си и другите, че наличието на фИлия е от същностно значение, за да може логосът на философа да се превърне в ергон и прагмата, сиреч в деятелни думи, реализиращи неща.
Подобни теологически и психологически нюанси в поезията на Божана Апостолова няма, там любовта е любов и толкова. Въпреки че в „За теб“, ако четем без вникване, ще заключим (прибързано), че иде реч само за сторге, семейната любов, любовта между съпруг и съпруга. Възможността за такова препъване идва още в началото, с посвещението: „Посвещавам на съпруга ми Костадин Чонов, човекът, който ме научи свободно да дишам, да пиша и обичам“. И оттук извеждаме: това е стихосбирка на човек за човек, с когото е делил радости и скърби, полети и падания, възторзи и покруси през годините на съвместното живеене. И сега, след кончината на единия, другият се захваща да опише, изпише, запише своята любов към него, любовта-сторге, която не спира с неговото изчезване, а продължава да е все така силна и неудържима. Дори когато от другия е останала само „купчинка боклук / земята милостиво да прегърне“. Но това е не само любов семейна, тя е и приятелство, и любовна, и божествена. И няма край тази любов, две странички по-нататък в „Разпознаване“ разпознаваме безкрая, простира се пред очите ни и виделината му никъдене свършва:
Ще стоя на ръба на душата ти,
За да съм с тебе.
Не е важно за мен
Колко те има и колко те няма
В бита ни за двама.
Не е важно за мен
Дали ти си човекът
В отсъствие на съвършенството.
Любовта ми е дошла за теб.
И толкоз.
Краят идва внезапно, идва категорично, краят не търпи възражения: „И толкоз“. Любопитното обаче тук е, че този край не завършва с удивителен знак, а с точка; сякаш е всекидневна констатация, не изрично заявление. Но ако се обърнем към идиома за точката над i-то, който утвърждава тъкмо крайността на мнението, действието, свършека на извършеното, ще попаднем наистина точно в центъра, точно в точката на преплитане и пресичане на различните любови в стихосбирката и изобщо в творчеството на Божана Апостолова; точка на пресичане на всичките видове любов, на любовта във всичките й форми – и на ерос, и на сторге, и на фИлия, и на агапе. Ето ги всъщност: ерос – „То беше любов, / то беше разсъмване. / Безкрайно докосване / до ръбчето на проникновението, / до взаимността, / до несвършващото“ („И след нас“); сторге – „Тогава дойде т о й – моят дар от Бога – / мъжът, подкрепата, / защитата ми / и от самата мене“ („Беше всичко“); фИлия – „Оставям вечността за вас, приятели…“ („Въпреки“); агапе – „А душата ми, Господи, като бучица лед / в питието на мрака се топи… И изчезва“ (без заглавие). Тази точка на пресичане, където преминават, за да се разпръснат из Вселената всичките видове любов, тази точка на пресичане не е някаква обикновена точка – физическа, математическа или геометрическа, това е точката на сингуларността, на хоризонта на събитията, отвъд който нито можем в нещо да бъдем уверени, нито можем нещо да знаем. Но пък можем да предполагаме и предположението, което правим, е следното: там, оттатък хоризонта на събитията, оттатък точката на сингуларността единственото, което вероятно се случва и е възможно да се случва, е спонтанността на случването, Големият взрив на случването, след който цялата материя на любовта се разпръсква из копнеещата за взаимност, за съвместност и общуване, за привличане и гравитация, ако щете, вселена. В този смисъл онова, за което ни говори поезията на Божана Апостолова, е, че ако има спояваща космическа сила, ако има вселенско градиво, ако има тухлички, от които е издигнато и бива въздигнато в смисъл битието, тя се нарича любов и няма друго име освен любов. Бихме могли да кажем от тази позиция, че в „За теб“ се изправяме пред една „теория“ полу-Емпедоклова: Емпедокъл твърди, че в началото на света стоят четири елемента – водата, въздухът, огънят и земята, задвижвани от две противоположни сили, любовта и омразата; е, в поезията на Божана омразата не присъства, тя е сила, която не съществува, която е изличена. Слаба сила, никаква сила, нищо сила. Единствената сила, силната сила, многото сила, всичкото сила, това е силата на любовта. Или – да повторим: Щом любов нямам, нищо не съм…
Големият взрив, Big Bang. Божана Апостолова неведнъж е казвала, че точно по този начин пише – спонтанно, изригващо, избликващо. Тя вярва във вдъхновението, убедена е, че без него стихотворение няма как да се получи. Парадигма на писането, тръгваща от най-древния автор или поне един от най-древните, Омир: „О, Музо, възпей…“ С която между другото се подиграва Владимир Висоцки: „Меня сегодня муза посетила, немного посидела и ушла“. Висоцки вероятно си прави гаргара, защото в руската литература вдъхновението, осенението, проникновението имат най-висок статус, гарантиран им още от Пушкин: „Я помню чудное мгновенье: / передо мной явилась ты, / как мимолетное виденье, / как гений чистой красоты“. Да, поезията е един вид проблясване, светкавичен изблик, който ако не хванеш навреме, губиш го:
В мига, когато
Стихотворението
идва.
Вдишваш, издишваш,
то идва.
Записваш го.
ако не го направиш,
си отива.
Тази взривна емоционалност, това вдъхновено „мгновенье“ преминава като кристална нишка през цялата стихосбирка „За теб“: „Неопитомената ми младост“ и „Аз, неуравновесената, емоционално баналната, разхвърляната“ („Беше всичко“), „И се хвърляш в обятията й. Без да мислиш“ („Любов“), „[…] тъгата залива мислите ми като океан, прииждащ от дъното на света“ („Състояние“), „И идва стихотворението, параклис на възкръсналото спасение“ („Идва“), „Музиката го повежда и го скрива от очите ми“ („Смъртта“), „Бляскави парчета светлина почти като в живота ту се показваха, ту се скриваха“ (без заглавие), „[…] смисълът изтръпва, гъне се, потъва нейде“ („Когато дойде…“), „Приплъзна се денят между мене и сянката ми. И дойде тъмнина, необезпокоявана от никого“ („Навътре“), „Рожденият ти ден ще съмне утре“ („Участ“), „Кой ме превръща в тъмнина?“ („Загадката на Бог“), „Ще се пръсне сърцето“ („Полет“), „[…] с дързък тласък себе си постига“ („Отплата“), „От хаоса изплуваше нищото и се връщаше в хаоса“ („Хиподрум“), „Такова време – студ душата пука“ (без заглавие), „Дълго ли живях, или дълго умирам“ („Присмехулна душа“), „Думите се загубиха и се спуснаха по нанадолнището“ („Случва се“), „[…] под тях безсмъртно дебне новото зелено“ (без заглавие), „И ето днес ме затрупва отсъствието ти“ („И след нас“), „[…] внезапността на случващото се ни запрати в сипея“ („Свършек“), „[…] едва покълнала“, „[…] от тебе лумна светлина внезапна“ („Светлосенки“), „Венчелистчетата на утрото са се разтворили“ („Предизвикателство“), „Помня как мълния край гърлото ми мина“ („Сълза назаем“), „Мракът вече захлупваше сърцето му“ („Опашката на светлината“), „[…] когато краят ми недвусмислено се спуска, прехвърлям изхвърленото“ („Към приятелите“), „Когато дойде времето […]“ („Така е“), „[…] в очите им се наслагваше желанието на сбъдването“ („Опакованите кейове на Кристо“), „[…] мимолетен стрък трева в утайката на утрото осъмнал“ („Въпреки“), „Озовах се в задънена уличка. Изходът е един. Нагоре“, „Въздухът ми тежи повече от самотата. Тръгвам“ (без заглавие). Всички тези глаголи (а аз, държа да кажа, спестих при изброяването поне още толкова) са все глаголи от субекта непредизвикани, спонтанни, избликващи; не той управлява тях, те управляват него. Те го връхлетяват – кога с внезапна сила, кога с постоянството на водата, за да подчинят душата (душа – също много често използвана от Божана Апостолова дума) изцяло на себе си, да я обземат, обхванат, присвоят. Връхлитат я, да, важна е тази жива картина. Жак Дерида говори за събитието, че то също ни връхлита, че ако не ни връхлита, не би било събитие. В този смисъл поезията на Божана Апостолова цялата е изтъкана от събития, защото ако в нея има постоянно и константно действие, това е тъкмо връхлетяването. Знам, знам, абсурдно и парадоксално е това, което казах току-що – „константност на връхлитането“ – как може връхлитането да е константа?! Ами може, ако идва то от точката на любовта, ако е направлявано, насочвано и изпратено от любовта. Тогава то е такова връхлитане, което помита всичко, а най-вече помита смъртта. Та дори и да прозвучават песимистични нотки („Това ли е успехът?“), накрая любовта побеждава всичко, надмогва всяка печал, всяка не-вяра. Нещо повече, дори самата смърт е движена от любов, плод е на любов:
Отплата
Накъдето се обърнеш – болка…
Зъби се, оголва тишината,
тихо стъпва, после с дързък тласък
себе си постига.
Трижди свята
е смъртта, която ни наказва
с любовта си – може би отплата,
пратена отгоре, от небето,
с аромат на вкаменено цвете.
Смъртта е любов, следователно е не-смърт, „Завинаги“ не оставя място за съмнение: „Влюбена съм в ръцете ти, които отсъстват“. Изключителна е, непобедима е тази поетическа стратегия – дори и в най-страшните си дни, дори и в най-отчаяните си дни да пишеш за любовта, която бди над смъртта, за да я прекрои в не-смърт, в живот. Едно писане на ръба, което обаче винаги остава от страната на надеждата, не на унинието.
Нагоре. Тръгвам. Но не напосоки, не където ми видят очите, а там, където е хоризонтът на събитията, точката на сингулaрността, от която спонтанно избликва любовта, която е поезия, и от която като стихия ме връхлита поезията, която е любов. Поезия Любов…
МИТКО НОВКОВ
Божана Апостолова „За теб“, изд. „ДА“, София, 2016
