Рени Йотова
На 20 март се чества международният Ден на франкофонията от 84-те страни, членуващи в Международната организация на франкофонията. За всички тях френският език е носител на ценностите на демокрацията, правата на човека, културното и езиково многообразие.
Настоящият брой е посветен на френскоезичната литература, дело на автори, за които френският език не е майчин и които избират да пишат на този език. Определяни като „франкофонски автори“, те често биват разглеждани като второстепенни спрямо френската литература. На това почти етническо и расово разделение поставя акцент виетнамката Анна Мои, напомняйки, че „белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“.
Мишел Льобри говори за „литература-свят“ на френски език, която се разпростира на няколко континента, от своя страна, ливанецът Амин Маалуф твърди, че „в епохата на глобализация и на ускореното, главозамайващо смесване на хора и раси, която ни обгръща всички, се налга – и то спешно! – да намерим нова концепция за идентичността“.
Защо нашите общества раждат насилие заради различието у другия? И защо тази тема присъства толкова силно в творбите на френскоезичните писатели, били те причислявани към някаква „етническа литература“ или по-общо към „безотечествена литература“ (Дани Лафериер)? Какво е общото между предствените в този брой автори – Анна Мои (Виетнам), Фавзия Зуари (Тунис), Ин Коли Жан Бофан (ДР Конго), Ампате Ба (Мали), Камел Дауд (Алжир), Дани Лафериер (Хаити/Канада), Самира Негруш (Алжир), Тахар Бен Джелун (Мароко), идващи от различни страни, пишещи на френски език, но всеки от тях със свой почерк, на „свой“ френски език, белязан от културата на всеки един от тези автори? Пряко или косветно всеки един от тях поставя проблема за идентичността, тъй като те се числят към така наречените „преведени хора“, по израза на Рушди. Другият общ знаменател е много точно отбелязан в текста на Мишел Льобри: “посредством тези многообразни, изобилни, смущаващи творби се изговаряше днешният свят с неговите ритми, енергия и истински езици”.
Осмислянето на значимостта на франкофонията неизбежно минава през призмата на културата. Неслучайно основоположникът на франкофонията е сенегалският поет Леополд Седар Сенгор, който е и първият президент на независима Република Сенегал. Движението „Негритюд“ е отражение на неговия идеал за диалог между културите, за обединение на европейската цивилизация с нейния аналитичен разум и африканската цивилизация, базираща се на интуицията и емоциите, в името на една универсална култура, „връщането към собствената същност и отвореността към другия“. Именно на подобно явление сме свидетели днес със зараждането на „литература-свят в момента, в който от вече общото стъбло избуяват в изобилие кръстоските, очертавайки картата на един полифоничен свят, вече останал без център, станал кръгъл“ (Льобри).
Женското писане в този свят е своеобразен бунт и воля за смисъл и утвърждаване на тялото и гласа. Жертви на мъжкото господство, на зверско насилие, на обрязване и етническо изтребване (Ин Коли Жан Бофан „Конга Инс. Завещанието на Бисмарк“) африканските жени писателки, които се осмеляват да разбулят семейните тайни и да осъдят агресията, биват често маргинализирани и отхвърлени от собствените си семейства (Фавзия Зуари, „Тялото на майка ми“).
Бунтът е най-силно изразен в интервюто на алжирския писател Камел Дауд, последовател на Албер Камю. И ако последният заявява в своята реч в Стокхолм на 10 декември 1957 г., че „французинът от Алжир“ получава Нобеловата награда, Камел Дауд споделя: „Алжирец съм. Не съм французин и не искам да бъда. Благодарен съм на френския език, че ми разкри не само своята култура, но и останалата част от света. Именно тези отворени врати са важните за мен“.
