Първата стихосбирка, преведена на български език на алжирската авторка Самира Негруш излезе на книжния пазар през 2015 г. под заглавието „Монолози на жасмина“ (Small Station Press, 2015, превод Красимир Кавалджиев). Тя се състои от пет части, като „Ако трябваше да се намери смисъл“, „Истината на природата“ и „Седем кратки монолога на жасмина“ са били поместени в различни колективни тематични сборници, а „Кафе без захар“ и „Да измислиш словото?“ са подбрани фрагменти от стихосбирката „Джазът на маслините“. „Монолози на жасмина“ даде възможност на ценителите на съвременната литература да се потопят в еклектичния и лиричен стил на творящата на френски език поетеса, чиито стихове в първо лице единствено число увличат читателя в изкусен словесен лабиринт в търсене на смисъла от поезия, култура, книжовност.
Органичната и съвсем естествена връзка на Самира Негруш с литературата се корени както в ранното й поетично кръщение, тя пише първото си стихотворение на 5-6-годишна възраст, така и в спасителната роля на книгите: „През 90-те години, окървавени от тероризма, литературата ме спаси. Тя бе убежището на моето юношество“[1]. Първата стихосбирка на алжирската авторка и преводачка, озаглавена „Не е слабост да се каже“, излиза от печат през 2001 г., когато тя е едва 21-годишна, но вече е решена да изгради своята лирико-философска поетична естетика на френски език. За своя избор да пише на френски език Самира Негруш говори в интервю от 2011 г.: „Обичам да превеждам и обичам френския език най-вече, затова пиша на този език, истински навлязох в литературата посредством френския език“[2].
Френскостта на вдъхновението за фрагментарната и плъзгаща се по границата с екзистенциалната апоетичност разбунтувана поезия на Негруш е осезаема не само на ниво епиграфи и интертекст, но и на по-имплицитно семантично и мелодично равнище. Междутекстовите връзки, преплитащи Изтока и Запада, джаза и жасмина, Аза и Другия, настоящето и миналото, традиции и авангарди, препращат както към африкански писатели като Леополд Седар Сенгор, Джамел Амрани, Жан Сенак, така и към европейски френскоезични автори като Жан-Жак Русо, Албер Камю, Артюр Рембо, Рьоне Шар или Жак Превер, за когото Самира Негруш впрочем споделя: „И аз като Превер искам да срещна нюйоркските потайности после парижките, а защо не и да се оплача от своите малки демони и големи капризи“[3].
Авторката дава израз и плътност на своите лирични изповеди, но и на философските си търсения, във фрагментарната и много свободна във формално отношение стилистика на своите стихове в проза, които често не са подчинени на нормите на пунктуацията и търсят поетичното отвъд традиционните рими и жанрове. Свободните стихове, в които думите се подреждат в изненадващи и въздействащи комбинации, сякаш следват потока на съзнанието в органичния ритъм на дъха, творческото вдъхновение или тревожното задъхване.
Абстрактно и конкретно, афекти и ефекти, еротизъм и лиризъм, социална ангажираност и екзистенциална дистанцираност се сливат в полифоничната тъкан на тези монолози отвъд жанр и пол. Стихове, които с дъх на нагарчащо, но живително „кафе без захар“, с импровизационната лекота на „джаза на маслините“ или с разобличаващата острота на сатиричния си щрих ни увличат по дирите на авторските търсения и ни изкушават с експерименталното звучене на една своеобразна поезия на и за смисъла, чиято необходимост се съизмерва с копнежа по свобода: „Културата, каквато и да е тя, не може да се схваща без пълна свобода да мислиш, да бъдеш, да сътворяваш и дори да пресътворяваш смисъла на митовете, да ги преосмисляш, понякога да ги критикуваш и да им вдъхваш живот. Такава е не толкова ролята, колкото свободата на твореца и поета да приемат и да срещат, да се заслушват в движещото се край тях”[4].
АНТОАНЕТА РОБОВА
[1] „France-Algérie: la poésie en trait d’union”, Paris Match, 08/07/2012, Propos recueillis par David Ramasseul.
[2] Portrait de Samira Negrouche réalisé par Sonia Viel. Propos recueillis par Thierry Renard. Production Espace Pandora.
[3] „Монолози на жасмина“, Small Station Press, 2015, с. 36.
[4] Ibid., с. 10.
