Малика Мустазраф
Малика Мустазраф (1969 – 2006) e мароканска писателка. Автор е на романа „Раните на душата и тялото“ и сборника с кратки разкази „36“. След смъртта й на нейно име в Мароко е учредена Националната литературна награда за кратък разказ.
По това време на нощта булевард „Мухаммед V” е тих, пуст и мрачен. Само няколко бездомни котки мяукат зловещо с глас, който прилича на бебешки плач. Едно куче пред мен вирва опашка и се обръща към черния мъжкар, който куцука наблизо. Успява да го съблазни, телата им се сливат, тя затваря сластно очи и се отдава на ритмичните му движения. Сладки мравки плъзват по тялото ми. Какви късметлии! Правят го пред очите на всички – и Всевишния вижда, и рабите му. Не ги е страх нито от нравствената полиция, нито от хорските приказки.
Буща крещи:
– Мамицата ви мръсна!
Не му обръщам внимание. Той взема камък и ги замерва. Кучетата надават пронизителен вой. Телата им се разделят. Ако бях на тяхно място, щях да нападна Буща и да го нахапя по задника.
Вече два часа обикалям улицата напред-назад и нито един клиент. Нито един! Напипвам бръснарското ножче в джоба си. Винаги го нося с мен за самозащита, в случай, че някой ме нападне внезапно. Буща седи близо до централния сук, подпрян на стената и с дрезгав глас фалшиво припява любимата си песен: „Червено вино, червено вино, ах, червено вино! Най-сладкият начин да се напиеш, майчице!” Грубият му глас разкъсва нощната тишина. Чака да си вземе своя дял предварително. Ние се потим, търпим отвратителните клиенти, а той изяжда всичко, без дори да си мръдне пръста. Мамка му…
Наима намери клиент по-рано и се качи на мотора му. Клиентът приличаше на работник от някоя фабрика. Тя каза:
– Харесвам работници. По-добре с тях, отколкото с учениците, които все трябва да учиш на АБ-то в любовта. Да не съм тука някаква учебна кола да ме пробват постоянно.
Токчетата на обувките ми убиват. Не мога да издържам дълго с тях. Искам да се прибера вкъщи, да пийна малко бира и да изям чиния миди с лют пипер – най-добрата рецепта да се стоплиш в такова студено време. Само че Буща няма да ме остави на мира. Пък и имам много разходи: храна, дрехи, транспорт, наем. Наемът най-вече. Плащам своята част от стаята, която деля с Наима и Скъми, но мисля да се изнеса и да живея сам – не мога да понасям Скъми. Две чаши да изпие и откача, излага ни по улиците, направо изпада в делириум, започва да дрънка глупости и да ругае целия свят. Ако пък случайно срещне на пътя други пияни, нещата стават още по-зле.
Бръснарското ножче още е в ръката ми. Уча се да го използвам, откакто ме нападнаха онези брадати. Казаха, че искат да прочистят обществото. От този ден мразя брадатите. Нещастници. Обръснаха ми главата, а Буща се държа отвратително – избяга и ги остави да вършат каквото искат. Ако полицейският патрул не беше минал, със сигурност можеше да се случи нещо по-лошо. За първи път се зарадвах да видя полицаи. Бягах към тях, след като стотици пъти преди съм бягал от тях. Обаче още не мога да си прежаля косата. Беше дълга и руса, като конска грива. Майка ми много обичаше да ме сресва и нарочно я оставяше да расте до раменете ми.
Веднъж баща ми се прибра от една от дългите си командировки. Отсъстваше месеци наред, после се връщаше с подаръци, носеше малко сирене, малко чай и много проблеми. Завари мама да ми слага червило на бузите, а косата ми беше прибрана на кок. Направо я смаза от бой. Каза й:
– Да го провалиш ли искаш? Жена ли искаш да стане?
Усещах ръката му като клещи, забити в лакътя ми, докато ме влачеше към бръснаря. Обръснаха ме нула номер и скрих оголения си скалп под синьо вълнено таке. Прибрахме се вкъщи, той взе Корана и каза:
– Кажи сура „ал-Фатиха“!
Отвори устата си толкова широко, че чак сливиците и изгнилите му зъби се видяха. Сърцето ми биеше лудо.
– В името … нна Аллах, … Ввсемилостивия, Ммилосърдния – заеквах аз.
– И „ал-Фатиха“ ли не знаеш, кучи сине?
Прехапа долната си устна с изкуствените си зъби.
– Ще гориш в ада, копеле такова! Адът е пълен с жени и пед… като теб.
Сграбчи Корана и го стовари върху главата ми. Стаята се въртеше, земното кълбо се въртеше, въртяха се всички небесни тела.
– Ще горите в ада… и ти, и майка ти… Напиши хиляда пъти „Аз съм мъж… Аз съм мъж“!
Наведох глава и погледнах ръката си. Докоснах кутрето си:
– Аз съм мъж…
После безименния си пръст:
– Аз съм жена… Мъж… Жена… Мммъ… Мъж… Жжжже… Жена.
Взех листа и седнах на масата. Той седна близо до мен. Не спря да мърда устни, сигурно ме кълнеше или рецитираше сури от Корана. На лицето му беше изписано отвращението на човек, който гледа разлагащия се труп на плъх.
Бялата му памучна дреха беше така залепнала по тялото му от пот, че отдолу прозираха белите му гащи на черни ивици, като кожа на зебра. Не гледах твърде дълго натам, да не ме почне отново.
– Крие си грешните ръце зад гърба, да не ги видят хората, да не ги види Всевишния – така ми викаше, ако ме хванеше да си държа ръцете зад гърба.
Но веднъж, докато ме сресваше, мама ми каза, че мъжете са шейтани, а жените – бутилки. Пророка е казал: „Жените са бутилки“, а Пророка не лъже[1]! Баща ми лъже. Казва, че жените са бутилки, в които са затворени шейтаните.
– Какъв искаш да станеш, като пораснеш?
– Bilot[2] – отвръщам срамежливо, едва чуто.
– Binot?
– Biiiiiilooooot… с L.
– Bilot, bilot: bi… lot.
Той стиска посинелите си устни, изтегля ги малко напред. Изглежда мрачен, сякаш обмисля нещо сериозно и повтаря:
– …Lot, Bi… Lot[3].
После се обръща към мен:
– Искаш да управляваш самолет, така ли? Никакъв самолет няма да караш ти, лайновоз ще караш.
***
В час по арабска граматика учителят казва:
– Подлогът, т.е. вършителят на действието, е име в именителен падеж, което в края си е „затворено“ с гласната „дамма“. Прякото допълнение, т.е. това или този, върху когото пада действието, е име във винителен падеж, което в края си е „отворено“ с „фатха“[4].
Напипвам края си. Няма отвор. Нещо, голямо колкото кутре, колкото опашка на морско свинче, виси между бедрата ми. Учителят ме удря по гърба с дървената си пръчка. Изкрещявам от болка. Той сваля очилата си и ги почиства с крайчеца на бялата учителска тога. Оглежда ме от горе до долу и от „долу“ до долу. Хваща ме да пипам онова нещо, което прилича на опашка на морско свинче. Сграбчва ме за яката на ризата, изхвърля ме от класната стая и вика:
– Много грешни деца са се навъдили. В моите часове ще влизаш само с баща си.
Нищо не казвам на баща ми и повече не влизам в часовете му.
Учителят по ислямско възпитание започва урока с думите „В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния“, добавя: „Няма мощ и няма сила, освен с Аллах“, после казва:
– Вършителят на действието и този, върху когото се върши действието, ще горят заедно в огъня на ада.
Обхожда с очи стаята и спира поглед върху лицето ми. Съучениците ми се извръщат към мен. Засрамено свеждам глава, сякаш се извинявам, че съм сред тях. Няколко чифта очи ме обграждат, стоя, напълно сам помежду им. Не си приличаме, не съм като тях. Изпълва ме тъга. Потя се, треперя, иска ми се да потъна в земята или да се изпаря.
Приятелят ми не се сдържа и саркастично подмята:
– Мадона, Елтън Джон и Бушаиб ал-Байдауи[5] ще ти правят компания в ада. В ада ще е доста забавно. В рая ще бъдат учителят по ислямско възпитание, баща ти и зубърите. Раят ще бъде ужасен…
Той избухва в заразителен смях, всички наоколо прихват.
Излизат от класната стая, учителят ме кара да остана. Докосва лицето ми толкова мило и добронамерено, че се усъмнявам в добрите му намерения.
– Лицето ти е доста нежно за възрастта ти. Всичките ти съученици вече са с наболи мустаци… само ти – не.
Пръстите му треперят, тялото ми трепери. Сладко и… греховно усещане. Изтривам капките пот от челото си. Очите му блестят малко странно.
Навеждам глава, тръгвам, гласът му ме застига:
– Трябва да вървиш по правия път, правия, правия, правия, правия…
Гласът му прилича на къркорещи черва.
***
Минаха много години, откакто за последен път ходих в хамама. Влязох в женската част. Свалих си сребърните гривни и ги сложих във вътрешния джоб на чантата. Щом започнах да събличам черната си джалабия, жените веднага се струпаха около мен. Започнаха да ме дърпат за косата. Една носеше тояга и се опита да направи нещо срамно и грубо с нея. Друга плъзна ръката си под корема ми да провери какво имам там. Заклещиха ме с увисналите си гърди и тела. Стана ми лошо от миризмата на пот, къна и балсам за коса. Отървах се по чудо от тях. Една каза:
– Ти си мъж… Върви в мъжката баня!
На улицата ме застигнаха виковете, молитвите към Пророка и похотливият им смях. Само се преструваха на възмутени и гневни.
После влязох в хамама за мъже. Сграбчиха ме за яката и ме изхвърлиха:
– Ти си жена… Върви в хамама за жени! – така казаха.
Беше най-ужасният ден в живота ми. Всеки път, когато се сетя, започва да ми се повдига и искам да повърна.
Не разбирам защо се държат с мен по този начин – грубо, а понякога с безразличие, граничещо с жестокост. По улиците ме гледат сякаш съм от друга планета. Нищо, че главата на раменете ми не се различава много от главите на другите. Първо се ококорват, гледат ме с учудване, после с отвращение.
Опитват се да сдържат смеха си, а най-често шепнат онази мръсна дума, която започва с „п“, или пък я казват на изискан френски, да не омърсят престорената си срамежливост. Някои не знаят как да говорят с мен. Бъркат местоименията в мъжки и женски род, тъй че изреченията им стават безсмислени. И какво толкова ми има? Никой не избира как да изглежда. Не са ли чували израза „И тя е от божиите създания”.
Лекарят, при когото отидох, не спря да се почесва по носа и да киха. След няколко сеанса, много празни приказки, много пари и малко тестове ми каза разни неща, дето не можах много да ги запомня. Хормони, гени, хромозоми… Накрая заключи, че трябва да приема тялото си такова каквото е. Ама че гений! Наима ми каза същото нещо, само че по нейния си начин: „Запуши си ушите и си живей живота както искаш”. Но как да убедя другите, че съм различен?
***
Два сутринта е. Пръстите ми са почти вкочанени от студ. Тази нощ е пълна загуба на време. Ще се прибера вкъщи, ще пийна малко бира и ще изям една чиния миди с лют пипер.
Превод от арабски: ПОЛИНА СИМЕОНОВА, НЕДЕЛЯ КИТАЕВА
ЛЮБОВ С РАЗЛИЧЕН ВКУС
Беше облечен в карирана риза на големи квадрати – черни и бели. Ризата му приличаше на шахматна дъска. На монитора се виждаше само горната половина от тялото му. Тя си го представи с жълт панталон, високи ботуши, зелени чорапи и оранжеви боксерки с много дупки по тях. Стисна устни да не се засмее, но не се сдържа и прихна.
Boughattat70 написа:
– На снимката шията ти изглежда сладка като пръчици с джабан колобан[6].
Тя се засмя и написа:
– Тъй сладка подобно джабан колобан
е нейната сребърна шия.
О, срам за владетеля в град Уазан
такава невиждана хубост да крие!
– Езикът ти сигурно е сладък като бонбонките финид ал-макана, които ядяхме в детството.
– Не обичам финид ал-макана. Веднъж, когато бях малка, отидохме на празненствата за „Сиди Рахал“.
– Какво прави на „Сиди Рахал“?
– Купих си финид ал-макана. Пъхнах глава в найлоновата торбичка и не я извадих, докато не изядох всичко, което беше вътре. Вечерта не можах да заспя. Дупето ми беше пълно с малки червейчета. Когато се уморявах да се чеша, започвах да плача. Майка ми ме заплаши, че или ще ми натрие устата с лют пипер, или ще ме завърже на гроба на Сиди Рахал. Веднага спрях да плача.
– Разкажи ми за себе си.
– Не искам да говоря за себе си.
– Да не си призрак?
– Призрак съм, а ти си кошмар.
***
Бебето й плаче. Тя му дава да суче. „Яж, милото ми“. Пръстчетата му са малки и розови. Някой ден ще ги схруска и ще го прегръща силно, докато умре. Тя маже дупето му с бебешко мляко „Джонсън“, слага му памперс и не го прегръща, за да не умре. Когато съпругът й се върне, ще му приготви вечеря: таклия с ряпа и червени маслини. Той обожава таклия. Затова тя я готви в големи количества, слага я в хладилника, а когато има нужда, само я претопля. В хладилника има също хляб, който ще стигне за седмица, измити зеленчуци, всичко…
Jupiter1960 е на линия.
Тя написа:
– Току-що приключих с ритуала „Таганджа“[7].
– Дъждът доста закъсня,
а земята е жадна.
Тя облиза устни.
– Ето, дъждът заприижда. Лее се като из ведро. Когато дойда в Казабланка, ще прекараш ли нощта с мен?
– Мечтай си.
– Нека помечтаем, скъпа. Животът без мечти е ужасен.
– Ще донеса джин, много е хубав, когато се смеси с тоник. Срещата ни ще бъде гореща като лятото в южните градове. Нещо друго?
– Когато се видим, не си слагай сутиен, пусни си косата като на снимката. А аз ще си изрисувам за теб очите с кахл, както правят бедуините, нали съм бедуин и очите ми са големи.
(Мъжът й казва: „Косата на жената трябва да е скрита, косата на жената е вагина”. Главата му е гладка като старо парче слонова кост, брадата му е като метла. Някой ден ще го хване за брадата, три пъти ще измете къщата с нея, после ще го изхвърли в тоалетната, ще пусне водата и ще му викне: „Брадата ти е вагина… Голата ти тиква е вагина. Вагина… магина.)
Jupiter1960 написа:
– Искаш ли да правим любов?
(Мъжът й не я пита такива неща. Тя задоволява желанието му както той поиска, когато поиска, където поиска, дори това да е през деня по време на Рамадана.
Ибн Кайим ал-Джаузия казва: „А онзи, който се страхува, че тестисите му могат да се пръснат, нему е позволено сношение по време на Рамадана“. И тя се подчинява на мъжа си, подчинява се на Ибн Кайим, за да не се пръснат тестисите на съпруга й и да го лиши от възможността да влезе в рая.)
Взе клавиатурата и написа:
– Мислиш ли, че любовта по интернет има различен вкус?
– Разбира се, тя е сладка като домашния кускус, който само майките могат да приготвят.
(Тя се облиза. В петък ще отиде при майка си да яде кускус. Естествено, мъжът й ще я придружи. Ще си облече черните дрехи. Ще прилича на ходеща палатка, братята й ще й викат „нинджа“. Палатката я задушава, мъжът й я задушава, а Jupiter1960 й пише: „Жената не е само тяло“.
Тя:
– Когато се срещнем, ще отидем на брега на морето. Ще гледаме чайките, те ще летят, а ние ще ядем сладолед.
– Ще ти изрецитирам поема за чайките.
– Аз ще подаря тялото си на морето. Ще му кажа: „твоя съм“.
– На мен подари тялото си, на мен кажи: „твоя съм“, ще видиш, че няма да съм като Юсуф, няма да се откажа от теб.
– Ти си луд.
– Ще се промъкнем в стаята на приятеля ми, ще ти кажа стихотворение от Рембо. Ще си свием две цигари, ще изпием две чаши джин. Ще събудя всичките ти угаснали вулкани, ще запаля всичките ти огньове. Аз съм от огненопоклонниците. Обожавам да гледам пламъка.
(Тя си спомни Рембо… групата „Нас ал-Гиуан“… университета…)
– Ще станеш на 40, а още не си се оженил.
– Защо да си купувам крава, като наоколо има достатъчно мляко.
Часовникът на стената удари 8. След половин час мъжът й ще се върне. Времето в осем и половина винаги идва със стягане на сърцето. Тя изключва месинджъра. Връща всички неща по местата им. Когато мъжът й се прибере, ще изгълта таклията, ще направи вечерната си молитва, ще се затвори в кабинета си и ще остане насаме с компютъра.
Една муха бръмчи край ухото й. Каца на лицето на бебето. То се размърдва. Шшш … Тя пропъжда мухата. Бебето заспива отново. Мъжът й все повтаря: „Само да разбера, само да разбера, че мухата, която влиза вкъщи е мъжка, ще я убия“.
Превод от арабски: НЕДЕЛЯ КИТАЕВА
[1] В един от хадисите Пророка нарича жените рийрауик (стъкленици, бутилки), чието тълкуване е свързано с крехкостта на жените и нуждата да бъдат защитавани. – Б. пр.
[2] Пилот – в арабския език няма буква „п“ и при употреба на чуждици се използва „б“. – Б. пр.
[3] Името на Лот, заради историята за Содом и Гомор, в арабския език се използва като нарицателно за хомосексуалист, откъдето идва и арабската дума „лоти“ (педераст). – Б. пр.
[4] Игра на думи – „дамма“ (гласната „у“) означава и „нещо свързано“, а „фатха“ (гласната „а”) – „отвор“. Б. пр.
[5] Известен марокански транссексуален певец от 50-те и 60-те години, който пеел песни, изпълнявани от жени. – Б. пр.
[6] Традиционна мароканска халва. – Б. пр.
[7] Молебен за дъжд, изпълняван в земите на Северна Африка. – Б. пр.
