Лайънъл Шривър
Въпреки че антиутопиите, които хвърлят поглед към близкото бъдеще не са на мода, се пробвах в този жанр и той не ми се стори изхабен и безинтересен. Всъщност, докато пишех The Mandibles: A Family, 2029-2047, много се забавлявах.
Винаги съм билa голяма почитателка на научната фантастика, включително и на „спекулативната фикция”, създавана от писатели, които са част от мейнстрийма, като Маргарет Атууд (The Handmaid’s Tale скоро ще се появи и на телевизионния екран), Кормак Маккарти („Пътят”) и Казуо Ишигуро („Никога не ме оставяй”). За да дам свой собствен принос, избегнах антиутопиите, занимаващи се с климатични промени, блестящо представени от други автори като Дж. Г. Балард („Небостъргач”, The Drowned World); също така отхвърлих възможността да използвам ядрен апокалипсис – вълнуващо пресъздадена тема от Невил Щут в „На брега”.
Вместо това създадох икономическа антиутопия. В книгата представям събития в САЩ, които се случват след 13 години. Тогава конкурентна международна валута изважда долара от строя; в отговор на това американският президент отказва да плаща националния дълг. Тъй като „държава, която не плаща дълговете си”, не може да взима заеми, правителството печата пари, за да се разплати. Инфлацията стремително се покачва. Американците, включително семейството, от чието име се разказва историята, значително обедняват.
Повечето футуристични романи се занимават със събития, които са твърде далеч в бъдещето, често стотици или дори хиляди години от настоящия момент. Времевата рамка на действието в The Bone Clocks на Дейвид Мичъл – 40-те години на 21. век, следователно може да бъде определена като близко бъдеще, което ни дебне зад ъгъла. Аз обаче не можех да устоя на изкушението действието на моята книга да се развива през месец октомври 2029 година. Стогодишнината от срива на нюйоркската фондова борса, който възвестява Голямата депресия, носи усещане за лошо предзнаменование. Близостта на тази година носи риск от овехтяване, но бях окуражена от факта, че все още четем „1984” и „Една одисея в космоса през 2001-та година”. Тестът за тези книги не е дали са направили верни предсказания, а дали конструират цялостна и убедителна фикционална реалност. В същото време бих искала книгата ми да стане „неуместна” през следващото десетилетие. В крайна сметка повечето книги постепенно се приближават към момента, в който стават нерелевантни, и само в редки случаи не достигат до него. Поддържането на баланс се крие в способността да създадеш усещане за непосредствена близост – впечатление, че онова, за което пишеш, може да се случи през утрешния ден. Дейв Егърс прави подобно нещо в „Кръгът” – кибердистопия, в която не е посочена годината на действието. В тази книга присъстват технологии, които повече или по-малко вече съществуват в настоящето.
Иска ми се читателят да навлезе в историята, сякаш отива в съседната стая. В произведения, които отразяват събития столетия напред, читателят не е заплашен от възможността да сподели съдбата на персонажите. В стремежа си да поддържам усещането, че случващото се в книгата всеки момент може да нахлуе в живота на читателя, не исках да се обръщам към хаоса и варварството, които виждаме в The Pesthouse на Джим Крейс и The Ship на Антония Ханиуел. Така че за мен най-голямото предизвикателство в създаването на романа беше контролирането на мащаба на събитията, удържането на процеса на социалeн упадък. Насред финансова криза цивилизацията не имплодира изведнъж. Пресъздаването на една постепенна трансформация на света на персонажите, в който промените в началото са твърде незначителни, носи своите дивиденти. Безобидните нарушения на морала следователно биха могли да окажат твърде важни. Когато моят шестнайсетгодишен протагонист напада десетгодишно дете, за да открадне хранителните продукти, които то носи, сцената би трябвало да вдъхва тих ужас – по-голям, отколкото ако пишех за вилнеещи банди от убийци по улиците на Ню Йорк.
Въпреки че романът се фокусира върху финансови въпроси, икономическият колапс не се случва във вакуум; в книгата изразих много от своите лични тревоги за света: недостиг от прясна вода, оскъдна храна, увеличаващото се население, бактерии, резистентни на антибиотици, киберкатастрофа, залез на издателската индустрия, и още по-лошо, загиване на вестникарската индустрия. Междувременно потвърдих тенденцията за бързо развитие на етническата трансформация на американското общество. Моята Америка има латинопрезидент. Испаноговорещите контролират люшкащия се вот и са маргинализирали вече неизбираемата Републиканска партия (вероятно този факт след миналогодишните избори ме прави оптимист). Повечето дейности на правителството се извършват на испански език. Моите персонажи са крайно негативно настроени срещу тази „етническа еволюция”, но тонът в книгата остава неутрален.
Като имаме предвид факта, че книгата се занимава с недалечното бъдеще, не би имало смисъл да се създава нов жаргон и диалект, каквито откриваме в „Портокал с часовников механизъм” на Антъни Бърджес – книга, която включва и кратък речник. Все пак всеки местен говор изобретява нови изрази, като хората бързо захвърлят съществуващия, модерен за времето си и някога звучащ остроумно жаргон като безнадеждно остарял. Особено се наслаждавах на процеса на съчиняване на отделни нови думи или на промяна на сленга от 2029, наред с набора от думи от разговорния език за раздела, отвеждащ ни в 2047 г. Например вместо „жесток, страхотен” моите персонажи казват „голям гадняр”; „задник” е „лайнарка”; „боклук” – „хлебаркщина”, по-късно „сплужек”; а „готин” – „небрежняга”. Бях удивен да открия колко е сложно да изковаваш нов жаргон – всеки път, когато търсех нова дума, я откривах в urbandictionary.com, обрасла с най-разнообразни значения. Трудно е да загатнеш значението на един неологизъм без привкус на недодяланост.
Друго удоволствие при работата върху стила беше небрежното вмъкване на хумористични редове, като споменаването на военното нахлуване на САЩ в Нова Зеландия. (Осъзнавам, че тази вметка изисква специфично чувство за хумор.)
След това изникна въпросът за технологиите. „Машината на времето” на Хърбърт Уелс разчита не само на едноименното изобретение за своя сюжет, но и тематично се фокусира върху немощта и пасивността на хората, когато всички дейности се извършват за тях от различни машини. Поредицата „Черното огледало” на Чарли Брукър почти изцяло се занимава със социалните ефекти от промените в технологиите. В The Mandibles умишлено се въздържах да включа в книгата множество нови изобретения и високи технологии. Като изпълнение на формално задължение обаче въведох устройството „флекс” – то замества стационарните компютри, лаптопите, смартфоните, часовниците и очилата, събира ги в екран, който може да бъде с всякакъв размер и да се сгъне в джоба като носна кърпа. Иначе разчитах главно на технологии, които вече съществуват и скоро ще получат широко приложение (въпреки че моята система за управление на дома не винаги работи както трябва; тя не спира да поръчва мляко, докато не започнем да се давим в него). Не очаквам от читателя да бъде смаян от автономните електрически автомобили – тяхното въвеждане в практиката умишлено се представя като нещо не особено вълнуващо. Задръстването на романа с нови изобретения би отвлякло вниманието от моята цел. Това е книга, посветена на парите.
Представяйки церемонията по встъпването в длъжност на новия президент, The Mandibles може да се окаже далновидна книга. В нея стената между САЩ и Мексико е построена и Мексико плаща за нейното построяване – макар че в близкото бъдеще, с което се занимава романът, тя трябва да възпира безработните американци (т. нар. „американски боклук”). Все пак, ако се вгледаме в повече детайли, можем да кажем, че книгата не е пророческа. В момента доларът не е загубил голяма част от своята стойност. Валутата процъфтява. Макар че държавният дълг на страната продължава да расте, от Федералния резерв все още твърдят, че могат да го изплатят. Президентът в моята книга може и да не е факир в сферата на финансите, но не е безразсъден некомпетентен глупак. Все пак текстът създава атмосфера на несигурност, поражда тревожното усещане, че нещо ще се случи съвсем скоро и всички облози ще отпаднат.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Преводът е направен по The Times Literary Supplement, 3 февруари 2017 г.
