Лес Мърей
Лесли Алан Мърей, наречен Лес Мърей (Les Murray, 17.10.1938 г., Нанайк, Нови Южен Уелс, Австралия), е австралийски поет, литературен критик и фермер. През 1957 г. заминава за Сидни да учи западноевропейски езици. Израснал сред природата и в традиционни фермерски общности, животът в големия град му донася огромен културен шок, който оттогава той обработва и засяга в поезията си. След завършването на университета се занимава с превод на западноевропейска литература, издава дълги години списанието „PoetryAustralia“. От
80-те години на миналия век живее със семейството си във ферма, недалеч от родното си място. Централни теми в творчеството му са тези за фермерския бит, за австралийската природа и опустошението й чрез замърсяване, туризъм, индустрия.
Смятан е за един от най-значимите австралийски и англоезични съвременни поети. Творчеството му е било високо ценено от Йосиф Бродски, Шеймъс Хийни, Дерек Уолкот. Той е един от стоте „Национални живи съкровища на Австралия“ (Australia’s National Living Treasures).
Поезия и религия
Религиите са стихотворения. Те композират
Будния и спящия ни ум, нашите чувства,
инстинкти, дишане и първични жестове
в единствена, цялостна мисловност: поезия.
Нищо не е казано, докато е сънувано в думи,
и нищо не е истина, докато е словесна фигура.
Стихотворението, сравнено със структурираната религия,
може да е като кратката брачна нощ на войника, готов
за нея на живот и смърт. Но това е малката религия.
Пълната религия е обширното стихотворение, повтаряно с любов;
като всяко стихотворение, тя е неизчерпаема и съвършена,
с обрати, за които да се питаме, Сега защо поетът прави така?
Не можеш да лъжеш в молитва, казваше Хъкълбери Фин;
И от лъжата стих не става. Същото огледало е:
подвижно, проблясващо, него наричаме поезия,
ако е закрепено в центъра, наричаме го религия,
а Бог е поезията, уловена в произволна религия,
уловена, но не заключена. Уловен е в огледалото,
което той привлича, понеже е в света, както поезията
е в стихотворението, закон против нейния свършек.
Винаги ще има религия наоколо, докато има поезия,
или ако тя липсва. И двете са зададени и периодични
като летежа на онези птици – качулатия гълъб, папагала розела –
първо с прибрани крила, после ги размахват и пак ги прибират.
Водно градинарстване по бента на язовир в старата ферма
Синеещото под почернялата вода,
която отмествам с лопатата си,
докато изваждам водни туфи
и ги хвърлям на брега като капещи комети,
е слънчево петно, ослепителен несгорещен
ацетилен, отдолу попови лъжички,
трептящи на рояци подобно вид мухи,
и бълбукащи мехури, забързани нагоре
като множество други крилати видове.
Непромокаемите зелени питки такос са лотосови листа.
Листата на водните лилии са гравираната плака
на водата. Напъпилите им цветове напомнят
овъглените торсове на чудовища. Някои съм ги садил,
други оставих да си растат. И купих големи
колкото палец риби, които ядат комари,
за долар, в пластмасов амнион.
„Дивото“ значи да сме загубили вярата си
в човешкия градеж: господството ни днес,
така съвършено, че се крием от него.
Там, където с повдигнат и фиксиран гръб
стоя, така закъснял в живота,
в един пренаселен кехлибар, нагазил
в храносмилащата мъзга върху пластове глина,
обичам зелената, очовечена вода
в старите язовири с тухлените стени, носена
с мили около контурите им, без да пробие и изтече,
или градена вътре, или преливаща през каменната стена
в дълги къдри от излишък.
Гордостта на работните ръце и мизерното
заплащане на такъв труд, съпоставено с
яките вратове и милиардите,
дадени за Природата. Но работниците
и нуждата от тях са изчезнали още преди да стигнат
до това място: тук никога не е било земята на каналите.
Това е кравешка керамика, размекната през дъждовните времена,
в която смехът на кукабурата е като
ъглите на стържеща четка за зъби,
чута през костите на главата.
Равната вода би трябвало да се скрие от очите,
нататък след завоя, зад остров,
в извивки от възможности, а не да е
грохнала в единичен жест, като някакво си авеню.
Да не можеш да я обхванеш с поглед.
Това е водна яма. И все пак дърветата,
които засадих наоколо, огъват водоема
леко и оформят полукозирка, изваждайки
мократа му подземна тъмна форма на повърхността
като сянка. И омразните ми тръстики –
ментови на цвят снопове, палисади с човешки ръст,
които все обкръжават водата,
мога отново да запаля плъзнал между тях бензин
и да ги нападна свирепо, но не и да ги победя,
или пък мога да ги обявя за красиви.
Пощенска картичка
Огледален асфалтиран път през
ширнала се равнина. Ръми.
Велосипед, спрян върху огромна книга,
разтворена по маниера на палатка встрани на пътя.
Появява се един и казва: такива лудости
прочетох в тази книга. „Всяка птица има
каменни фалшиви зъби и прекрачва
света в ковчега си“. Това е вътре.
Натиск
Един човек с безизразно лице,
по време на голямата миграция,
с лъснат куфар в двете си ръце,
се реди пред митническата полиция:
Моля (да, Вие) отворете куфара си.
Не ги разбираше, изглежда.
По-живо! Хайде! Отворете го!
Погледът му сведен не даваше надежда.
Кажете му да си отвори куфара!
Езиците зад него упражниха натиск.
Багажа си прегърна, рязко се възпротиви.
Кажете му да сложи куфара си на тезгяха!
Щраква закопчалка, падат ремъците срязани
и отвътре куфарът му – празен.
Лед в средата на лятото
Помниш ли как обичах
да нося лед от улицата
за хладния шкаф, тичайки почти,
стиснал белите четириъгълници
в голите ръце, самия абсолютен студ
из онези летни кошари на открито?
Как с полюшваща походка бързах да го сложа
вътре, прокапал и на куб, с маслото
и опакования хляб несигурно отгоре му?
„Горкият Лесли“, щеше ти да кажеш,
„ръцете ти са хладни като подаяние –“
Накара ме да взема ръчната количка,
по нанагорнище ми беше тежко.
Нямахме щипци, а чувалът
щеше да прогизне и да се клатушка.
Обичах да ям леда,
трошах го със сивата дръжка на ножа за месо.
Предпазваше доброто от загниване
и имаше чуден гребен в сърцето си,
насечен хоризонт, препълнен с нули перли.
Но ти не помниш.
Праг от вцепенена ручейна вода с цвета на сълзи,
но ти не помниш.
Ще трябва да умра, преди да си припомниш.
Превод от австралийски английски:
Петя Хайнрих
