Филип Левин
Филип Левин (1928-2015) е американски поет, роден в Детройт. На 14 започва работа във фабрика за автомобилни части, след гимназията е студент в Уейн Колидж, Детройт, където започва да пише поезия. През 1958 г. става преподавател в департамента по английски в Държавния университет на Калифорния във Фресно, където работи до 1992 г. Сред книгите му са „Червен прах“ (1971), „Имената на изгубения“ (1976), „Какво е работа“ (1992), „Простата истина“ (1994), „Милостта“ (1999), „Световни новини“ (2009). През 1995 г. получава наградата „Пулицър“ за поезия за книгата „Простата истина“, а през 2011 г. става Поет лауреат на САЩ. Книгата „Простата истина“ (The Simple Truth) е издавана на български под заглавието „Самата истина“ в превод на Благовест Петров (изд. „Фрост“, 2016).
Какво е работа
Стояхме под дъжда на дълга опашка,
чакайки на Форд Хайленд Парк. За работа.
Ти знаеш какво е работа – ако си
на години да четеш това, ти знаеш какво
е работа, въпреки че може и да не вършиш нищо.
Но забрави за себе си! Става въпрос за чакането,
за пристъпването от крак на крак.
За усещането, че лекият дъжд пада като мъгла
в косата ти и ти замазва погледа
дотам, да си помислиш, че виждаш собствения си брат
пред теб – може би на десетина места.
Разтъркваш очилата с пръсти
и разбира се, това е нечий друг брат,
по-тесен в раменете от твоя,
но свит по същия тъжен начин и със същото подхилкване,
което не скрива инатливостта,
тъжния отказ да се предадеш
пред дъжда, пред часовете загубени в чакане,
пред знанието, че някъде напред
те чака човек, който ще рече „Не,
днес не наемаме“ – без да изтъква
причина. Обичаш брат си
и ето че внезапно едва издържаш
пред напора на обичта към твоя брат,
който не е до теб или зад теб или
пред теб, защото е у дома, опитвайки
да си отспи след жалка нощна смяна
в Кадилак, така че да може да се вдигне
преди вечеря и да учи своя немски.
Работи по осем часа на нощ, за да пее
Вагнер, операта, която мразиш повече от всичко,
най-ужасната музика, създавана някога.
Колко време мина, откакто си му казвал,
че го обичаш, прегръщал си широките му рамене,
отварял си широко очи и си му казвал тези думи,
и може би си го целувал по бузата? Ти никога
не си правил нещо така просто, така очевидно,
не защото си твърде млад или тъп,
не защото си ревнив или посредствен,
или неспособен да плачеш
в присъствието на друг мъж – не,
но просто защото не знаеш какво е работа.
Сделката
Приклекнал в шумния утринен въздух
на доковете на Генуа, с чайките, кръжащи
над главите ни, докато рибарите викат, аз помислих
за момент и после изтъргувах книгата на Т.С. Елиът
за джобен нож и два съвършени лимона.
Старият мъж, който начерта сделката, хвана
опърпаните черни Избрани стихотворения, метна
книгата на ръка разстояние и се вчете в бележките
към „Пуста земя“, сякаш ги разбираше.
А може би разбираше. Преся от кашона
лимоните, подушвайки твърдата кожа на няколко,
преди най-сетне да се спре на точно тази двойка.
Развъртя широкото острие напред-назад,
кимайки междувременно, и спря внезапно,
все едно искаше да каже: „Чудесно!“ Не съм
минал целия път от Америка през
Индийския океан, за да се освободя от бремето
на една книга, която ме e обсебила, или дори мога да кажа,
с която съм делил годините си, поезията, живота.
Пристигнах само от Барселона на добрия кораб
Кенгуру и цяла нощ стоях на палубата
с компания наборници от Испания,
които си подаваха черно вино от Аликанте,
докато пееха цигански балади и Синатра.
Закъсняхме с шест часа на тръгване.
В дългата майска светлина се появиха
първите маяци на Коста Брава, после Франция
се изниза, бижу в тъмнината, докато аз
дремех и пиех на смени в горещия морски въздух,
който успокояваше всичко. Книга, която моят брат ми даде
преди двайсет години с обич, открадната
от Дабълдейс и донесена ми в болницата
като приношение, от брат на брат, и носена
през всички тези години, докато запаметените думи
вече не означават нищо. Лозарски нож с дървена дръжка,
удебелен в единия край като тъмен юмрук, острието –
смъртоносно и леко ръждиво. Два лимона, единият
за джоба ми, а другият за раницата, за да парфюмира
дрехите, пръстите, парите, косата ми,
така че по целия път към Рапало във влака
да стоя сред другарите от втора класа висок
като ангел, един обикновен човек, превърнал се в дар.
Слушай внимателно
Сестра ми става от леглото ни часове преди зората.
Подушвам първата й цигара и отново заспивам
докато тя не сяда на края на леглото, за да си обуе
ботушите. Не трябва да поглеждам, но го правя,
макар да знам, че е все още гола от кръста нагоре.
Тя вижда, че я гледам и се смее, роши ми косата
и ми прошепва нещо тайно във ухото, нещо,
което аз на никого не бих могъл да кажа, защото е
безсмислено.
След часове се будя в празна стая
без миризма от вчера. Слънчевата светлина
тече по края на леглото и за миг
наистина си мисля, че е събота и съм свободен.
Нека бъда честен: по-голямата ми сестра
не е умна. Аз отговарям на писмата й наместо нея
и в неделя приготвям даже и вечерята, защото
единствената й готварска книга я обърква, макар да
се твърди, че туй бил пътят към сърцето на мъжа.
Тя иска да научи този път, тя иска
съпруг, така ми каза, но на двадесет и шест едва
започва да се замисля. Но изкарва добри пари
с работа на парче, сглобява чашките, захлупващи
четирите края на кръстачката в универсалните
съединители.
Виждал съм я да работи, с лице насечено от белези
смазка, докато с пинцети поставя на местата им
тънките пръчици по-бързо, отколкото ти
или аз някога бихме могли,
с очи, неподвижни зад очилата, с ум Бог
знае къде, бродещ през грешките,
които мисли, че са животът й. Тя не знае защо
мъжете й не са добри към нея. Разтривал съм
крем за ръце по синините върху раменете й,
виждал съм какво й правят и дори съм плакал
заедно с нея. И вече съм убеден, знам
какво си мислиш. Макар че аз
не се прибирам у дома преди един, то ние спим
в едно легло всяка нощ, освен когато тя
не си е у дома. И ако мислиш, че няма начин
как ние да не сме привлечени един от друг, че няма начин
да си устоим, че няма начин някой толкова онеправдан
като хубавата ми сестра да има избор
за нещо толкова основно, то ти
грешиш. Не си разбрал ни дума.
Г-н Дега преподава изкуство и наука в средно училище Дърфи-Детройт, 1942 г.
Той направи линия върху черната дъска
с един дързък удар от дясно на ляво
по диагонал и надолу, и се отдръпна
да пита, както винаги, без да гледа към някого
конкретно: „Какво е това, което направих?“
От дъното на стаята Фреди
изкрещя, „Счупихте парче
тебешир“. Г-н Дега не се усмихна.
„Какво е това, което направих?“, повтори той.
Най-умните сред учениците
погледнаха надолу, изучавайки чиновете,
с изключение на Гертруд Бимлер, която вдигна
ръка и после рече: „Г-н Дега,
направихте хипотенузата
на равнобедрен триъгълник“. Дега се замисли.
Всеки знаеше, че няма как Гертруд
да греши. „Възможно е“,
Луиз Уаршовски добави знаещо,
„да сте искал да ни представите
покрива на плевня“. Спомням си,
че беше точно единайсет и двайсет,
и си помислих, че в най-лошия случай
това ще продължи още четиридесет
минути. Беше ранен април,
снегът се беше махнал
от игрищата и брястовете и кленовете
по протежение на изровените тротоари зъзнеха
под новите ветрове, а аз вярвах,
че преди да се усетя,
ще съм се изтъпанил в магазина за бонбони
за един Милки Уей. Г-н Дега
стисна устни и стаята
утихна, докато дългата ръка
на часовника се придвижи до двайсет и една,
сякаш в съгласие с Гертруд,
която добави уверено, „Вие искахте
да отделите тъмното от мрака“.
Обърнах се за помощ, но в този момент
дърветата се огънаха и потрепериха, и аз
знаех, че това може да продължи безкрайно.
Простата истина
Купих си за долар и половина малки червени картофи,
занесох ги у дома, сварих ги с кожицата
и ги изядох за вечеря с бучка масло и сол.
После тръгнах през сухото поле
покрай града. В средата на юни светлината
лежеше ниско в тъмните бразди в краката ми,
а в короните на планинските дъбове птиците
се събираха за нощта, сойките и присмехулките
пискаха нагоре и надолу, чинките все още
се стрелкаха в прашната светлина. Жената, която ми продаде
картофите, беше от Полша; тя беше някой
от детството ми с розов пуловер с пайети и слънчеви очила,
хвалеща съвършенството на всичките си плодове
и зеленчуци
на крайпътната сергия и подканяща ме да опитам
дори бледата, сурова сладка царевица, докарана чак
от Ню Джърси, както се кълнеше; „Яж, яж“, казваше,
„Дори и да не искаш, аз ще си мисля, че си го направил“.
Някои неща
ги знаеш цял живот. Те са толкова прости и верни,
че трябва да се казват без грация, стъпка и рима,
трябва да се поставят на масата до солницата,
до чашата с вода, до отсъствието на светлина,
събиращо се в сенките на рамките за снимки, те трябва да са
голи и сами, да означават само себе си.
Приятелят ми Хенри и аз стигнахме до този извод
заедно в 1965 г.,
преди аз да си отида, преди той да започне да се убива,
преди и двамата да предадем нашата обич. Можеш ли
да вкусиш
това, което казвам? То е лукчета, картофи, щипка
проста сол, богатството на разтопеното масло,
това е очевидно,
то засяда надълбоко в гърлото подобно истина,
която никога не си изрекъл, защото времето било
е винаги неподходящо,
стои си там за цял живот, неизговорено,
направено от онзи прах, земя наречен, от метала, сол наречен,
във форма, за която думи няма, но с която преживяваш.
Превод от английски: Ивайло Радославов
