“Дневникът на един луд”: виртуозен и актуален прочит

Популярни статии

Дневникът на един луд
от Гогол, режисьор ВИКТОР БОДО, моноспектакъл на ТОМАШ КЕРЕСТЕШ,
сценография Томаш Керестеш, асистент Жужи Сакач, драматург Юли Роберт, графичен дизайн Гергьо Над, експерт психолог д-р Жолт Залка
Копродукция на Театър „Катона Йожеф”, Асоциация MASZK (Сегед), FUGE и Продукционно бюро ORLAI, Будапеща, Унгария
Показан в България в афиша на Световен театър в София и
на 25. Международен театрален фестивал „Варненско лято” (Основна програма: международна селекция) – 4 юни 2017, Драматичен театър-Варна, Сцена „Филиал”

Томаш Керестеш в „Дневникът на един луд”, режисьор Виктор Бодо, Унгария

В една много силна вечер (4 юни) на юбилейното 25-то издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято, в която един след друг следваха три ярки спектакъла с виртуозни актьорски изпълнения – „Дневникът на един луд” (Унгария) на Томаш Керестеш под режисурата на Виктор Бодо, концерт-пърформансът на Иво Димчев “Song from my shows” и „Софтмашина: Рианто и Сурджгит” (Сингапур/Германия) с невероятните изпълнители на традиционен и съвременен танц от Азия Рианто (Индонезия/Япония) и Сурджит (Индия) – представлението на унгарския актьор Томаш Керестеш направи поразяващо впечатление. На този мощен фон то се открои със своето фино майсторство и лекота, основани на съвременна рефлексия, широка ерудиция и актьорска изобретателност.

В оригиналния прочит на Виктор Бодо и Томаш Керестеш на известната повест на Гогол необичайният свят на постепенно полудяващия чиновник Попришчин, изкривен и трансформиран през неговите субективни възприятия, е поставен на театралния подиум директно. В плътната тъмнина на сцената/на вселената самотно спускаща се от небитието електрическа лампа осветява странен деформиран черен куб с очертана на предната му стена врата с неправилни ъгли и пропорции, пред която в неестествена поза се гърчи и потръпва тънка черна човешка фигура. Безмълвната експресионистична болезненост на тази картина е нарушена, или по-точно допълнена, от рязък висок шепот „Фантастично! Фантастично!” на гърчещия се човешки силует. Кубът се завърта около своята също несиметрично свързваща го с подиума ос и пред зрителите се открива домът на Попришчин – странна стая, захвърлена в тъмния и непрогледен мрак на заобикалящия я и практически отсъстващ външен свят, към който тя е отворена от две страни – към зрителите и отдясно на залата. Малкото предмети в нея са деформирани отново в духа но експресионизма – тясно бюро в неестествена перспектива и тънки удължени крака, също такава малка печка, стол, прозорец и вече описаната врата. В хода на спектакъла тази стая претърпява още една метаморфоза – на финала, когато Попришчин е отведен в лудница, тя се преобръща и ляга на една от стените си, като дъсченият под сега се оказва решетката, зад която се гърчи тялото, приютило разстроеното съзнание на Попришчин. Той и неговият свят са едно цяло, той винаги е в своята „стая”, никога не може да излезе от нея, тя е построена от съзнанието му; когато то е разстроено, тя отразява неговите деформации. Деформираната стая и нейните метаморфози като образ-емблема на света на Попришчин е отправната точка и едно от определящите постижения на моноспектакъла на Томаш Керестеш. Показателно е, че той сам е и автор на сценографията на представлението.

Другият акцент в решението на пространството на Томаш Керестеш е дигиталното съоръжение, вместено в хаоса на деформираната стая, на което неговият персонаж записва, напластява и миксира като съвременен DJ звуците – хълцанията, писъка, хриптенето, необичайните фалцети и шумове, които сам създава. Така освен мобилния и мултифункционален образ на сдвоеното същество човек-дом основен елемент на спектакъла и на изпълнението става актьорският глас и звукът. Всъщност, записвайки звуците, които (смята, че) чува и преработвайки ги в мелодии, смисли и ритъм, които сам създава чрез съвременния технически посредник, Попришчин на Томаш Керестеш не само пряко и въздействащо представя „разказите”, зараждащи се и протичащи в разстроеното съзнание на персонажа му, но и прави неочаквано актуално внушение. Човекът днес, все повече сам измислящ и създаващ чрез дигиталните технологии света, в който живее, е застрашен от самота и загуба на връзката с реалната социална среда, заплашен е от една нова, доброволно придобита „лудост”.

Обикновено (моно)спектаклите по „Дневникът на един луд” на Гогол се правят от големи и ярки актьори. Представлението на Томаш Керестеш не само блестящо потвърждава и оригинално продължава тази традиция, но и я допълва с остра днешна чувствителност и актуалност. Безспорно това е най-съвременният сценичен прочит на повестта на Гогол, който някога съм гледала.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

 

Подобни статии

Най-нови статии