Камелия Спасова
Мислят, че филологията е към своя край,
аз пък мисля – тя още не е започнала.
Ницше, Ние, филолозите[1]
В настоящия брой на ЛВ публикуваме две глави от фундаменталната филологическа книга „Мимесис“ на Ауербах, направени от колеги немска филология (виж стр. 9, 10, 11, 14, 15). В идните броеве ще продължим с откъси от „Мимесис“ с надеждата, че ще видим цялата книга издадена на български език. Другият акцент в броя е дискусията върху „Поетика“ на Аристотел, тя се връща към фундаменталните върпроси как да превеждаме mimesis, mythos, poiesis на български (пълната версия на дискусията четете в сайта на ЛВ), различните преводачески решения дават наглед и за история на теорията през ХХ в. „Мимесис“ на Ауербах (1946) се появява след края на II световна война, след времената на криза се изисква внимателната работа по консервирането и реставрирането на знанието. В светлината на тази книга може да поставим отново въпроса за задачата на филологията днес.
Между александрийските филолози и модерните филолози стои все същата любов към бавно и предано четене, към каталогизиране и преизмисляне на близкото и по-далечно минало, към потъване във винаги фрагментарното писмено наследство от папируси, от пергаменти, от печатни и дигитални книги ведно с тяхното обживяване в неспокойния хоризонт на настоящето. Мярата на филолога изисква да бъде поне в две времена или поне в две среди едновременно, така че тя е служене едновременно на минимум два контекста, на минимум два езика – независимо дали това ще бъде динамиката на древно-и-модерно; класическо-и-християнско; канонично-и-периферно или между античните-и-национални литератури и езици. Филологията е работа с хетерогенни редове. В самата идея за сравнително литературознание вече е налично признанието, че има нещо несъпоставимо, нещо непреводимо, нещо радикално несводимо до наличните матрици. Съзнанието за този разрив на времена, контексти, езици изисква на мястото на прекъсване да се създаде връзка и контакт като „плод на изобретателство (Erfindung), фокусничество, майсторлък (Kunststuck)“[2].
Припомнянето на определението на Р. Якобсон за филологията като изкуство на бавното четене придобива остра актуалност в момент, в който полемиките около актовете на четене засягат тъкмо минималния фундамент на хуманитаристиката сред бързите медийно-пазарни стратегии за четене или сред накъсаните фрази от статусите в социалните мрежи. Ницше в Зазоряване също назовава филологията изкуство, което не може нищо да постигне, ако не подхожда lento, със стъпка леко настрани, извън пресата за ефективност, бързо справяне, скоростно усвояване.
Перфектният читател е с нежни пръсти и с очаровани очи, той подхожда бавно, търпеливо, дава си повече време, затова и „филологията днес е по-необходима отвсякога“[3]. С присъщия си императивен език Ницше призовава: да се научим да (го) четем.
Генеалогията на филологическия проект неминуемо попада в макрорамката на хуманитарния проект[4], така че може да проследим движението на античната идея παιδεία от Платон и Изократ през нейното адаптиране от Цицерон (и Плиний Млади) в humanitas или по-специално studia humanitatis, към алегоричното калесване на филологията при Марциан Капела „За сватбата на Меркурий с Филология“, та до собствено модерния (ренесансов) възглед за хуманитарните науки като способстващи и усъвършенстващи човешкото, a самата идея за образованост винаги е включвала сноп от дисциплини[5]. Филологията или хуманитаристиката е интердисциплинарна по своя залог, защото предполага идеята за образование като цялостно, бавно и продължително формиране, което ясно си служи с критическата способност да разграничава знание от информация, позиция от осведоменост, образованост от експертиза.
Неразривната връзка между теоретичната и лингвистичната основа е в отказа от парцелиране и разграфяване на полето, което хуманитаристиката и нейната грижа за образованието предполага: грижа субектът да се формира, повишава и надскача. Без излишен патос и униние, задачата на филологията днес е да поддържа бавното четене; да хибридизира изолирани и разкъсани контексти и да насочва към идните хоризонти с умно актуализиране на залежите на миналото. Филологът трябва да помни и да възвръща на дневна светлина забравените, изтласканите или изпуснати завети, като ги предава нататък с педагогическа неумолимост.
[1] Fr. Nietzsche, Wir Philologen, Hamburg: Severus Verlag, 2015.
[2] М. Фуко, „Ницше, генеалогия, история“, Генеалогия на модерността, съст. и прев. от френски Вл. Градев, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1992, 118.
[3] Фр. Ницше, Зазоряване, прев. от немски Ерика Лазова, София: Захарий Стоянов, 2002, 13.
[4] За отношението на „европейската филология“ в светлината на един „нов хуманизъм“ като възглед със социална функция, конструиращ идеята за цялостна Европа, при Ауербах, Шпитцер и Курциус виж: А. Ангелов, „Едуард Саид: критическата почит към Ерих Ауербах“, LiterNet, 30.11.2010, № 11 (132); А. Ангелов, „Хуманизъм и Европа във филологията на Лео Шпитцер“, Годишник на филологически факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски“, том 6/2008, Благоевград: Университетско издателство, 2008, 196-237; А. Ангелов, „Quella Roma onde Cristo è romano“: грижата за Европа в съчиненията на Ерих Ауербах“, LiterNet, 09.08.2005, № 8 (69).
[5] Кратка и конспективна историята на филологията може да бъде открита в Д. Дечев, „Развой на класическата филология“, Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет, 18, 1922, 1–20. Специално внимание заслужава и статията на В. Герджикова, която очертава залозите на двата модела на класическа филология у нас през фигурите на Димитър Дечев и Ал. Балабанов: В. Герджикова, „Филологията като наука и като хуманитарна култура: визии и модели на основателите на класическата филология у нас“, Филологията – класическа и нова. Юбилейна научна конференция на ФКНФ, съст. Д. Веселинов. С.: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2016, 600–607.
