ПРАЗНИКЪТ
Целта на празника е да ни накара да забравим, че сме самотни, жалки и обречени на смърт. Другояче казано, да ни превърне в животни. Затова и примитивният човек има толкова развито чувство за празник. Връзка халюцинаторни растения в огъня, три барабана и е готов; не му трябва много. Обратно, за да стигне до едно ниво на незадоволителен екстаз, средният западняк се нуждае от безкрайни рейв купони, на които оглушава и се дрогира; той няма абсолютно никакво чувство за празник. Дълбоко загрижен за себе си, напълно отчужден от другите, постоянно тероризиран от идеята за смъртта, той е неспособен да постигне някакво сливане. И все пак упорства. Загубата на животинското му състояние го натъжава, кара го да изпитва тъга и срам. Много му се иска да бъде купонджия или поне да минава за такъв. Ситуацията, в която се намира, е просто жалка.
Какво правя с тия идиоти?
„Защото, дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). Това е целият проблем – събрани, но в името на какво? Какво е това, което може да оправдае нашето свързване?
Свързани заради забавлението (нощни клубове, селски танци, купони). Това е най-лошият сценарий. В подобни ситуации, в които очевидно няма нищо забавно, единственото решение е това – да забършеш. В този случай човек излиза от полето на празника, за да влезе в това на едно ожесточено нарцистично състезание, където залогът най-често е възможността за пенетрация. (Счита се традиционно, че мъжът трябва да осъществи пенетрацията, за да постигне желания нарцистичен подвиг. Успее ли, чувството му е като това, когато е ударил бонус игра на старите флипер автомати. Докато жената – е, тя се задоволява със самата сигурност, че е желан обект на пенетрация.) Ако този вид игри ви отблъскват или ако не смятате, че сте във форма, за да се представите добре, за вас остава само едно: да си тръгнете възможно най-скоро.
Свързани заради борбата (студентски демонстрации, сбирки на еколози, квартални говорилни). Априори тази идея е гениална: радостното чувство, произлизащо от обща кауза, може на практика да породи у групата не само чувство на принадлежност, но и истинско колективно опиянение. За жалост обаче психологията на тълпата следва непроменливи закони: човек винаги попада под властта на най-глупавите и агресивни членове на групата. Накрая се озоваваш насред банда от хора, вдигащи гюрултия, че и опасни. Изборът е същият като в нощния клуб: да избягаш преди да се е стигнало до бой, или да забършеш (тук обаче условията са по-благоприятни: наличието на общи убеждения, както и редуването на емоции, породени от развитието на протеста, могат лека-полека да открехнат нарцистичната черупка.)
Свързани заради чукането (секс клубове, частни оргии, определени New Age групи). Една от най-простите и най-древни формули е тази: да свържеш хората заради това, което в крайна сметка им е общо. Тук сексуалният акт е налице, макар че удоволствието невинаги е гарантирано. И това е нещо; и все пак не е всичко.
Свързани заради честването (религиозни служби, пилигримство). Религията предлага една изключително оригинална формула: дръзко отхвърляне на отделеността и смъртта посредством утвърждаване на идеята, че противно на това, което виждаме, ние се къпем в божията любов, носейки се право към щастливата вечност. Една религиозна церемония, в която участниците са вярващи, предлага уникалния пример за успешен празник. Някои участници с агностична нагласа могат по време на церемонията да се почувстват обладани от чувство на вяра, но пък те рискуват да се разочароват болезнено (малко като в секса, но по-лошо). Възможно решение: да бъдеш докоснат от милостта.
Що се отнася до пилигримството, комбинирайки предимствата на студентската демонстрация с тези на екскурзиите тип Nouvelles Frontiѐres[1], и при това в една духовна атмосфера, натежала от досада, то предлага идеалните условия за забърсване, което става почти неволно, да не кажа искрено. Най-възвишеният сценарий за края на пилигримството е този: брак плюс обръщане към вярата. Но и обратно, разочарованието може да е жестоко. Планирайте да резервирате в UCPA[2] ваканция с водни спортове, позволяваща късно анулиране (разучете предварително условията за анулация).
Празникът без сълзи
В действителност, достатъчно е само да очакваш, че ще се забавляваш, и можеш да си сигурен, че работата ще се осере. Идеалното положение е изобщо да не стъпваш на празници. За съжаление обаче купонджията е толкова уважавана фигура, че този отказ ще повлече след себе си страхотно понижаване на социалния ви образ. Следващите няколко съвета ще ви позволят да избегнете най-лошото (да останете сами до края на празника, в състояние на скука, развиваща се към отчаяние, и при това с грешното впечатление, че другите се забавляват).
Осъзнайте предварително, че празникът ще се прецака страхотно. Визуализирайте примерите от предходни провали. Не, не става въпрос за това да възприемете поведението на циник или мъченик. Не. Тъкмо напротив, кроткото и усмихнато отношение към общото бедствие може да доведе до следния успех: превръщането на прецакания празник в ситуация на приемлива баналност.
Обмислете варианта да се приберете сами и с такси.
Преди празника: пийте. В умерени дози алкохолът има социализиращ и еуфоричен ефект без реална конкуренция.
По време на празника: пийте, но намалете дозата (алкохолен коктейл плюс една среда, заредена с еротика, води бързо до насилие, самоубийство и смърт). По-умно е да се вземе половин лексомил в правилния момент. Щом алкохолът увеличи ефекта от транквилантите, започва да ви се доспива. Това е моментът да си извикате такси. Хубавият празник е краткият празник.
След празника: телефонирайте, за да благодарите. Очаквайте търпеливо следващия празник (спазвайте интервал от месец, който по време на ваканцията може да намалее до седмица.)
И накрая, нещо окуражително: с възрастта задължението да празнувате намалява; увеличава се влечението към самотата. Истинският живот се завръща.
ДА ОСТАНЕШ ЖИВ
(Метод)
Най-напред – страданието
Вселената крещи. Блокчето бетон помни насилието, с което е било натикано в стената. Растението стене между зъбите на животното. Ами човекът? Какво да кажем за човека?
Светът е разгърнато страдание. В самото му начало – възел на страданието. Всяко съществуване е разрастване и заедно с това разруха. Докато съществуват, всички неща страдат. Небитието вибрира от мъка, докато се яви в битие – чрез един рязък пароксизъм.
Съществуващите неща се променят и усложняват, без да загубят нищо от първичната си природа. И стигне ли се до едно ниво на съзнание – се поражда и викът. Поезията произлиза от него. Също и артикулираният език.
Първата поетическа стъпка е тази – да се върнеш към началото. Т.е. към страданието.
Модалностите на страданието са важни, но не са съществени. Всяко страдание е добро, всяко страдание е полезно, всяко страдание ражда плод, всяко страдание е вселена.
Анри е на една. Лежи на земята, памперсът му е мръсен, реве. Майка му обикаля напред-назад, тракайки с токчета по плочките, докато си търси сутиена и полата. Бърза да излезе на вечерната си среща. Това малко нещо, омазано с лайна и щъкащо по пода, я вбесява. Тя също се разплаква. Анри ревва още повече. После тя излиза.
Анри получава летящ старт в кариерата си на поет.
Марк е на десет. Баща му умира от рак в болницата. Тази очукана машина с тръба в гърлото и системи – това е баща му. Единствено погледът му е жив. Той показва страдание и страх. Марк също страда. Страх го е. Той обича баща си. И в същото време започва да изпитва желание баща му да е мъртъв, оттам и чувството на вина.
Марк има още работа. Да развие у себе си това страдание – толкова специфично и плодородно. Светата Вина. Най-святата.
Мишел е на петнайсет. Не е получавал целувка от момиче. Ще му се да танцува със Силви, но Силви танцува с Патрис и очевидно се забавлява. Мишел е вцепенен. Музиката прониква дълбоко в него. Един невероятно бавен танц със сюрреалистична красота. Изобщо не е знаел, че може да страда по този начин. До този момент детството му е било щастливо.
Мишел никога няма да забрави контраста между сърцето си, вцепенено от страдание, и покоряващата красота на музиката. Чувствителността му започва да се оформя.
Ако светът е съставен от страдание, това е, защото е по същество свободен. Страданието е необходимото последствие от свободната игра на частите в една система. Трябва да го знаете. И да го повтаряте.
Не ще можете да трансформирате страданието в цел. Страданието просто е, то не може да се превърне в цел.
По отношение на раните, които ни нанася, животът се колебае между грубостта и коварството. Опознайте тези две форми. Практикувайте ги. Съберете знания за тях, вижте онова, което ги разделя, и онова, което ги събира. И ето че много противоречия ще бъдат разрешени. Гласът ви ще придобие мощ и обхват.
Като се вземат предвид особеностите на модерната епоха, любовта вече трудно може да се прояви. Но идеалът на любовта не е отслабнал. Съществувайки като всеки идеал изначално извън времето, той не може нито да отслабне, нито да изчезне.
Оттам и очевидният за всекиго разрив между идеалното и реалното – този изключително богат източник на страдание.
Юношеските години са важни. Веднага щом сте си изработили една достатъчно идеална представа за любовта – любов благородна и съвършена, – вие сте прецакани. Вече нищо не ще ви задоволи.
Ако нямате връзки с жени (поради свенливост, грозота или някаква друга причина), четете женски списания. Ще изпитате почти същото страдание.
Направо ударете дъното на липсата на любов. Култивирайте омразата към себе си. Омраза към себе си, презрение към другите; презрение към себе си, омраза към другите. Смесете ги. Съединете ги. В житейската врява бъдете винаги онзи, който губи. Вселената като дискотека. Натрупайте купища разочарования. Да се научиш да си поет, означава да се отучиш да живееш.
Обичайте вашето минало. Или го мразете. Но нека то бъде пред очите ви. Трябва да придобиете пълно знание за себе си. И ето че вашето по-дълбоко „аз“ ще се отдели и ще заблести под слънцето; а вашето тяло – то ще си остане там, където е: отекло, подпухнало, възпалено. Готово за нови страдания.
Животът е серия от разрушителни изпитания. Преминете първите, провалете се на последните. Съсипете си живота, но го съсипвайте по малко. И страдайте, не забравяйте да страдате. Трябва да се научите да усещате мъката с всичките си пори. Всяка частица от вселената трябва да стане за вас лична рана. И въпреки това трябва да останете жив – поне известно време.
Свенливостта не трябва да се подценява. Може дори да се каже, че тя е единственият източник на вътрешното ни богатство. Това не е невярно. И наистина, именно в отложения момент между волята и действието психичните ни феномени, заслужаващи интерес, започват да се проявяват. Човекът, у когото това колебание липсва, си остава близо до животното. Свенливостта е отлична отправна точка за един поет.
Развийте у вас дълбоко възмущение към живота. Това възмущение е необходимо за всяко истинско произведение на изкуството.
И да, животът ще ви се стори просто една нелепица. Нека обаче възмущението стои близо до вас, подръка – дори и да сте решили да не го показвате.
И винаги се връщайте при извора, т.е. при страданието.
Когато предизвиквате у другите една смесица от съжаление, ужас и презрение, ще знаете, че сте на прав път. Можете да започнете да пишете.
Артикулирайте
Силата става движение, когато се прояви в действие и се разгърне във времето.
Ако не успеете да артикулирате вашето страдание в една точно определена структура, вие сте загубени. Страданието ще ви погълне с парцалите, отвътре, преди да имате време да напишете каквото и да е.
Структурата е единственият начин да избегнете самоубийството. А самоубийството не решава нищо. Представете си, че на двайсет и четири Бодлер беше успял да се самоубие.
Вярвайте в структурата. Доверете се на старата метрика. Правенето на стихове е мощно оръдие в освобождаването ни от вътрешния живот.
Не се чувствайте задължени да измислите нова форма. Новите форми са редки. И една на столетие е много. И при това те не винаги са били измислени от големите поети.
Поезията не е работа по езика. Изобщо не е това. Думите са обща отговорност на цялото общество.
Повечето нови форми се появяват не от нулата, а по пътя на едно бавно отклоняване от предишната форма. Инструментът се усвоява малко по малко, подчинявайки се на леки модификации. Новото, което се ражда от общото им действие, обикновено се появява накрая, когато творбата е написана. Всичко това може да се сравни с еволюцията при животните.
В самото начало ще издавате неартикулирани викове. И често ще се изкушавате да се върнете до това положение. Това е нормално. Поезията, макар и с малко, всъщност предхожда артикулирания език.
Скачайте отново и отново в неартикулирания вик – всеки път, щом изпитате нужда. Това действа като освежаваща баня. Но не забравяйте: ако не успявате поне от време на време да излизате оттам, ще умрете. Човешкият организъм има своите граници.
На върха на страданието писането ще стане невъзможно. Но ако усетите у вас неговата сила, все пак опитайте. Резултатът навярно ще бъде лош; навярно, но не и със сигурност.
Не се трудете. Писането на поеми не е труд; то е зареждане.
Използването на някаква определена форма – примерно на александрините – изисква от вас усилие, оставете го. Този вид усилие никога не се отплаща.
Съвсем другояче стоят нещата с общото, непрестанно усилие да се избяга от апатията. То е безценно.
Що се отнася до формата, никога не се колебайте да си противоречите. Раздвоете се, сменете посоката толкова пъти, колкото е необходимо. Не се опитвайте твърде много да поддържате личността си кохерентна; тази личност съществува – независимо дали го желаете или не.
Не омаловажавайте нищо от онова, което може да ви достави частица баланс. При всички положения щастието не е за вас, това вече е решено. Но ако можете да си набавите някоя от неговите симулации, направете го. Без колебание. При всички положения това няма да трае дълго.
Съществуването ви не е нищо друго, освен едно кълбо от страдания. Мислите си, че можете да ги разгърнете в кохерентна форма. Вашата цел, вашата надежда на този етап е: да останете достатъчно дълго жив.
Останете жив
Занаятът на писателя е единственият, с който човек може да не спечели пари, без да стане смешен. Жул Ренар
Мъртвият поет не пише. Оттам и необходимостта да се остане жив.
Този съвет е съвсем прост, но понякога ще ви бъде трудно да се придържате към него. Особено пък в дълги периоди на творческа суша. Придържането ви към живота ще ви изглежда в такива случаи жалко и безполезно; при всички положения няма да пишете.
За това има един-единствен отговор: погледнато под повърхността, вие не знаете нищо. И ако изследвате себе си честно, ще трябва да го приемете. Ще откриете за себе си странни неща.
Ако вече не пишете, това е може би прелюдия към промяна на формата. Или промяна на темата. Или на двете. Или може би по същество прелюдия към творческата ви смърт. Но вие не знаете нищо за това. И никога няма да опознаете с точност тази част от вас, която ви кара да пишете. Единственото, в което ще я познаете, са приблизителните и противоречивите й форми.
Егоизъм или отдаване? Жестокост или състрадание? Всяко от тези има своите основания. Което и доказва, че в крайна сметка не знаете нищо. Тогава не се дръжте така, сякаш знаете. Пред вашето незнание, пред тази мистериозна част от вас самите, останете честни и безизкусни.
Поетите, които доживяват до старост, не само създават значително повече, но и самата старост е пространство на особени физически и психически процеси, които би било жалко да не познаваш.
Но така казано, оцеляването става изключително трудно. Все пак човек може да помисли дали да не усвои една стратегия ала Песоа: намирам си някаква незначителна работа, не публикувам нищо, чакам смъртта без да се тревожа.
В действителност, ще се сблъскате със сериозни трудности: усещането за загубено време, за това, че не сте си на мястото, че не сте оценени подобаващо… Лека-полека това ще стане нетърпимо. Алкохолът няма как да се избегне. И накрая на всичко това, в края на пътя, само горчилка и вкиснат вкус, последвани скоро от апатия и пълна творческа немощ.
Това решение има своите неудобства, но по-общо погледнато, то е единственото възможно. Не забравяйте психиатрите, които могат да ни дадат извинително за работата. От друга страна обаче дългият престой в психиатричната клиника е забранен като твърде разрушителен. Човек трябва да прибягва до него само в краен случай, като алтернатива на превръщането в клошар.
Механизмите на социалната държава (помощи при безработица и пр.) трябва да се използват с пълна сила, както и помощите от страна на приятели, които са за предпочитане. Не развивайте твърде остра вина по отношение на това. Поетът е един свещен паразит.
Да, поетът е свещен паразит. Подобно на скарабеите в Древен Египет, той може да просперира върху тялото на богатите и разлагащи се общества. Но той има своето място и в самото сърце на скромните и здрави общества.
Не трябва да раздавате юмруци. Млатят се боксьорите, не поетите. Но все пак трябва да се публикува, макар и малко. Това е необходимото условие, за да се случи посмъртното ви признаване. Ако не публикувате поне малко – ако ще и няколко текста във второразредни списания – ще си останете незабелязан от бъдещите поколения; точно толкова незабелязан, колкото сте били приживе. Дори и да сте съвършеният гений, трябва да оставите следа. Имайте доверие на литературните археолози. Те ще изровят останалото.
Но и това може да се провали. Често се стига до провал. Трябва да си повтаряте поне веднъж дневно, че важното е да давате най-доброто от себе си.
Изучаването на биографиите на любимите ви поети може да ви бъде от полза. Да, то може да ви помогне да избягвате някои грешки.
Казвайте си като основно правило, че просто няма добро решение на проблема за материалното оцеляване, но пък има хиляди лоши.
Проблемът с мястото на живот няма да ви занимава генерално; ще живеете където можете. Опитвайте се просто да избягвате твърде шумните съседи, способни просто ей така да ви умъртвят интелектуално завинаги.
Някакъв професионален опит може да ви донесе някои знания, които ще ви бъдат евентуално от полза за едно по-късно произведение върху функционирането на обществото. Но и един период на клошарство, в който човек се гмурва в маргиналността, също носи знания. Идеалът е в редуването.
Що се отнася до другите житейски реалности като хармоничния сексуален живот, женитбата и децата – те са едновременно обогатяващи и плодовити. Но за сметка на това – почти непостижими. От гледна точка на изкуството това са почти непознати територии.
По-общо погледнато, ще се лутате между тъгата и досадата. И в двата случая алкохолът ще ви помогне. Важното е друго – да постигнете тези няколко момента на ремисия, които ще ви позволят да реализирате вашето произведение. Те ще бъдат кратки. Насилете се и ги хванете.
Нека щастието не ви плаши. То не съществува.
Удряйте където боли
Залягай да се представиш пред Бога достоен, безукорен работник, който вярно преподава словото на истината. (Ап. Павел, Второ послание към Тимотей, 2:15)
Не търсете познанието заради самото него. В поезията всичко, което не произлиза директно от емоцията, няма стойност. (Разбира се, емоция трябва да се схваща в широк смисъл. Някои емоции не са нито задоволителни, нито незадоволителни, такъв е случаят например с чувството на отчужденост.)
Емоцията не се вписва в причинно-следствената верига. Тя единствена е способна да ни накара да възприемаме нещата като самите тях; споделянето на това възприятие е целта на поезията.
Тази тъждественост между целите на философията и поезията е източникът на тайното съгласие, което ги свързва. Да, обаче тази свързаност не се осъществява посредством писането на философски поеми. Поезията трябва да разкрие действителността по свои собствени пътища, които са чисто интуитивни – без да преминава през филтъра на интелектуалната реконструкция на света.
Не се осъществява обаче и посредством философията, изразявана в поетическа форма, която най-често не е нищо друго освен един жалък трик. Но винаги тъкмо у поетите новата философия е намирала своите най-сериозни, внимателни и продуктивни читатели. И по същия начин единствено някои философи са способни да различат, осветят и използват истините, скрити в поезията. Именно от поезията – и със сигурност повече, отколкото от предходните философии – те биха могли да извлекат, като от директно съзерцаване, материал за едно ново представяне на света.
Уважавайте философите, не ги имитирайте. Вашата посока, за жалост, е друга. Тя е неразличима от неврозата. Опитът на поета и опитът на невротика са два пътя, които се срещат, пресичат и най-често в края си се сливат. Което става с разтваряне на поетическата руда в кървавия поток на неврозата. Но вие нямате избор. Просто друг път няма.
Постоянната работа върху вашите обсесии ще завърши с превръщането ви в една патетична дрипа, разнищвана от тревоги или унищожавана от апатия. Но повтарям, друг път няма. Трябва да достигнете до точката на незавръщане. Разбийте кръга. И напишете няколко поеми, преди да се свлечете на земята. Ще се озовете пред огромни пространства. Всяка голяма страст отпушва взора към безкрайността.
И накрая, любовта решава всички проблеми. И също така – всяка голяма страст в крайна сметка довежда до една зона на истината. До едно друго пространство, пропито с тъга, но където човек вижда по-надалеч и по-ясно. Където предметите се явяват очистени, в една особена яснота, озарени от истина.
Вярвайте в тъждеството на Истината, Красивото и Доброто.
Обществото, в което живеете, има за цел да ви унищожи. Вие на свой ред имате същата цел по отношение на него. Оръжието, което то използва, е безразличието. Вие обаче не можете да си позволите да възприемете същото поведение. Преминете в атака!
Всяко общество има своите слаби места на съпротива, своите рани. Сложете пръст в раната и натискайте силно.
Дълбайте в темите, за които никой не иска и да чува. От другата страна на декора. Настоявайте върху болестта, агонията, грозотата. Говорете за смъртта и за забравата. За ревността, безразличието, разочарованието, липсата на любов. Бъдете неприятни и ще бъдете верни.
Не залепвайте за нищо. Или залепнете, а после извършете предателство. Никое увлечение по теория не трябва да ви държи за дълго. Полемичността прави човека щастлив, но на вас не е дадено да сте щастливи. Вие сте на страната на нещастието, в тъмната половина.
Преди всичко вашата мисия не е да предлагате или градите. Ако можете да го направите – направете го. Ако свършите в непоносими противоречия – кажете ги. Защото вашата най-съществена мисия е тази: да дълбаете в Истината. Вие сте гробарят и вие сте трупът. Вие сте тялото на обществото. Вие сте отговорни за тялото на обществото. Вие всички – в еднаква степен. Прегърни земята, мизернико!
Определете невинността и вината. Първо в себе си, така че да имате ориентир, после и в другите. Преценете тяхното поведение, техните извинения. После съдете – без да взимате страна. Себе си не сте пощадили; не щадете никого.
Богати сте. Познавате Доброто, познавате Злото. Не спирайте никога да ги разделяте. Не допускайте да затънете в блатото на толерантността, тази жалка стигма на епохата. Поезията разполага със силата да установява точни морални истини. Трябва да мразите свободата с цялата си сила.
Истината е скандална. Но без нея всичко губи стойност. Една честна и наивна картина на света вече е шедьовър. В сравнение с това изискване, да бъдеш оригинален губи тежест. Не се занимавайте с това. При всички положения някаква оригиналност по необходимост ще се появи от сбора на вашите несъвършенства. За целта, която ви води, е достатъчно да казвате истината. Просто казвайте истината. Ни повече, ни по-малко.
Не можете да обичате истината и света едновременно. Но вие вече сте направили избор. Проблемът сега е да поддържате този избор. Призовавам ви да запазите смелост. Не че можете да се надявате на нещо. Не, напротив, знайте, че ще сте съвсем сами. Повечето хора или се спогодяват с живота, или умират. Вие сте оцеляващите самоубийци.
Колкото повече се приближавате към истината, толкова повече самотата ви ще расте. Сградата е прекрасна, но пуста. Вървите из празни зали, в които отеква ехото на вашите стъпки. Въздухът е бистър, нищо не се изменя, предметите приличат на статуи. Понякога изпадате в плач, толкова жестока е тази чистота на взора. Иска ви се да се върнете назад към мъглите на незнанието, но дълбоко в себе си знаете, че е твърде късно.
Продължете. Не се страхувайте. Най-лошото вече мина. Със сигурност животът отново ще ви разкъса. Но от ваша гледна точка вие вече нямате нищо общо с него. Помнете това: по същество вие вече сте мъртви. Сега сте лице в лице с вечността.
Превод от френски: ИВАЙЛО РАДОСЛАВОВ
Преводът е по: Michel Houellebecq, Rester vivant et autres textes, Paris: “Flammarion”, 1997.
[1] Създадена през 1967 г. от Жак Майо, компанията цели да предложи на масовия французин достъпни екскурзии с културен привкус. Днес е част от туристическия бранд TUI.
[2] Компанията е създадена през 1965 г. и оперира на френския пазар и до днес. Специализирана е в почивките, включващи водни и планински спортове.
