Франческа Земярска
Поезията е особена територия – арена, място за сблъсък, динамична среда. Вероятно поради особеностите на своята форма тя е онова, което най-отчетливо измерва интензитета на процесите в една литература. Рамките, кутиите и вече наредените полици, в които се намества един млад поет, за да гради собствената си стая на писане, са онова, което показва визиите, предпочитанията и стремежите му за нови поетики. Това е и желанието да бъдеш разпознат.
Настоящият текст последователно ще премине през трите поетически книги на Йорданка Белева „Пеньоари и ладии” (ред. Елин Рахнев, изд. „Макрос”, 2002 г.), „Ѝ” (изд. „Ерго”, 2012 г.) и „Пропуснатият момент” (ред. Иван Цанев, ИК „Жанет 45”, 2017 г.), като се опита да проследи развитието на поетиката им и да открои основни моменти от тях. Неподминати, доколкото те са важни за поезията на Белева, ще бъдат и книгите с кратки разкази „Надморската височина на любовта” (ред. Деян Енев, изд. „Славена”, 2011 г.) и „Ключове” (ред. Деян Енев, изд. „Пергамент”, 2015 г.).
Почти всяка първа стихосбирка е смесица от влияния – съзнателно търсени и/или случайно привнесени. Използвайки като вход концепцията на Гьоте от периода на Sturm und Drang, гласяща това, че творецът преминава през три основни фази, а именно просто подражание, маниер и стил, можем да навлезем в първата стихосбирка на Йорданка Белева „Пеньоари и ладии”, в която тя много категорично заявява своята принадлежност към един особен тип поетика. Видно е, че младата поетеса по това време е силно повлияна от Биньо Иванов, и най-вече от стихосбирките му „си искам живота” (ред. Георги Борисов, изд. „Факел”, 1993 г.) и „часът на участта” (ред. Божана Апостолова, ИК „Жанет 45”, 1998 г.), чиито модели на писане можем да видим в не едно нейно стихотворение. Приликите, които можем да открием у двамата са явни. Нека сравним части от второто стихотворение в „Пеньоари и ладии” на Белева и същото по ред в „си искам живота”:
де да бях миряна башева
де да бях малина томова
миглена николчина мирела иванова да си бях
или те да ми бяха връстници
да бях окончателна
дозавършена
всевидяла да бях
(„Преброяване на желанията”,)
Да ми беше баща ми, майка ми
да ми беше сестра ми, брат ми.
Да ми беше реката къса докрай:
плитчина океанска. игрива замряла. кръголика ст-
рела. с риби експлозии. спасителки
зрителки. да ми.
(Биньо Иванов)
Още с първото четене се забелязва специфичната употреба на аорист в условно наклонение, където „ако” бива заменено с „да”. Форми като „да си бях” и „да ми беше” открояват много силната игра с граматиката и синтасиса на езика, в чиято люлка се полага основата на стиха. Конструкциите „да ми беше” и „да си бях” заключват в себе си усещането за необратимост, свършеност и неудовлетвореност, независимо от продължението на стиха. Те предполагат очакван завършек, като Биньо Иванов преобръща същото това очакване, скривайки го зад граматическия разпад – „ако си имах, имам – то/ да ми”, а Белева прави двойно преобръщане, заигравайки се с неговия стих, като експлицира докрай желанието – „да си имам каквото си нямам”.
„Пеньоари и ладии” е дръзка стихосбирка, смесица от поетики, имена, маски и нахална бунтуващи се редове, които искат да разкъсат стиха и да излязат извън него.
тук текстът свършва продължавам пръстите
подобно пластилини за поанта…
…докато гледаш вече си написал
докато пишеш знаеш че си никой
а то извивките на показалеца крещят:
тук свършват пръсти текстът продължава”
В този си поетичен опит Белева запазва познати социални теми, като ги видоизменя. Тя отделя специално място на темата за родината, но я разширява и пречупва през духа на младостта от началото на новия век. Бунтът вече не е на барикадите, нито предизвиква революции. Това е бунт на чакането, в което ластиците се пристягат и разнищват „баба си/ от корема на баба й“, защото “запята е родината отдавна/ но късни сме и затова ще мънкаме”. Поетиката в тази книга обаче не мънка, тя е нахално млада и си играе с канона, преработва го, за да заяви, че вече го е надживяла и ще го допълни по нов начин. Стратегия, която се вписва в опитът на 90-те, за игра и преработване на канона. И както отбелязва Мария Калинова за “Пропуснатият момент” “написаното от Йорданка Белева постоянно играе между приютяването и пародирането на идиличния репертоар”. Точно така стихотворението “песен за родината” диалогизира с “Българският език” на Иван Вазов:
…Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа”
(„Българският език”, Иван Вазов)
И отговорът:
не зная как да те запея по-особено
тъй както никой теб не те е пял…
о аз ще ги избриша от калта
и мънкането свое ще накажа
макар страхувам се да те запея по-особено
понеже казват си изпята песен…
Темите за езика и родината са неразривно преплетени, като Белева използва Вазовия модел на тяхното отъждествяване. Частичната употреба на рими ритмизира стиховете и внася прилика с Вазовото говорене. Такъв тип „възхвала” е обречена да мънка, защото „късни сме”. Белева намира нова пролука в езика на поезията – разпознава се като една от мънкащите и същевременно, извеждайки ироничното като ключ, който размества смисловите пластове, отхвърля възможността да принадлежи към „химващите възпевачи” и тяхната „изпята песен”. Поантата, която сякаш естествено ще се появи на края на антихимна, я няма, макар и графично да е изведена като такава: „…гласилките ми стигат до небето/ но не в това е песента”. Целият цикъл около родината иронизира и разклаща устойчиви образи. Така “Пеньоари и ладии” далеч надхърля рамките на подражанието и отваря полето на идните книги.
Свръзка между първата й стихосбирка и втората „Ѝ” веднага може да се прокара през употерабата на местоименията. Още в “Пеньоари и ладии” те заемат централно място като разколебават традиционния български словоред. В „Ѝ” местоименията са извадени в надредна позиция и това предопределя облика на цялата стихосбирка, в която любовта и тъгата се отнасят към нея – “билингвизъм между жена и тъга”, но приндалежат за кратко – “защото любовта е точно това й/ кратко, но под ударение”.
Във втората си стихосбирка Йорданка Белева променя собствената си поетика, оженствявайки младежката си дързост. Ироничният глас от „Пеньоари и ладии” започва да придобива по-ясни полови характеристики и различия. В тази книга Белева създава пространство, своеобразна междина на изказа – където се преплитат езици и образи, принадлежащи на различни нейни книги. Година по-рано е публикувана първата й книга с кратки разкази “Надморската височина на любовта”. Самата авторка посочва, че тя започната като поетически опит, който неизбежно се превръща в проза. Поезията й намира други форми – метаморфозира, за да се заяви по нов начин. Поезията от “Ѝ” е в процес на вътрешна трансформация, няма заглавия – няма начало, няма край, прелива от текст в текст, за да изгради свят, в който основните персонажи са тя, той, тъгата и тишината. Много от текстовете са лапидарни, те са разпаднатите елементи от нещо по-голямо, фрагменти от една невъзможна цялост.
Тя – жената като ос, удържащата и съединяващата, се пренася и в „Пропуснатият момент”, където обаче отстъпва на заден план, за да отвори място на бялото квадратче. Стихосбирката проследява измеренията на празното:
празнотата като абсолют
…бяла и празна е зимата
аз няма какво да добавя
от себе си в зимата…
родовата празнота
… така че да спъва пантофите
на майката която си тръгва по всяко време
(„Трофеи от детството”)
празнотата като времето на пропуснатия момент
… Питам Иво дали има нещо бяло за пране.
В този момент разстрелват
пощальоните.
Тази празнота поема по различните пътеки, които Белева й чертае. Почти неотлъчно обаче тя е обвързана със смъртта. Смъртта присъства директно и индиректно назована. Стихосбирката се гради в серия от повторения и прекъсвания. Това може да се проследи и на нивото на именуването – има стихотворения, които са получили еднакви заглавия – „За края на езиковото упражнение” (две) и „Разпадане на георграфията” (три).
Ако се върнем към концепцията на Гьоте, то в „Пропуснатият момент” Йорданка Белева проявява своя стил, напълно различен, но и пренаписващ предишните й стихосбирки. Между тях могат да бъдат прокарани множество пресечни линии – в езика, в образната система, в тематичния обхват. Ъгълът на гледане обаче се сменя, остротата му вече не избожда и заобля форма. В поетиката на Белева намира израз глас, способен да пренаписва и дописва, да отговаря и обговаря, но и да поставя въпроси без да търси и дава отговори. Промяната на формите е съвсем отчетлива при съпоставка на последните стихотворения от всяка стихосбирка – „извивките на показалеца”, „облаче с формата на забрадката“ или „катедралата на трохите“. Йорданка Белева дели с остатък: резултатът от това деление записва в нова книга, с друг наклон.
