Стихотворение,
ненаписано преди година
Докато се люлея в хамака
и се окуражавам най-после да сложа очила,
за да различавам гнездата от звездите,
лозницата – от покрива,
звярът пролазва под мен,
отърква златната си козина о козината ми,
размесва прешлените ни
и отминава.
Цирк
Ден, след като пристигнахме в курортното селище,
на поляната се издигна шатра.
Привечер, когато въпросителните изречения
би трябвало да завършват с точка,
рекламната кола на цирка минаваше край бара, по ръба на чашите,
съзерцаващи морето и трите току-що детронирани тукашни коня.
Всяка вечер слушах партитурата на забавлението,
плахите аплодисменти за властелина на сапунените мехури
и най-младия дресьор на гълъби. Но никога не стъпих там,
защото под собствения си купол бях зает да си представям
как удрям наред публиката с неразказаните си истории,
как се удрям с непреживяното,
как не мога да сторя друго с миналото
– и ненаситните удари на ръцете ми имитират маховете на птица,
докато просто се нося по въздушните течения.
Разбира се, ръката ми лежеше спокойно върху твоята
като над любима книга, време бе да си лягаме.
(Казват, циркът бил далеч по-добър от рекламата си;
на сутринта поляната беше чиста и празна.)
Подготовка за рецитал
Това е твърде секси и двусмислено.
Това ще го разбeрат буквално.
Това предхожда правилните избори.
С това ще ме шантажират.
Няма да прочета пред публика и следващото.
Защото пише чужденецът в мен.
Този, когото отказвам да приема в себе си –
и чиито стихове другите харесват.
Аз – не.
