Как открих философския камък
През 70-те години, след като чуха моето стихотворение „Гърди“, десетина жени изхвръкнаха на улицата в Оберлин, Охайо, като затръшнаха вратата след себе си. И ви питам, какво повече можете да искате от живота?
Една вечер в Ню Йорк в книжарницата, в която четях поезията си, бе толкова спарено и влажно, че целият бях облян в пот, а панталоните ми непрекъснато се смъкваха надолу. Аз през цялото време се опитвах да ги вдигна нагоре с едната си ръка, докато с другата държах книгата. Един познат по-късно ми каза, че било очарователно. Той и неговият приятел били убедени, че в един момент ще се забравя и ще изпусна панталоните си да паднат. Друг път пък, в Монтерей, Калифорния, четох пред полупразната зала на местния колеж, разположена до друга зала, в която пред пълен салон се провеждаше прожекцията на „Кинг Конг“. И тогава, точно докато рецитирах едно от моите най-лирични любовни стихотворения, дочух рева на онова маймуноподобно чудовище зад гърба си, като че ли всеки момент щеше да дойде и да ме удуши. А при един още по-ранен случай, някъде през 60-те години, сложиха моето участие между номера на аматьор илюзионист и друг един тип, който умеел да чете мисли. На публиката, състояща се предимно от местни хулигани, нито беше обяснено кой съм, нито какво ще трябва да правя. Спомням си слисаните им погледи, докато четях първото си стихотворение. В Детройт пък, докато четях, се разрева бебе, след което започна да джафка и едно куче, тайно вмъкнато в залата. В Дженева (щата Ню Йорк) изисках да угасят всички прожектори, освен онзи на моята сцена, а след това два часа четох, някои стихотворения дори по два пъти, както ми разказаха на другия ден. През 70-те години, след като чуха моето стихотворение „Гърди“, десетина жени изхвръкнаха на улицата в Оберлин, Охайо, като затръшнаха вратата след себе си. В Медфорт, Орегон, пък ме представиха като световноизвестния писател на криминални романи Бернардо Зимич. А в Сан Хосе изгубих своя водач, когото трябваше да следвам с колата през целия следобеден трафик. Разбира се, нямах никаква представа къде се провежда литературното четене. Продължих право напред, като се надявах той да се усети, че ме няма зад него, и да спре край пътя. Прелетях през центъра, излязох от предградията и накрая си помислих, майната му, връщам се вкъщи в Сан Франциско. И тъй като трябваше да се върна по същия път, по който бях дошъл, без много да му мисля, реших да тръгна по едно от изходните шосета и там да питам за пътя по-нататък. Само че в осем часа вечерта на улицата с дървета и къщи изобщо нямаше кого да питам. След кратко обикаляне забелязах един стар китаец да върви сам по улицата. Спрях колата и въпреки че осъзнавах колко е абсурдно, попитах го дали случайно знае тук някъде да се провежда литературно четене. Да, каза той, в църквата зад ъгъла. В Аврора, щата Ню Йорк, на брега на прекрасното езеро Дженева, пък проведох най-краткото литературно четене в живота си – траеше точно двадесет и осем минути, докато организаторите и публиката очакваха, че ще трае поне един час. Разбира се, имах отлично оправдание. Четох набързо между първата и последната четвърт от плейофа на НБА и отпраших към мотела, игнорирайки две жени, които искаха да им дам автограф. В Охрид, Македония, пък четох пред микрофон, който не работи, и пред хиляди посетители, които не биха ме разбрали, дори и да ме бяха чули, но все пак ми ръкопляскаха след всяко стихотворение. Питам ви, какво повече може човек да очаква от живота?
Превод от сръбски: СОНЯ АНДОНОВА
Гърди
Обичам гърди, твърди,
пълни гърди, охранявани
от копче.
Появяват се нощем.
Бестиариите на древните
включват дори еднорога,
но за тях не говорят.
Перлени, като небето
час преди разсъмване,
двете пещи на единствения
философски камък,
който си струва да гоним.
Те поднасят върху зърната си
капки недоловими стонове,
звуци изящна яснота
за малкото червено училище на устите ни.
А другаде самотата
отново унило записва нещо
в счетоводния си тефтер, мизерията
взема назаем още една купичка ориз.
Те приближават: животинско
присъствие. В обора
млякото се плиска във ведрото.
Обичам да се повдигам към тях
изотдолу, като дете,
което се качва на стола,
за да достигне забраненото сладко.
Нежно, с устни,
да разхлабвам копчето.
и те да се плъзват в ръцете ми
като халби току-що препълнени с бира.
Плюя на глупаците, които не включват
гърдите в своята метафизика
и на звездобройците, които не са ги поставяли
сред луните около Земята.
Те придават на всеки пръст
неговата истинска форма, неговата радост:
непокътнат сапун, пяна,
която връща чистотата на ръцете ни.
И как езикът отдава почит
на тези две втасали кифли,
понеже езикът е перо,
потопено в яйчен белтък.
Твърдя, че момиче,
съблечено до кръста,
е първото и последното чудо,
че старият портиер на смъртното ложе,
поискал да види гърдите на жена си
за последен път,
е най-великият поет, живял някога.
О, мои сладки, пълни с желание гайди,
вижте, всички наоколо спят.
Сега, в абсолютната застиналост
на времето, докато рисувам талията,
на онази, която обичам,
аз ще отроня всяка гръд,
като тежък тъмен грозд
в кошера
на моята задрямала уста.
Любовникът
Когато живеех във ферма, пишех любовни писма
на пилетата, които кълвяха по двора,
или седнал в клозета, пишех на паяка,
който плетеше над главата ми паяжина.
Тъкмо когато жена ми избяга с пощальона.
Съседите също заминаха,
а свинята и прасенцата им квичаха,
докато се мятаха зад отдалечаващия се камион.
И аз трябваше да завържа плашилото за дървото,
за да има кой да ме слуша.
Безкрайност
Безкрайността се прозява ли прозява.
Спи ли й се?
Липсва ли й Питагор?
Или платната на трите Колумбови кораба?
Напомня ли й шумът на прибоя за нея самата?
Присяда ли някога на чаша вино да философства?
Надзърта ли в огледалата нощем?
Има ли куфар, пълен със сувенири
и скътан някъде?
Обича ли да лежи в хамака заедно с вятъра,
който нашепва любовни брътвежи в ухото й?
Влиза ли в празните църкви,
пали ли самотна свещ пред олтара?
Вижда ли ни като двойка светулки,
играещи си на криеница из гробището?
Намира ли ни годни за ядене?
Онази, която изчезна
Сега е топло и може да се седи на верандата вечер.
Някой случайно си спомня за някаква съседка,
въпреки че са минали близо трийсет години,
откакто тя излязла за кратка разходка след вечеря
и повече не се прибрала при мъжа си и децата.
Никой не си спомняше много неща за нея,
освен как се усмихвала и замисляла
неочаквано, но когато я питали, не казвала за какво,
като че ли вече криела някоя тайна
или пък била съкрушена, че няма нито една.
Речникът
Може би някъде в него има дума,
която да опише света тази сутрин,
дума за начина, по който ранната светлина
с наслада прогонва тъмнината
вън от витрините и вратите.
Друга дума за това как светлината се спира
върху очилата с телени рамки,
които някой е изпуснал на тротоара
миналата нощ, докато се е олюлявал слепешката,
говорел е на себе си или е запявал песен.
Сумрачно
Някакъв неизвестен работник
от електрическата компания,
нает да пали уличното осветление
в моя квартал.
Вече е нощ,
а той закъснява, отдавна трябваше да е тук.
Който и да е той, умът му явно е другаде.
Блуждае из улиците,
угрижен, анонимен.
Блъска се във всички нас,
които стоим на малки групи
по ъглите.
Мътно очертан
върху небето
като на полицейска скица.
Тялото
Този последен континент
предстои да бъде открит.
Ръката ми мечтае, строи
своя кораб. За екипаж
избира купчина кости, за храна –
бирена бутилка, пълна с кръв.
Познава вятъра, духащ на север.
А с вятъра, идващ от запад,
всяка нощ ще отплава на изток.
Уханието на твоето тяло, докато спиш,
е сухоземна птица, видяна над морето.
Докосването ми е най-високата мачта,
то изплаква в четири сутринта,
фарът да бъде запален
на предела на света.
На същата тази улица в Белград
Майка ти те е изнесла
от димящите развалини на сградата.
Сложила те е да седнеш на тротоара
като кукла, увита в изгорели дрипи.
И ти пак си тук след толкова години,
говориш на бездомното куче,
полускрито зад паркирана кола,
очите му преливат от надежда,
докато се промъква бавно,
готово за най-лошото.
Възрастна двойка
Те чакат да бъдат убити
или изгонени. Предполагат,
че скоро няма да имат нищо за ядене
междувременно седят.
Непосилната болка идва, мислят си,
ще започне от сърцето
и ще се изкачи към устата.
Ще ги изнесат в носилки, виещи.
Тази вечер те гледат прозореца
без да разменят и дума.
Беше валял дъжд, а сега изглежда,
че ще завали и сняг.
Виждам го как става да спусне щорите
и ако прозорецът им остане тъмен
знам, че ръката му е докоснала нейната,
когато се е пресегнала да запали лампата.
Лунатикът
Същата снежинка
продължително падаше от сивото небе
цял следобед,
падаше ли падаше
и се вдигаше
над земята,
за да падне отново
но някак по-скрито
по-внимателно
докато нощта се шляеше
да види какво става.
Превод от английски: СОНЯ АНДОНОВА