Харис Влавианос
Харис Влавианос е роден в Рим през 1957 г., завършва политика и история в Тринити Колидж, Оксфорд, понастоящем е преподавател по история в Американския колеж в Гърция, Атина. Влавианос е автор на няколко книги с поезия (вж. на български „Избрана поезия“, пр. З. Михайлова, „Балкани“, 2006), преводач на Уолт Уитман, Езра Паунд, Фернандо Песоа, както и издател на списанието за поезия и поетическа култура „Поетика“. Последната му книга, публикувана през 2016 г., е фикционален дневник на Хитлер, описващ живота му в затвора след т.нар. Бирен пуч от ноември 1923 г. Книгата ще излезе на български в превод на Здравка Михайлова и Иван Генов с марката на „Колибри“
Затворът Ландсберг
14 ноември, 1923 г.
Жестоко се провалихме. Негодниците Кар, Зайсер и Лосов искаха да организират тяхно движение и да ме отстранят от играта. Бяха решили да провъзгласят Бавария за независима държава, да я анексират от останалата Германия и да дадат трона на Рупрехт! Ако този глупак Лудендорф не ги беше оставил да си тръгнат от „Бюргербройкелер“1, сега властта щеше да бъде в наши ръце. Изгубихме шестнайсет мъже. Всички те бяха герои. Паднаха за възраждането на Германия. Имената им трябва да бъде изсечени в паметта на всеки истински патриот.
Аз съм едно нищожество. Трябваше да съм умрял заедно с тях. Защо позволих на Шьойбнер-Рихтер да ме блъсне на земята, щом полицията откри стрелба? Да го виждам как рухва облян в кръв, а аз страхливецът да се отървавам! А Лудендорф не само не побягва, ами с високо вдигната глава се отправя към противниковия лагер, въпреки че куршумите валяха наоколо като дъжд. Защо не намерих куража да се самоубия по-късно, когато потърсих убежище в дома на Ханфщенгл? Все още не знам защо оставих Хелене да ми вземе пистолета от ръката. Вестниците в цялата страна ни хулят.
Наричат нашата революция „смехотворен бирен пуч”, а мен „пионка на генерала”. Някои дори побързаха да обнародват надгробно слово за мен, като казват, че „политически Хитлер е мъртъв”. Всичко мога да понеса, опозоряването обаче не.
Имам ужасна болка в рамото. Дали не съм си счупил някоя кост? Не искам нищо. Само малко вода. И да затворя очи – завинаги, ако е възможно.
15 ноември, 1923 г.
Не съм спал цяла нощ. Болките са непоносими. Не съм сложил и залък в уста. Нито ще сложа. По-добре да умра тук вътре. Като герой.
Вчера дойде в килията ми един следовател на име Ханс Екарт, да ми вземе показания. Отказах. В продължение на пет часа се мъчи да изтръгне от мен няколко думи. Посъветва ме да говоря, защото – както каза – мълчанието ми щяло да бъде използвано срещу мен. Виждайки положението ми, се опита да направи атмосферата някак по-приятелска и отпъди почти веднага машинописката, която го придружаваше. Безучастна млада жена с бретон, която ме гледаше изпитателно изпод очилата си. Единственото, което рекох на следователя, беше, че ще кажа всичко, което имам да кажа, наведнъж, на процеса и там ще разкрия истината пред целия германски народ. Смехотворният триумвират – Кар, Зайсер, Лосов, – който се появява като гарант на законността, знаеше за преврата месеци преди избухването му. Заедно бяхме скроили целия план и тримата се бяха съгласили да участват – независимо дали зад гърба ми са планирали техния собствен преврат – или просто са искали да ме използват. Ако Лудендорф не се беше държал толкова идиотски, сега зад решетките нямаше да седя аз, а берлинските марионетки. Делата ми щяха да бъдат преценявани не от един съд, криво-ляво съставен от слугите на системата, а от Историята. Пред нея и само пред нея ще давам сметка. В „държавна измяна” съм обвинен не аз, а онези извършили престъплението от ноември 1918-та, онези, които с наведена глава капитулираха безусловно. Народът ще ги накаже както им се полага.
Екарт си тръгна недоволен, но съм убеден, че в последна сметка се е съгласил с мен. Почувствах го от сърдечността, с която ми стисна ръката.
20 ноември, 1923 г.
Днес ме посети Дрекслер. Два часа се опитваше да ме убеди да хапна нещо. Повтаряше и потретяше, че нищо не е изгубено и че можем да изградим Партията отначало. Простотии. Всичко пропадна.
21 ноември, 1923 г.
Гробищата на Историята са пълни с провалили се революционери, не успели да доведат докрай свещената си мисия. Аз съм един от тях. След смъртта ми никой няма да си спомня за мен. Изпята ми е песента.
Следобед ненадейно дойде да ме посети Книрш? Уплашил се, казва, като ме видял толкова отслабнал. Ръката ми се изгуби в силната му десница. Опита се да ме убеди, че в последна сметка фиаското ще проработи в наша полза. Че щяло да се окаже значима победа. Че човек не достига до успеха без да срещне препятствия. Ако съм проявял малодушие сега, движението щяло да бъде унищожено и аз съм щял да нося цялата отговорност. Не зная. И той е пълен с празни приказки. Трогва ме, разбира се, неговата вяра в мен, но усещам, че не си струва да дам живота си за тази кауза. Нека всичко да върви по дяволите. И Германия също.
23 ноември, 1923 г.
Нашата Партия беше поставена извън закона. Последният акт от драмата.
25 ноември, 1923 г.
Днес беше ред на Хелене. Донесе ми супа с месо и ме принуди да я изям пред очите й. Сторих й хатъра. Жените, с изключение на майка ми, никога не са ме интересували – смятам ги за скудоумни и прибягващи до прозрачни хитрини. По някаква причина обаче на Хелене не мога да устоя. Мъжът й е голям късметлия. Такава жена бих искал да имам до себе си. Да може да ме въодушевява в мигове, когато се огъвам. Какво ли толкова намира у Ханфщенгл! Е, разбира се, той е аристократ, учил е и в Америка, а аз съм обикновен селянин, провалил се човек на изкуството, едно нищо.
26 ноември, 1923 г.
Затвориха ме тук вътре, като смятаха, че по такъв начин ще ме обезвредят. Че ще сломят духа ми. Че ще разтурят Партията ми. Огромна грешка! Като ме лишиха от свобода, те ме правят още по-силен. По-решителен да продължа делото си. Освен другото, идиотската държава ми предоставя безплатно образование. Ще превърна затвора в университет. Килията си в необятна библиотека. Нека погледна на затворничеството като на предоставила ми се възможност. Сега ми се предлага изобилие от време да прочета необезпокояван онова, което отдавна съм набелязал, за да запълня празнотите си. Градежът, който смятам да издигна, ще се крепи върху непоклатими идеи, а не върху гнили аргументи. На такива нашият народ се е наситил. Във всяка мюнхенска бирария срещаш парвенюта, готови да спасят Германия. Как? Със сгъваемите си джобни ножчета ли? Темелите, върху които ще градя, ще бъдат големите философи и мислители на нацията. Кант, Хегел, Фихте, Шопенхауер, Ницше ще бъдат моите светли пътеводни звезди. А редом с тях Вагнер, Чембърлейн, Лагард.
Необходима е именно такава пауза от въоръжения конфликт. Преди да се хвърли върху плячката си, хищникът дебне в храстите, притаява се и изчаква подходящия момент, в който ще се хвърли стремително. Сега аз съм този хищник. Нека треперят онези, които ще застанат като препятствие пред плановете ми.
Неуспехът, разгромът, са най-висшата форма на човешкия опит. Но втори провал няма да има. Оттук насетне всеки мой ход ще бъде много добре планиран. Няма да допусна импулсивността ми да вземе връх.
27 ноември, 1923 г.
В крайна сметка моето арестуване беше дар свише. Сега вече цялата страна ме познава. И който не е знаел, ще научи, когато настъпи часът на процеса.
Питам се какво ли е станало с Гьоринг? Когато се разделихме, беше ранен. Беше прострелян от куршум в бедрото. Трябва да намеря начин да разбера. А Есер къде ли се намира? Поне Ханфщенгл е на сигурно място в Австрия.
Тъмничарите, изглежда, са наши хора. Отнасят се към мен любезно. Впрочем, те са толкова млади. Започнали са да разбират какво означава да живеят в поробена страна. От друга страна, директорът, някой си Ото Лойболд, е опак, мълчалив човек, но вярвам, че ще съумея скоро да го приобщя. Харесва ми, че се отнася към мен с уважение. Готвачът ми довери, че съпругата и дъщерите му членуват в Партията. Ако е истина, тогава престоят ми тук ще прилича на ваканция в любимите ми планини. Лъжа и измама. Ако нещо ще ми липсва, то това са планините, германската Природа. Единствено сред нея се чувствам истински свободен, жив. Природата – това е Германия. Евреите са ялов народ, защото са народ от пустинята. Ние ще управляваме света, защото сме народ от горите, а народите от горите има едно-единствено предопределение: Светлината.
28 ноември, 1923 г.
Килията е тясна, но спретната, много по-голяма от жалката дупка, която имах във Виена, и от мразовитата ми стая тук, на Тирщрасе! Сложиха ме в номер 7! До вчера тук бе затворен Антон фон Арко-Вали, героят убил Курт Айснер, тази омразна еврейска свиня, която искаше Бавария да падне в ръцете на комунистите. Не биха могли да ми дадат по-подходяща килия. Намира се на първия етаж на затвора и така през прозореца виждам наситено зеленото на хълмовете на обичната ми Бавария. До прозореца е леглото, а насреща има бюро и малък стол. На едната стена съм окачил свастиката. На другата няколко от моите картини. На бюрото, до книгите и бумагите ми, държа снимка в рамка на майка ми. По обяд в трапезарията ми сервират другарите ми по затворничество; Аман и Емил винаги го правят с най-голяма готовност. Не е нужно да извършвам и най-незначителното движение. Естествено, седя начело на масата. Разговорът се върти около въпроси, отнасящи се до политиката, изкуството и театъра. Жалко, че не се отваря дума по любимата ми тема – автомобилите. Макар че не шофирам, съм луд да се возя на кола, прекосяваща улиците на града или носеща се със стремителна скорост по извънградски пътища. Разбира се, колата, за която винаги съм мечтал, е „Мерцедес”, и малко преди пуча най-после успях да си я купя, заплащайки немалката сума от двайсет и шест хиляди марки. Обаче щом ме арестуваха, властите я конфискуваха. Откриха я в гаража на Мюлер и очевидно са строшили веригата, с която той я беше привързал. Но доколкото разбрах от близки приятели, непрокопсаниците не смеят да я изкарат по улиците на Мюнхен, понеже всички граждани знаят, че е моя и ще започнат да ги освиркват, че са крадци!
Стаята ми се почиства от член на Партията. Обикновено това са Берхолд или Шрек. Всеки следобед се събираме в библиотеката и анализирам пред тях нашите програмни начертания. Трябва да са запознати коя е крайната цел и да бъдат абсолютно всеотдайни за постигането й. Ще бъде необходимо да направим много жертви, но Германия, която ще изградя, ще възмезди всички ни. Речите ми често пъти ги слушат и тъмничарите, които, когато ме срещнат, ме поздравяват с „Да живее Победата!” Въпреки че правилникът на затвора не позволява посещения повече от шест часа седмично, аз мога да приемам приятели, съмишленици и почитатели поне по шест часа всеки ден. Какво да кажем за кореспонденцията! Получавам повече от трийсет писма на ден, като повечето са писани от жени. Вечер ме оставят да чета чак до три или четири след полунощ. До този час лампата в килията ми остава светната, докато в другите изгасва в десет вечерта. Заспивам толкова трудно, а четенето ме отпуска. Малко преди вечеря (точно в шест следобед), необезпокояван правя дълга разходка из двора. Харесва ми да оставам в уединение, без да ми отвличат вниманието, в компанията на собствените ми мисли. Имам да обмислям толкова планове. Директорът на затвора ме увери, че мога да имам достъп до библиотеката и да искам от приятели да ми изпращат колкото книги пожелая да прочета. Също така, че мога да слушам в килията си музика. Още утре ще поискам да чуя любимия ми Вагнер. Спомням си като дете колко дълбоко ме бе развълнувало едно представление на „Лоенгрин”. А по-късно, трябва да е било зимата на хиляда деветстотин и шестнайсета, когато с приятеля ми Кубицек, може би единственият приятел, който имах по онова време, гледахме операта „Риенци“ и бях потресен. Както Кола ди Риенци е спасил средновековна Италия от аристократите тирани, така и аз ще спася Германия от днешните й тирани.
Нека се върна към Вагнер. Той е ценен капитал. Не може лесно да го разнищи човек. Ако започна да споменавам колко му дължа, ръката ми ще се разтрепери от вълнение.
В усамотението на килията ми има мигове, когато бих искал да имам до себе си Волф. Той би бил много по-добра компания от чираците, които ме обкръжават и механично се подчиняват на всичко, което им кажа! Сега си спомням другото куче, което имах по време на войната – Фоксл. Бях го намерил един ден в окопите. Беше през януари на хиляда деветстотин и петнайсета. Бяхме неразделни. Имам чувството, че не бих оцелял без него. В някакъв момент се изплъзна от моя надзор, изскочи от окопите и побягна. Хукнах да го гоня, макар да знаех, че може да бъда убит. Случи се обаче обратното. Една граната избухна точно на мястото, където бях стоял допреди няколко минути, и всичките ми другари загинаха. Фоксл ми бе спасил живота.
30 ноември, 1923 г.
Политиката не е изкуството на възможното, както твърдят мнозина. Тя е изкуството на невъзможното. За да се възроди Германия, германците трябва да повярват в чудото на невъзможното. А това чудо ще бъде осъществено от мен. Аз съм живото въплъщение на въжделенията на нацията.
Следобед, след разходката из дворното каре, се озовах в кабинета на главния тъмничар, където до някакви обемисти папки имаше книга с картини на Каспар Давид Фридрих2. Колко странно! Един обикновен човек като него да притежава толкова ценна книга! В последна сметка се оказах голям късметлия, че не издържах изпитите за Художествената академия. Не ми било писано от съдбата да стана беден художник като онези, които продават картините си по виенските улици – при все че продължавам да вярвам, че бих могъл да стана значим архитект. Би трябвало да съм благодарен на даскалчетата от Академията, благодарение на чиито отживели естетически схващания откриха пред мен – без да го съзнават – един различен път. Онзи, който води към славата.
1 декември, 1923 г.
Чувството на омраза е единственото, което издържа на времето. Страстите се преобразуват много по-трудно от идеите. Идеите могат да бъдат оборени с подходящите аргументи… Омразата – не. Тя е непреодолима. Следователно, германците трябва да бъдат обучени да мразят. Да мразят безумно всичко, което се възправя враждебно срещу расата. Главно евреите и болшевиките. Първите не заслужават да живеят. Те принадлежат към по-низша раса. Вторите, следвайки пророчествата на Маркс – този предател, имал наглостта да нарича себе си германец – посяват класовия раздор и така отслабват отечеството. Освен това, болшевиките основават силата си на работника, на градския човек, който е изгубил корените си и напълно се е отчуждил. Той е един евнух. Ако не успеем да го вкараме в правия път и отново да го направим истински германец, той също ще бъде погубен, както всички онези, които препречват пътя като препятствие пред наближаващата Титаномахия.
Старият режим бере душа. Той вече е мъртъв и е на командно дишане. Ако в Потсдам Фридрих Велики изведнъж излезеше от гроба си, в Бундестага нашите депутати биха гласували поправка, която би забранила на кралете да напускат гробниците си! Ето за такъв хал говорим!
Херман се оплакваше по време на вечеря, че храната била отвратителна. Аз я намерих чудесна. Той и останалите тук вътре искат да ядат непрекъснато месо, месо. Мен започна да ме отвращава. В чинията си искам само малко зеленчуци, кашкавал и залък хляб. С тях съм прещастлив. Винаги съм се задоволявал с малко, що се отнася до яденето. Друга храна ме интересува мен.
2 декември, 1923 г.
Вчера започнах да чета „Владетелят” на Макиавели. Ето и един италианец, който умее да разгръща мисълта си по съвършено ясен начин. Поспрях се на едно изречение в книгата, което трябва да използвам, ако някога успея да напиша онова, което искам: Историята предлага на Владетеля обстоятелството, а заедно с него и онази материя, която той впоследствие ще оформи съобразно желанията си и плановете на Историята. Материя Форма. Моментът наближава все по-стремително. Материята е германската нация. Трябва да я моделирам така, че да добие желаната от мен форма, и тази форма ще й придаде господстващото положение, което й се полага в Историята. Версай е мъртъв. А заедно с него Франция – тази слаба, комплексирана, надменна държава, създадена от пълчища „безгащници”, изгладнели авантюристи. Англия е друго нещо. Трябва да си помисля как ще реша този ребус. В крайна сметка те са наши далечни братовчеди.
Вчера един от пазачите ми донесе подарък от майка му, бурканче с кайсиев мармалад. Името му е Борис. Ако имах син, бих искал да прилича на него. Да има бистър и същевременно стоманен поглед. Тези момчета са бъдещето на нашата раса. На тях служа аз. Затова и никога няма да стана баща в традиционния смисъл. Не ме интересува да отгледам едно-две пишлигарчета с някоя женица, която по цял ден ще готви и ще плете. Искам да бъда Баща на цялата нация. Колко прав е бил Ницше, когато е писал, че жените не трябва „да забравят камшика на своя господар”. Само дето ако си бяха имали работа с него, девет от всеки десет щяха да го сграбчат за болнавата ръка и да го накарат да им слугува. Аз обаче не съм от този тип мъже. Жените ще бъдат мои послушни инструменти. Ще упражнявам абсолютна власт над тях, не защото ме интересува да извличам някакво удоволствие – смятам еротичния акт за загуба на време, а голите тела винаги са будели у мен отвращение, – а за доброто на Германия. Като едни спартанки, германките ще бъдат накарани да ни раждат войници.
3 декември, 1923 г.
Сутринта ме посети съпругата на Шьойбнер-Рихтер. Не си казахме почти нищо. Плачеше горчиво през цялото време на свиждането, а аз държах ръцете й. Мъжът й беше много храбър. И много красив. Беше ме впечатлил когато го видях за пръв път. Приличаше на киноактьор! Бих могъл аз да бъда на негово място. Очевидно някакъв ангел Господен ме закриля, как да се обясни иначе. Същото се случи през войната. След всяка битка десетки мои братя по оръжие лежаха около мен мъртви, окървавени, а от моята глава и косъм не беше паднал, нямах драскотина дори.
Когато тя стана да си върви, ми подаде един плик. Отворих го и вътре имаше негова младежка снимка.
„За да го помните”, промълви тя.
3 декември, 1923 г.
В крайна сметка Макиавели пише за мен. Не би могъл да го формулира по-добре: Владетелят не може да управлява въз основа на собствените си убеждения и морални принципи. Превес взима сигурността на родината. Следователно, той е длъжен да бъде толкова суров, колкото повеляват обстоятелствата. Разбира се, че целта оправдава средствата. Това е известно. Водачът на една държава не трябва да има скрупули. Той трябва да бъде в състояние да изпрати на смърт хиляди войници, без да се замисля. Всеки индивид поотделно няма никакво значение. Той придобива смисъл като част от цялото. Длъжен е безропотно да се подчинява на цялото. Това е природен закон: изтребване на слабите, живот само за силните. Природата не знае какво ще рече „човечност”. Тя се движи по нейни собствени закони. Спартанците са били първите, които са ги проумели и приложили. Кеада3 е опакото на здравия град. Разбира се, не е случайно, че по време на Пелопонеската война са разгромили мекушавите „демократи” атиняни. Германия на бъдещето е новата Спарта на Европа.
Хаусхофер дойде днес да ме посети в затвора. Остана при мен шест часа. Донесе ми да разуча „Политическата география” на Ратцел и „За войната” на Клаузевиц. Обещах му, че след три дни ще съм ги прочел и ще му пиша на какви мисли са ме навели.
6 декември, 1923 г.
Все някога ще трябва да призная колко дължа на моя учител Леополд Пьоч. Беше просветен човек, изпълнен с доброта, въпреки начумерената му физиономия. Ако не го бях срещнал, нямаше да зная нищо за историята на нашия народ. В часовете по неговия предмет разбрах защо Хабсбургите са били врагове на Германия, защо никога не са заобичали нас германците. Кой би могъл да научи немската история от един такъв вдъхновен човек, без да стане враг на династията, чието въздействие върху съдбините на нацията се оказа катастрофално? Тази изродена кралска династия държеше Австрия откъсната от родината, единствено и само за да задържат болнавата и залитаща империя, обслужвайки користните си интереси! И дойде войната и им дари изстрела на милосърдието. Така им се пада на глупците! Револверът, застрелял Франц-Фердинанд в Сараево, бе поставен в ръката на Историята от самия него. И още едно нещо, още един дълг: Пьоч пръв ме посвети във възгледите на Шьонерер, на този „свещен рицар” на моето юношество. Бисмарк може да е обединил Германия, да е създал съвременна силна държава, но не е успял да консолидира една нация. Един народ с една душа, предопределен да завоюва Вселената. Това ще постигна аз. Ето каква е моята мисия.
Славяните – още една язва. Трябва да бъдат изтребени на всяка цена. Те, евреите и болшевиките. (Възгледите на Гобино за евреите се нуждаят от преработване, от здраво прередактиране!). В Древна Гърция всички щяха да бъдат роби. Платон щеше да бъде първият, който щеше да е с окови на ръцете и на краката в своята пещера. Време е всички да разберат това. Особено марионетките в Берлин.
Превод от гръцки: Здравка Михайлова
1 „Бюргербройкелер” (Bürgerbräukeller) е голяма бирария в Мюнхен, откъдето започва неуспелият „Бирен пуч”, организиран от Хитлер през ноември 1923 г. с цел сваляне на Ваймарската република и завземане на властта. – Бел. авт.
2 Каспар Давид Фридрих (1774 – 1840 г.) е немски художник, един от най-изявените представители на Романтизма. Най-прочути са алегоричните му пейзажи от средния период в творчеството му, изобразяващи замислени силуети на фона на нощно небе, утринна мъгла, безплодни дървета или готически руини. – Бел. прев.
3 Кеада – пропаст недалеч от Древна Спарта в планината Тайгет, където спартанците хвърляли слабите и недъгави деца, за да осигурят евгениката на рода и племето си. – Бел. прев.
