Миналата седмица британецът Казуо Ишигуро получи Нобеловата награда за литература. Неговият пръв редактор в издателство „Фабер” разказва за пътя на писателя към големия успех
В едно утро от изминалата седмица моят стар приятел, когото наричам Иш, седял на кухненската маса и проверявал електронната си поща. Даже още не бил минал през банята. Само половин час по-късно журналисти от световните медии започнали да обсаждат къщата му в Голдърс Грийн, Северен Лондон. „Как, по дяволите, са разбрали къде живея”, се питал той, спомняйки си сега този ден, изпълнен със „странни” събития. Казва, че започнал да мисли за своята реч в отговор на високото признание, което получил от Нобеловия комитет, след като новината била потвърдена от BBC.
Миналия четвъртък Казуо Ишигуро – писател, когото познавам от 40 години – получи Нобеловата награда за литература. Точно на обед, сред огледалата в бяло и златисто, говорителят на Шведската академия застана пред журналистите с кратко изявление: „Английският писател… Казуо Ишигуро, чиито романи с голяма емоционална сила разкриват бездната, разтваряща се пред илюзорното ни чувство за връзка със света“, което беше последвано от сравнения с Остин, Кафка и Пруст. След това – обичайният хаос: как, какво, кога и защо?
Тази година, която минава под знака на Брекзит, изборът на Нобеловия комитет, описан в предаването „На предния ред” по Радио 4 като „голяма победа за британските автори”, получава особено пикантно звучене и напомня, че нашата литература изразява една уникална глобална визия. Нещо повече, този цитат поставя моя приятел в един списък с избрани автори: Самюел Бекет, Дорис Лесинг, Уилям Голдинг, Шеймъс Хийни, В. С. Найпол и Харолд Пинтър, представляващи литературното суперего на съвременната поезия и проза във Великобритания. Иш ми каза, че първата му реакция, след като данданията започнала да утихва, била искрена почуда. Това шега ли е? Дали не е фалшива новина?
Останал насаме, той решил, че всичко това е едновременно „сюрреалистично” и комично, „последното нещо, което очаквах”. Дори ако се абстрахираме от „бездната” в цитата на Шведската академия, в неговите произведения неизменно откриваме нотка на тиха радост от ирониите в човешката комедия, израз на една уникална английска и японска чувствителност.
Най-новият британски носител на Нобеловата награда е роден в Нагазаки през 1954 г. Майка му, която още е жива и много се гордее с постиженията на сина си, оцелява след атомната бомбардировка. Баща му, който работел като океанограф, се премества заедно със семейството си в Англия през 1959 г. и се установява близо до Гийлдфорд, графство Съри. Иш винаги е казвал, че родителите му никога не са се чувствали като имигранти, тъй като дълго време са мислели, че ще се приберат у дома. Взимат решение да останат, когато той е на 15 години. Иш бил единственият ученик, който не е с бяла кожа, в неговото училище.
Когато го срещнах за първи път във фоайето на издателство „Фабер” през 1979 г., бях млад редактор, който търсеше нови таланти. Иш наскоро беше завършил обучението си по творческо писане при преподаватели като Анджела Картър и Малкълм Бредбъри, носеше със себе си китара и портативна пишеща машина в тесен син калъф. Беше с износени дънки и дълга коса, разбрах, че е запален почитател на Боб Дилън, пише песни и амбицията му е да стане изпълнител (и сега продължава да свири на китара). Докато стане рок звезда, имаше намерение да пише проза, поради което беше записал магистратурата по творческо писане в Университета в Източна Англия. Предложи ми три свои разказа (A Strange and Sometimes Sadness, Waiting for J и Getting Poisoned).
Не съм се връщал към тях през годините, но и досега помня колко странни бяха те – необикновена смес от класическа английска и мрачна японска проза, уникално качество на прозата му и до днес. Въпреки че откривах известно влияние от Иън Макюън, те безпогрешно можеха да бъдат определени като произведения на млад автор със свой собствен глас. Бързо го убедих да подпише договор с издателството и скоро след това, за мое удоволствие, получих от агента му, Дебора Роджърс, 100 страници от първия му роман, за които без колебание му изплатихме високата сума от 1000 паунда.
Когато книгата му A Pale View of Hills – кратка смайваща история за японско семейство, което емигрира в Англия – беше публикувана и посрещната възторжено през 1982 г., критиците започнаха да причисляват текстовете на Ишигуро към един дотогава непознат жанр: английска проза на писатели като Салман Рушди и Тимъти Мо, които имат екзотичен, неанглийски произход.
Иш обаче винаги е бил труден за класифициране автор. Като човек той e внимателен, наблюдателен и сдържан, откликващ на нюансите на всяка ситуация. Не се оплаква, нито заради личните си неволи, нито поради тегобите на писането. Като цяло сякаш е представител на някаква рядка порода – артист без голямо его, верен на своите дълбоки убеждения. Неизменните качества, характеризиращи личността и кариерата му, са неговото човеколюбие, изтънченост и чувство за хумор.
В първите си години като писател Иш работи денем за благотворителна организация в Нотинг Хил, където среща Лорна Макдауъл, социален работник. Много от ценностите на Иш се формират в това време. Солидаризирайки се „по-силно, отколкото вероятно би трябвало, с тези социални работници”, той остава верен на ценностите на поколението от 70-те, чийто идеализъм не можа да се превъплъти в реалността.
Иш вероятно се идентифицира с маргиналите в обществото. През 1983 г. обаче неговият истински статус се изяснява; включен е от списание „Гранта” в списъка с най-добрите млади британски прозаици и става най-младият писател от група, която включва Мартин Еймис, Джулиан Барнс, Уилям Бойд, Иън Макюън и Салман Рушди. Взима практическото решение да получи британско гражданство. „Не можех да говоря японски много добре”, е споделял той. „Чувствах се британец и моето бъдеще беше в Британия. Също така щях да отговоря на критериите за получаване на литературни награди”. В родната му страна все още гледат на него като на японец и отбелязват успехите му като постижения на Япония.
Следващата книга на Иш An Artist of the Floating World (1986), любимият ми негов роман, е едно от заглавията, които затвърждават славата му. Действието се развива в Япония в първите години след войната и проследява мъчителния живот на художник, който застава лице в лице срещу срамните тайни на своето минало.
Този роман печели наградата „Уитбред” и Иш се превръща във важна фигура от литературната сцена. Мой бивш колега от издателството си спомня негови съвети, свързани с оцеляването в литературния свят на Лондон: „когато си с други писатели, можеш да критикуваш агенти и издатели, но никога не трябва да обсъждаш литературни творби; можеш да говориш за конкретна страница от някой текст, за да покажеш, че наистина си чел определена книга”.
Тази предпазливост е съвсем естествена. Иш има много теории за творческия процес, макар че рядко обсъжда свои текстове в дълбочина. Прекарал съм стотици часове в неговата компания, но никога, доколкото си спомням, не сме разговаряли задълбочено за работата му. Като автор на песни той се наслаждава на наратива от първо лице; съществува и една квазиготическа страна на неговото въображение. Мисля, че цени високо мистерията на творчеството, макар че това никога не му пречи да изследва сериозно следващата си тема.
Някъде през 1987 г. усетих, че предстои нещо интересно – Иш ми каза, че чете П. Г. Удхаус; изглеждаше много запален по „Пълен напред, Джийвс”. Две години по-късно завърши „Остатъкът от деня”, чието действие отчасти се развива в предвоенна Британия – книга, която според Нобеловия комитет съчетава темите за „паметта, времето и самозаблудата”. „Остатъкът от деня” печели наградата „Букър” през 1989 г. и е последвана от The Unconsoled (1995), според мен неговият шедьовър, хипнотичен текст, който разказва за изпитанията на концертиращ пианист и донякъде е вдъхновен от живота на Иш като писател, който обикаля света, за да представя книгите си.
Иш остана мой приятел през цялото това време и макар че вече не редактирам негови книги, продължаваме да се срещаме, за да поговорим, обикновено хапвайки китайска храна – традиция, която съхранихме през нашето дългогодишно приятелство. Моят приятел е остроумен, предан, благоразумен и разполага с неизчерпаеми запаси от мъдрост и състрадание. В един обезумял, капризен и нестабилен свят неговият глас е глас на здравомислие, благоприличие, хуманност и милосърдие. Шведската академия би могла да се гордее със своя избор.
Робърт Маккръм
Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА
Преводът е направен по The Guardian,
8 октомври 2017 г.
