Огнян Касабов
На 5 декември в библиотека Филологии се състоя представянето на книгата „Александрия II“ от доц. Николай Гочев, която се занимава с история на интелектуалците, посветени на Античността. В разговора около книгата се включиха Бойко Пенчев, Огнян Касабов, Димитър Димитров и Богдана Паскалева. На представянето Николай Гочев каза, че за „изкуството“ на филолога най-важното нещо е техниката и усъвършенстването й: „Ако някой се занимава с наука, както и с изкуство, то е най-добре да намери онзи основен елемент на науката, който е технически и в който може да се усъвършенства така, че да достигне виртуозност”. ЛВ представя бележките на О. Касабов върху книгата.
„Александрия II” на Николай Гочев е сборник от разнородни текстове – при това в много по-голяма степен от своята предшественица, „Александрия” (публикувана през 2002, или това са 15 г. по-рано). Тук срещаме размишления върху централни теми от класическото познание, рефлексии за тяхното отражение върху съвременното ни самоосмисляне, рефлексии също върху преподавателските методи на автора, биографични портрети на български класически филолози, предговори към различни издания… Това задава характерния ритъм на книгата, неравноделен и неправолинеен. Нещо подобно срещаме в някои от отделните текстове. На моменти усещаме как се разбягват в различни посоки, а увлекателното изложение ни кара да искаме за някои от тях да ни беше казано повече. Оттук – настоящият текст няма за цел да бъде формална рецензия, а по-скоро сбор от наблюдения върху събраните от Николай Гочев есета.
Тази първа бележка може да изглежда като критика, но тя също така говори за едно основно достойнство на „Александрия II”. По същество книга-разговор, тя е решително отворена към читателя, който не е нужно да бъде класически историк или филолог, а трябва просто да носи някаква мяра симпатия към хуманитарното знание.
И все пак, има ли нещо, което да обединява различните текстове, събрани между кориците на „Александрия II”? Един от възможните положителни отговори е: да, стилът на мислене. Имам предвид точно това: не стилът на писане, не стилът като формален похват или като външно облекло на мисълта. Имам предвид аспекта, в който самото писане е мислене, а темпераментът на словото е темперамент на мисълта.
Тук бих казал три неща. Първо, езикът на Гочев е в смайваща степен нетерминологичен – отказва да си служи с технически думи, където такива не са нужни. А се оказва, че те не са нужни по-често, отколкото може би очакваме. Липсва усложненият – и нерядко дразнещ – изказ на тежката хуманитаристика, който понякога я прави да изглежда непроницаема за мисълта на простосмъртните. Бих искал да мога да пиша и по този начин.
Второ, същевременно мисленето на Гочев е задълбочено, нетривиализиращо. Това позволява то да поставя важни проблеми, но оставайки постоянно открито за неспециалисти. Това може би е сред основните залози на книгата, а и на част от по-широкото академично начинание на Гочев. А именно да изяви универсално ценното в старата култура, вместо да я представя като нещо нечувано възвишено или пък куриозно в своята екзотичност. Проблемите, с които тези хора са се сблъсквали и въпросите, които са си задавали, не са нашите проблеми и въпроси, но имат твърде много общо с тях.
Трето, на масата е поставена ясна и артикулирана аргументация. Често текстовете са философски в най-добрия смисъл на думата.
(Възможна е аналогия – на пръв поглед неуместна – със стила на късния Витгенщайн. Без „трансцендентални дрънканици”, с поглед към силата на обикновения език и на обикновеното наблюдение. А налице е и нещо общо в методологията на изложението: Гочев, подобно на Витгенщайн, залага на описанието на явленията, които изследва – не толкова на стремящото се към теория обяснение. Описанието просто открива един удачен начин за виждане на тези явления и отваря възможността за диалог с автора и с онова, за което говори.)
Впечатляващо е, че може да се напише по подобен начин книга върху „класическата култура”. Но тук отново изпъква универсалисткият залог на изследването: познанието на тази стара култура изисква много труд и е тясно специализирано, но това, което се открива там, може да бъде ценно за мнозина.
Тук веднага се явява и един проблем. (А това значи – явява се още нещо интересно.) Как се помирява напрежението между високоспециализираното познание на учения-класик и достъпните послания, които той отправя към обществото – академично или по-широко? Това е важен проблем пред всяко експертно знание, което е същевременно обществено значимо. Напоследък той изпъкна с особено голяма сила в публичния дебат, разбира се, особено що се касае до обществени науки като икономика или политология. Някои казват, че трябва да се вслушаме в гласовете на експертите. Но ученият е в привилегировано положение спрямо своето знание. Съответно той може да подбира посланията, които отправя към публиката: да застъпва определени позиции, а не други, като съзнателно или не спестява на публиката достъпа до тях. По този начин той би представил своята позиция по въпроса като научно обоснованата позиция.
При материя като тази на „Александрия II” присъствието на препратки из изследователската литература би утежнило четенето, но също така би дало възможност на читателя да се сблъска с различни интерпретации – някои подобни на авторовата, други различни. Такива препратки тук отсъстват в по-голяма степен, отколкото в първата „Александрия”. В такъв смисъл не винаги можем да сме сигурни доколко възгледите за определени културни феномени са оцветени от възгледите на автора.
Така или иначе, „Александрия II” съвсем нарочно не ни предлага някакви кой знае какви теоретически построения, а наистина поредица от възможни наблюдения. Това включва, както споменах, и пресъздаване на дейността на други български изследователи на класическото. Особено любопитни са бележките относно промените на техните изследвания преди и след 9 септември 1944 и 10 ноември 1989 г., които ще срещнем в Част четвърта. Особено място заема изключително интересната студия върху Богдан Богданов (стр. 229-279). Впрочем тук силно се усеща нещо, понякога характерно за стила на изложение: не винаги можем да отчленим доколко се говори с гласа на самата изследвана материя, доколко – с гласа на нейния изследовател Богданов и доколко – с този на автора Гочев.
Накрая ще приведа три теми от книгата, които ми се видяха особено занимателни и значими.
Николай Гочев отделя внимание на ролята, която изследванията на класическата Античност допринасят за формирането на мита за европейската изключителност. Един мит, който с всичките си вредоносни последствия напоследък отново надига глава. В рамките на Част втора, авторът обсъжда отношенията между Египет и класическа Елада. Там той пише:
„Заблуждението, че гърците някак са се появили с усещане за превъзходство над отделните народи, не изглежда случайно. По-скоро става дума за пренасяне на отношението на вече стабилизираната и преуспяваща Европа от (приблизително) края на XVIII в. към „новите народи от изток”, а и към света изобщо: отношение, несъмнено основано на немалкия й колониален опит. […] Основанието да се говори за пренебрежението на гърците към „варварите” е забележимо – за да се съгласим, че Европа винаги е имала съзнание за превъзходство и че винаги е знаела за „по-добрата си природа”. Но четенето на „Историята” [на Херодот] не дава основание да мислим така: специално в кн. II виждаме по-скоро обратното“ (с. 85-86).
В последната, Шеста част темата отново излиза на преден план:
„Вярата в [изключителността на класическите народи] почти неизбежно води към необоснована и ненужна вяра в културното превъзходство в онзи, който се представя за техен приемник, към шовинизъм или дори расизъм – явления, които за съжаление съпътстват историята на западното общество и се усилват сякаш успоредно с напредъка на класическите изследвания“ (с. 323).
На много места Гочев изрично посочва, че културата (вкл. класическата) и нейните произведения често са идеологически натоварени. Това е много важно наблюдение, тъй като този момент често се премълчава в хуманитарните изследвания. Авторът изглежда интуитивно работи с две, малко противопоставящи се едно на друго схващания за идеология: (1) системата от идеи, задвижваща вътрешно дадена култура / практика / произведение или (2) външно наложен модел от възгледи, с който културата е принудена да се съобразява (и който, разбира се, води до изкривявания или недобри произведения). Двете схващания могат да бъдат съвместени, или пък – всяко от тях да играе роля в различни контексти, но понякога стоят в напрежение и имат нужда от изясняване. При все това обговарянето на тези идеологически моменти остава голямо достойнство на книгата, особено днес, в един период, който все още има дързостта да мисли за себе си като за „надидеологически”, преодолял идеологиите. Както знаем, опасното в такава ситуация е, че идеологическият common sense на деня ни бива препоръчан като надидеологическо обяснение на реалността. В такъв смисъл добре е да си даваме сметка, че всяка културна практика, всяка форма на творчество и интерпретация е задвижена от някаква – повече или по-малко изяснена и подредена – система от идеи, от разграничавания между повече и по-малко важно, както и от полагания на цели за бъдещето. „Александрия II” се старае да ни го припомни.
Последното, което искам да откроя в настоящите бележки, е нещо, с което книгата започва: част от размишленията на автора за преподаването. Прави впечатление настоятелността на Гочев да задаваме въпроси за наглед „тривиалните” очевидности, които тъкмо със своята мнима тривиалност са се превърнали в незаобиколими догми:
„Защо се казва, че Омир е най-великият поет и че той е „учителят на Гърция”? […] Защо делим гръцката литература на родове? […] Защо сме убедени, че ораторството е едно, а художествената литература – друго? […] Необходимо е да се проблематизира представата, че текстовете, които ще се обсъждат, са даденост, появила се в нашата среда приблизително в същия вид, в който е била произведена. Едно от най-вредните предубеждения с продуктите на човешката дейност е вярата в тяхната естественост и независимост от времето и развитието“ (стр. 15-17).
Впечатление прави също така споменатото вече въздържане от теоретизиране, от вкарването на изучавания материал в рамка, която преподавателят претендира да е разработил и овладял. Подобно теоретизиране е свързано не само с тенденцията човек да представя своята (научна) гледна точка към проблематиката като единствено правилната, а с и тенденцията да представя овладяното поле като своя собственост: със „склонността на учения да се разполага в своята дисциплина като в жилище, чиято неприкосновеност е узаконена” (с. 22-24).
Вместо това Гочев препоръчва класическият филолог постоянно да удържа пред себе си яснотата за собственото си незнание за това, че предметът е далеч по-голям и многообразен, отколкото може да бъде обхванато. Не на последно място, авторът споделя, че тази теоретическа и преподавателска скромност (от която мнозина биха могли да се поучат) е задвижена от убеждението, че „последната цел на всяко човешко действие е общуването, срещата с другия” (с. 35-37). Това убеждение, както и произтичащата от него „грижа за свободата” явно са двигатели и за мислите в самата книга.
Николай Гочев, „Александрия II”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2017, С., 355 с., 15 лв.
