Дълго чакахме да се появи на български език роман от съвременния аржентински писател с култов статус Сесар Айра. Не просто да се появи, а да ни отвее. Отвяването си е така типичен похват в романите му – все се появява някоя вихрушка и отнася героя към поредното приключение. През 2016 година издателство „Агата А“ излезе на книжния пазар със „Светецът“ на Айра в приятния превод на Красимир Тасев. Това сякаш само раздразни апетита за още от същия автор. Дали тази първа среща с творчеството на аржентинеца беше забелязана и оценена по достойнство? Едва ли несполучливата корица на българското издание на „Светецът“ е причината за сякаш слабия интерес.
Но ценителите на Айра знаят, че само един от миниатюрните романи на продуктивния автор никога не е достатъчен. Творчеството му вече е набъбнало на 90 книги, всичките компактни, от двайсетина до около 100 достатъчни страници. Според Айра обемът на един роман не говори непременно за качеството на текста. Той се отнася с недоверие към модното днес набъбване на романите и изобщо към целия издателски шум. Айра от десетилетия върви по своя път, този на признатия аутсайдер – публикува в малки издателства, затова пък си запазва свободата да пише не непременно по правилата на книжния пазар. Публикува компактни текстове с шеметно фантастични сюжети, които са разиграни в една хиперреалистична среда.
Такъв е и появилият се наскоро на български език роман „Мрамор“ (изд. „Лист“, 2017) във внимателния превод на Нева Мичева и с елегантното и премислено художествено оформление на Костадин Кокаланов.
„Мрамор“ разказва за едно фантастично приключение, конструирано около изходната ситуация на объркан застаряващ мъж, седнал на мраморна плоча, със свалени долни дрехи и лъснали голи телеса. Романът на пръв поглед е сбит отговор (в парадигмата на романовия обем бихме го определили като светкавичен отговор) на въпроса, как се озовах тук и в такова положение? Този въпрос прераства до изобщо екзистенциалното питане, защо съм част от точно този свят и в точно тези отношения с него? Кое е „тук“ и колко са световете? Какво ме свързва, защо не бягам? Екзистенциалният въпрос е опакован (даже – скрит) във фантастичен сюжет на уж sci-fi роман и е облепен в китайски траш – шепа непотребни пластмасови дрънкулки, които с развитието на сюжета опровергават своята непотребност и се оказват съществени и важни за света, световете и всичко. В този супермаркет сред непотребните дрънкулки се появяват и озадачаващите дребни мраморни топчета – ситнеж с неясно приложение. Лекият психеделичен привкус при четенето на този, както и при други романи на автора, е приятен ефект. Айра е сръчен разказвач, който прокарва Борхесово-философските си идеи в любопитни истории. Така е и в „Мрамор“ – историята тръгва от китайски супермаркет в Буенос Айрес и прераства до тоталността на вселената.
Ненатрапливо, но ясно се откроява в романа мотивът за носталгията. Изненадваща обаче е констатацията, че носталгията е копнежът не по един изгубен свят, друг и различен от този, в който живеем сега и тук, а е породена именно от еднаквостта и взаимозаменяемостта на световете. Еднакво построени светове с еднакъв живот. При това положение – изход от носталгията няма. Тук всеки по-внимателен читател, който смята, че стотина страници се четат бързо, сигурно спира рязко, за да отдели време и да отвори пространство за осъзнаване на това твърдение. И за какво е тогава всичката тази фантазия, цялата огромна измислица, след като тя отвежда на едно друго място, същото като тукашното, и където „нещата се подреждат по силата на собствената си логика“ (с. 94) и в края на краищата „реалността е едно голямо съвпадение“ (с. 107). Разбира се, „Мрамор“ може да се изгълта с удоволствие и без много да му се мисли. Сам по себе си сюжетът е достатъчно увлекателен, че да се плъзнем само по него, без да се задълбочаваме в осмислянето на привидно небрежно подхвърлените сентенции. Сякаш Айра се опитва да пласира философските си идеи в малки, с нищо незабележими порции под формата на простички констатации сред една пищна и чак прешарена история, даже леко смешна.
Но ако все пак се задълбочим и разчетем чудноватите мраморни топченца като метафора (самият Айра ни подсказва тази възможност), то неизбежно стигаме до идеите за раздробяването на образите, лавините от снимки, информации, телевизионни канали, миграцията – все светове, които в своето голямо разнообразие се свеждат до едно и също – ситнеж, една огромна натрошеност на битието, разпад на връзките. Носталгията тук е презададена, а бягството между светове, оказващи се еднакви, е доста налудничава идея, породена просто от „възторженото чувство за авантюра“ (с. 79). Бягството, доколкото то е възможно, се случва само в една вихрена фантазия или в сън, както в следната случка: героят е решен да напусне жена си, но когато тя потегля за работа, той заспива на дивана, потъва в приключенски сънища, за да се събуди от шума на автомобила й долу, известяващ нейното завръщане вечерта у дома, с което целият му план е осуетен.
В романа са въведени фантастичните понятия предмрамор (pre-mármol) и следмрамор (post-mármol), наравно с мрамор. Само мрамор би трябвало да ни е познат като нещо реално – мрамор се свързва с понятието за култура чрез образа за мраморни статуи и плочи. Мрамор се свързва и с епоха, свят, цивилизация. Раздробяването на целостта на света на мраморни топченца е преминаване в едно състояние, наречено в романа предмрамор. То е състояние на неготовост, на липса, на разпокъсани културни връзки, на обезценяване. Това е състояние на непотребен ситнеж, толкова дребен, че не струва колкото и най-дребната монета ресто – на героя се случва в началото на романа куриозното връщане на ресто в китайския супермаркет, откъдето и тръгва цялата история със ситнежа. А какво е следмраморът? Сериозно ли? Следмраморът е побран в каменна градинска жаба със святкащи очи. Образът асоциативно отвежда към мигащите реклами, просветващите екрани – цялото разпокъсано светене на постмодерния свят. Изобщо през целия роман протича едно голямо смешнотъжно премигване, мигане, намигване. За българския читател тази връзка вероятно би била по-лесна за разбиране, ако при превода post-mármol беше станал на постмрамор, вместо на следмрамор. Постмрамор извиква веднага асоциацията с постмодерност.
Четем на български „Мрамор“ в пищния превод от испански на Нева Мичева, която се слави със сърцатата си работа по всяка книга. И тази искри с лексикалната влюбеност на преводача си и сякаш вглъбеното ровене и опитване на всяка дума. Понякога обаче тази страст към думите води до употребата на изрази, които сякаш отвличат от самия текст и настояват за повече внимание: избушено дъно, разрохкана земя, точ-в-точ (последното продължава да ме озадачава). „Мрамор“ в превода на Нева Мичева се чете с удоволствие и си е смешен роман, сякаш точно толкова, колкото трябва да бъде. Великолепно е винаги преводаческото внимание към читателя, например при добавянето на уместните обяснителни бележки. Тъкмо се готвех да отбележа липсата на обяснение на с. 83 относно личността на Роналд Фърбанк, но богатият и вдъхновен „Послеслов на преводачката“ компенсира повече от достатъчно тази липса – там, между всякаква друга полезна информация около книгата, автора и преводаческите приключения, е описано подробно кой е Фърбанк и какво е значението му за романа. Послесловът е така щедър, че у читателя остава приятното усещане на благодарност от това, че се е сдобил с повече от очакваното. И все пак, нямаше ли да е добре площад „Мисерикордия“ на с. 118 да беше обяснено, че значи площад „Печал“ – наименование, което е в неоспоримо съответствие със състоянието на покруса у героя, седнал на пейка там?
Краят на „Мрамор“ връща към началото. Там човекът е смешно гол, в изходното положение. И историята може да разказва безкрайно, до тоталния ситнеж на смисъла.
Петя Хайнрих
