Божидар Манов за критиката и за 22-ия София Филм Фест
На току-що приключилия 22-ри София Филм Фест кинокритикът проф. Божидар Манов получи специалната награда на фестивала за своя принос към изкуството на киното. В края на миналата година професорът празнува 70-годишен юбилей. Той е член на Европейската филмова академия, член и председател на журита на множество престижни фестивали, автор на стотици критически текстове и книги, дългогодишен преподавател в НАТФИЗ, председател на гилдия „Критика“ към СБФД.
Професоре, тази награда безспорно осветява Вашата работа и я оценява по достойнство, но ми се иска да поговорим за една сигурно болезнена за Вас тема – скъсаната връзка между критика и кино.
Това наистина е стар и болезнен въпрос. Ще припомня известната фраза, че голямо изкуство могат да имат и примитивните народи, но истински критически процес, осмислящ художествените факти, може да съществува само във високоорганизираните и зрели цивилизационни общества. Ясно е, че критиката никога не е особено желана, ако просто се занимава с одумване на художествената практика, но е изключително ценна, когато е част от процеса. Не може да се осмисля творческият процес само „на куц крак“, единствено от неговите автори. Ситуацията в българската филмова критика през годините се развива неравномерно, напоследък тя е под натиска на така наречената „рекламна критика“. Винаги казвам на студентите, че има две нива на публична информираност: първото ниво изисква коректна, изчерпателна и обективна информация, и това е стихията на журналистиката. Второто ниво – което в различни степени на сложност може да мине през коментара, анализа, рецензията, клони във всички случаи към осмисляне и оценка на художествените факти. И това вече е истинската критика. Тя, разбира се, не може да се практикува нонстоп, практиката е много разнообразна, понякога се налага да се пуснат кратки информационни отзиви, особено фестивалните текстове, които бързат да информират публиката. Така че от една страна, като ежедневен труд, от друга, поради технологичните промени, и критиката претърпя съществено развитие. Ако преди време един критически текст можеше да зрее дълго – според елитното парижко филмово училище IDHEC (предшественик на днешното „La Fémis“), за да бъде един филм анализиран и оценен изчерпателно, трябва да се гледа 6 пъти, – днес във всекидневната работа това е невъзможно, особено по време на фестивали, когато на ден се гледат по четири филма. Но критиката има огромната отговорност не само на посредник между екрана и зрителите, но и като коректив и ориентир, ако щете дори и като регулатор, особено когато процесите са толкова динамични и противоречиви. Аз например в своята практика непрекъснато се сблъсквам с необходимостта от изясняване на промените в киноезика – промени, които са резултат от технологичната еволюция, дигитализацията, цифровизирането. Това води до нов тип екранен език, до нов тип кинематографичен монтаж, оттам и до нов начин на авторско мислене. Съответно и обратната връзка със зрителя почива на нови устои. Така отговорностите пред критиката днес се увеличават на квадрат. Но от друга страна, тя би следвало да е и артистична – да може с един божествен полъх да насити думите с онова съдържание, което да въодушевява читателя, а не да го отблъсква от текста. За мен е проява на високо критическо умение, ако успееш да продължиш формалните и стилистични белези на творбата, за която пишеш, т.е. по един начин да пишеш за Фелини, по друг начин за Бунюел, по трети за Тарантино, по четвърти за Тарковски. Разбира се, това артистично адаптиране на критика към матрицата на анализирания автор не винаги е възможно и е трудно постижимо, но нека поне бъде примамлива цел, до която критикът се опитва да достигне.
Струва ли Ви се, че напоследък има връщане, има търсене на стойностни критически текстове?
Надявам се да е така, нещо повече – мисля, че е така! Струва ми се, че този процес върви паралелно с процеса на узряване и на самото българско кино в периода, когато то отново стъпва на краката си и започва да ходи по-смело. Напоследък има и някои сериозни онлайн медии, които се опитват да надскочат информационното равнище и да предложат анализи или дори изграждане на цялостна задълбочена картина на художествения процес. Това е много важно, защото иначе, знаем, достъпът до публичност чрез сайтове, блогове и мрежи днес е много лесен и евтин и виртуалното пространство е задръстено от призвани, но и самозвани автори, сред които добросъвестният читател губи ориентир. И на този фон ми се струва, че все по-голям сегмент от хора имат изискване към качеството на критическите текстове, те имат изисквания и към качеството на българските филми, което още веднъж потвърждава колко обвързани са творческият и критическият процес. Ще си позволя да дам пример от литературния живот: прекрасната рубрика на Александър Кьосев и Миглена Николчина „Бавното четене“, излъчвана в предаването „Библиотеката“ на БНТ и после публикувана на страниците на вестник „Култура“, изважда от дълбините на родната ни литература пропуснати книги като романа на Цветан Стоянов „Изключителната биография на Буди Будев“. Роман, за който малцина въобще бяха чували преди двамата критици да го осветят наново. Сега тази книга може да изживее свой ренесанс и тя наистина не бива да бъде пропускана, защото Цветан Стоянов е огромна величина в българската литература, особено в критическата и теоретичната мисъл, въпреки че си отиде толкова млад и толкова нелепо. Който не е чел „Геният и неговият наставник“, трябва тутакси да го стори, защото това е кристал, бисер, еманация на критическо мислене, художествен потенциал и литературна фраза. Ако не беше си отишъл така млад, Цветан Стоянов сигурен съм, щеше да бъде сред най-проникновените европейски анализатори.
В едно свое интервю казвате, че Вашата награда е награда към българската кинокритика като цяло. Как ви се струва нейното ниво на фона на световната критика?
Ами струва ми се съвременно, казано шеговито, и ще продължа в този дух. На току-що завършилия София Филм Фест наградата на международната критика ФИПРЕССИ е за българския филм „Вездесъщият“, наградата на нашата, българска критика, е за същия филм. По този повод се пошегувах, че „международната критика е израснала до равнището на българската критика и вече взима правилни решения“.
Къде бихте поставил тазгодишния СФФ спрямо предходните му издания и какво е мястото му днес на фестивалната карта на Европа?
Познавам фестивала от самото му зачеване, от времето, когато беше Рок Филм Фест, после Мюзик Филм Фест, а днес имаме един зрял и много успешен фестивал с безспорен международен авторитет на фона на огромното количество фестивали и фестивалчета по света. Особеното при него е, че той съзря в един преходен политически период за цяла Централна и Източна Европа и мястото му в този контекст е абсолютно защитено. Друга особеност на фестивала е, че той подава ръка на млади автори, тъй като основният му конкурс е за първи и втори филми. На трето място – налице е повишено внимание към региона, специален Балкански конкурс. На четвърто място – изключително внимание към българското кино. И всичко това в рамките на фестивала съжителства заедно с другите му информационни програми, с най-доброто от големите фестивали, с международните гости от първа величина. За мен това не е просто един фестивал, не е просто един празник на киното, а културна институция, това е един от белезите на съвременната българска култура. Фестивалът даде и международно лице на София и е ключов момент в избирането й от ЮНЕСКО за Творчески град на киното.
Тази година бяха показани 22 български игрални пълнометражни филма, редица документални и късометражни филми в различни жанрове. Как си обяснявате това количество?
Това, че на 22-то издание на фестивала има 22 пълнометражни игрални филма насочва вниманието най-малкото към факта, че кризата и буксуването в производствения процес са преодолени. При това половината от тези филми са частни, независими продукции, направени без държавна подкрепа. От тези 22 заглавия не всички ме радват еднакво, разбира се, но без съмнение има много успешни и зрели филми като „Възвишение“ на Виктор Божинов, „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков, „Ага“ на Милко Лазаров, „Посоки“ на Стефан Командарев и други, които са много различни в тематично, жанрово и стилистично отношение, но еднакво зрели и качествени. Неслучайно много от българските филми бяха забелязани и отличени с награди от международните журита – това също потвърждава очевидния подем на българското кино през последните 3-4 години и появата на различни авторски почерци. На световния фестивален екран днес се търсят нови български филми. Ако преди чуждестранни колеги ни питаха „Къде изчезнахте?“, днес големите фестивали се стараят да селектират български филми, които много често печелят и отличия. Успехите ни от последните години са наистина респектиращи за една малка национална кинематография, каквато сме ние. Разбира се, този международен авторитет би трябвало да прелее в повишен зрителски интерес и у нас. Но тук опираме до огромния проблем с разпространението, до липсата на подходящи кинозали, на уютни малки артхаус кина, защото мол-културата е противопоказна на този вид филми и попадайки там, те се губят сред луксозните бутици, салоните за красота и скъпите кафенета. Така че новото българско кино ни отсрамва пред света, но иска грижи и вкъщи.
Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА
