Поезията е изкуството на достойната раздяла

 бр. 15/2018

Разговор с Цочо Бояджиев

 Бях на 17 години, когато за пръв път четох от поезията на Цочо Бояджиев. Бяхме заедно с Мария, близък съратник тогава и по-късно, и щом се озовахме със стихосбирките в ръце, седнахме на пейката на една осветена от слънцето спирка и зачетохме стихотворенията едно след друго. Това е първият ми спомен от досега с поезията на Цочо Бояджиев, такава остана поезията му за мен и през следващите години – една слънчева пейка насред града, момент неочакван покой насред работата.

Е. М.

Евелина Митева: Човек рядко си представя зала с публика, когато пише. За кого пишеш? Към кого се отправя поезията ти в момента, когато напуска теб и тръгва нанякъде?

Цочо Бояджиев: Това „нанякъде“ е обвито с мъгла. Читателят е великият непознат. Не зная името му, не зная възрастта, пола, социалния му статус, вкусовете му, степента му на образованост. Зная само, че когато посяга към книгата, той изпитва някаква светла тъга, наранен е (но болката му не води към смърт) и е самотен. Такъв съм в момента на писането и аз, така че „оправданието“ на поетическото изкуство е този резонанс на преживяването. В описанието на дъждовната привечер читателят разпознава собствените си дъждовни вечери и предизвикателството пред поета е да предостави кода за това внятно встъпване на читателя в бездната на собствения си живот. Ако трябва да отговоря за кого пиша, бих го казал така: за увития в родопско одеяло в дъждовния есенен неделен следобед самотник.

Евелина Митева: Едно от любимите ми стихотворения, „Дъжд в Елена“, изглежда е писано тъкмо от този самотник, заслушан в дъжда. Кога си бил най-самотен? Кога сме най-самотни?

Цочо Бояджиев: Когато се обезсилят думите, когато почти физически усетим, че произнасяните думи са загубили досегашния си толкова ясен смисъл, че те пропадат по пътя до другия, че не достигат до него и вече не вълнуват душата му.

Евелина Митева: Какво отличава писането на поезия от другите видове творчество? От фотографията, от писането на студии?

Цочо Бояджиев: Поезията е езикът на моите меланхолии, фотографията е изразът на възхитата ми от този удивителен свят, в който живеем, научните занимания удовлетворяват потребността да знаеш, да проумееш „механиката“, но и смисъла на случващото се през живота ни. Поезията е експресия на вътрешни преживявания и така тя игнорира неизбежния при фотографията „ефект на реалността“ (недвусмисленото потвърждение, че „това-наистина-е-било“), както и емоционално неутралния обективизъм на научното изследване, чийто хоризонт е истината. Поезията е екстериоризиране на най-интимното, най-съкровеното в нас под диктата на паметта и въображението. И ако поетичното слово „овеществява“ едно частно и имащо само лично значение преживяване и го прави споделимо, то това е истинско чудо.

Евелина Митева: Кога знаеш, че чудото се е случило? Как разбираш кога едно стихотворение е добро?

Цочо Бояджиев: Това е вътрешно усещане, което няма как да бъде описано. Критерият е доста условен, но когато гласът ми потрепери при четенето, зная, че стиховорението е добро.

Евелина Митева: Много автори на поезия и проза говорят за писането си като за вдъхновение – енергия, нещо осезаемо, което те подтиква да пишеш. За други писането е начин да преживеят трудни моменти в живота си. Как пишеш? Как преливаш настроението в думи?

Цочо Бояджиев: Аз съм резервиран по отношение на трафаретната представа за „божественото вдъхновение“. През Ранното средновековие умението да съставяш стихотворения се култивира в рамките на обучението по граматика, така че образованият човек е „по дефиниция“ и поет. Както при всяко човешко творчество, и при поезията има „технологии“, които е препоръчително да бъдат овладени. Аз все не мога да се освободя от убеждението, че автентичен поет е този, който съумява да създаде стихотворение от класически вид, с оригинални рими и безукорен ритъм, или дори да изложи мислите и чувствата си в екзотични поетични форми като трубадурската сирвента или японското хайку. Що се отнася до терапевтичния ефект на поезията, то да, поезията е велика утешителка, превъзхождана може би единствено от музиката. Често съм си мислил, че ако владеех някой музикален инструмент, тежките моменти в живота ми не биха били чак толкова угнетителни. Поезията лекува душевните рани и аз съм й благодарил за това в едно стихотворение от стихосбирката „Пастир на думи“.

Евелина Митева: Забелязала съм, че слушаш много музика – край теб винаги звучи музика. Барок, фадо – сякаш всяка стихосбирка си има твой личен саундтрак. Прелиствам и една от предните ти стихосбирки, „Пастир на думи“, и ето я и там музиката: „Мелодия от Прага“, „Мадригал“, „Стара ирландска песен“, „Кавказки напев“… Как музиката се влива в поезията ти?

Цочо Бояджиев: Аз търся мелодията на словото даже в научните си текстове. Преди доста години старателна редакторка замалко не осакати една от първите ми книги, отстранявайки „паразитните“ думи като „прочее“, „и така“ и други такива, което може би подобри текста от стилистична гледна точка, но наруши вътрешния ритъм и музикалното звучене на фразите, та бях принуден да се впусна в мъчителни разправии в опита си да спася каквото мога от текста. Ако музикалността е важна за мен дори в строго научни писания, то можеш да си представиш колко повече е валидно това за поезията.

Евелина Митева: Поезията ти е отличително лирична, дори на места музикална, но също и дълбоко философска. Има две стихосбирки, които може би се отличават по настроение от останалите, „Прозорец на север“ и „Сбогуване с предмети и други живи същества“. Ето, и заглавията им дори са такива – студ и раздяла вее от тях. С какво се разделяш, когато пишеш поезия?

Цочо Бояджиев: Поезията е изкуството на достойната раздяла. Не смятам, че добра поезия може да се създаде от пълнотата на човешкото битие. Поетичното слово запълва някакъв недостиг, някаква ущърбност. Нещо, което не е такова, каквото е естествено да бъде. От северната страна на къщата не се поставя прозорец. Северната стена е гърбът на къщата, зиморничаво подложен на студените ветрове. И все пак, искаме ли да опознаем човека изобщо, неизбежно трябва да го погледнем през този прозорец. Това е патосът и на „Обратното на слънчогледа“: „истината за човека е във тъмното“. „Сбогуване с предмети“ пък е подсказано от гледката на разбиващата се на пода изтървана от мен чаша. Почувствах живота си като мозайка от несвързани един с друг моменти, чиято кохерентност е само привидна, а оттук пък се замислих за обещаното ни възкресение и се запитах как ще се съберат в едно всички, включително малозначимите епизоди от нашата житейска история. И се заех да се сбогувам с предмети, обозначаващи въпросните епизоди: чашата, котето, таванът, пътеката…

Евелина Митева: А какво е това, което според теб събира парчетата на живота ни в един цялостен пъзел? И изобщо има ли такова нещо като цялостен живот?

Цочо Бояджиев: Би трябвало да има, но не зная името му.

Евелина Митева: В последните ти стихосбирки има сякаш дори повече еротика,  отколкото в младежките. Защо? По-честен ли става човек със себе си с годините?

Цочо Бояджиев: Вероятно да. Сигурно е било нужно време, за да преодолея провинциалната си свенливост. Но това преодоляване не е съвсем радикално. Все пак стихотворението „Еротично“ е включено в книга, озаглавена „на ирониите“. Така че темата присъства, но е третирана с отстъп, със старание да се съхрани някаква равнопоставеност между небесната и земната Афродита, да се реабилитира тялото с всички негови свойства и функции, без това да звучи вулгарно. Защото в края на краищата – така мисля и сега – „еднакво в света съществуват / и плътта, и душата прозрачна“, както гласи завършекът на едно стихотворение от 70-те години.

Евелина Митева: Мислиш ли, че понякога тялото е по-умно или по-радостно от душата?

Цочо Бояджиев: Отговорът на този въпрос изисква оценка на своеволието на тялото, на отказа му да следва душата. В това освобождаване има, разбира се, радостно ликуване, но не зная доколко това еманципиране е умно. Във всеки случай овладяването на телесните пориви оставя и горчивия привкус на съжалението за „простора извън небесното царство“.

Евелина Митева: Кой на кого прощава в „Книга на ирониите и опрощенията“?

Цочо Бояджиев: Тази книга е опит на автора да се помири със самия себе си, да преосмисли с „отстъп“ случилото се с него. Иронията е противоядие срещу прекомерно драматичното преживяване на жизнените колизии, а опрощението е естественото следствие от осъзнаването на слабостта на човешката природа. Опрощението е за всички онези, които са ни наранявали и то крие малко подличката надежда, че и ние ще бъдем опростени за раните, които волно или неволно сме нанесли на ближния си.

Евелина Митева: Как се промени писането ти през годините? И с какво ти помогна?

Цочо Бояджиев: Формално промяната е преход от класическия римуван към свободния, но запазващ вътрешния си ритъм стих. Понякога обаче и днес се изкушавам да опитвам някои традиционни поетични форми – рондо, сонет. Би трябвало да кажа, че формата се определя от съдържанието, но това би било лицемерно. Поезията може да е и просто игра с изказа, проверка на възможността дадено съдържание да се предаде чрез точно тази форма. Съдържателно различие няма: аз не пиша нито социална, нито политическа поезия, нямам и стихотворения за родината или за онази страна, като която няма втора. Моите теми бяха и си остават животът и смъртта, любовта и раздялата, паметта и забравата и т.н. Тези теми смятам за универсални и същевременно за строго лични, те са необхватният и загадъчен, и същевременно много интимен, много „домашен“ свят на поета, който „постоянно кръжи край сърцето си“, както го казва Франтишек Хрубин.

Евелина Митева: От няколко години подготвяте заедно с Мария Георгиева антология на съвременна португалска поезия, ти сподели някои от тези преводи и в социалните мрежи. А какво четеше, когато започваше да пишеш? Кои поети се оказаха решаващи за теб във времето?

Цочо Бояджиев: Антологията на съвременната португалска поезия включва над сто стихотворения от шестнадесет поети, озаглавена е „В тъжните дни не говорим за птици“ и предстои да излезе в обозримо бъдеще. Що се отнася до мен, поезията ме откри взривно – съвсем случайно попаднах на Дебеляновото „Потокът стене в долината“, което ме разтърси много силно, защото описваше мое състояние. После дойде Лермонтов, след него немските романтици, Хайне, символистите, Христо Фотев, Николай Кънчев, Иван Цанев, Борис Христов, Иван Методиев, Георги Рупчев, холандците Копланд и Де Конинг, португалците Вашко Граса Моура, Мануел де Фрейташ и т.н. – списъкът е доста дълъг. Към него бих прибавил и наричаните от мен „поети на едното стихотворение“, т.е. тези, които не блестят особено, но в някакъв миг на озарение са създали истински шедьовър.

Евелина Митева: Не мога да подмина и дебата около наскоро разкритото досие на Юлия Кръстева, който повдигна наново стари травми, с които обществото ни отново и отново се опитва да се справи. Намирам този дебат за полезен, моето поколение има нужда да чуе и научи какво е било тогава, миналото ни е част от бъдещето ни. Твоята поезия е предимно лична, но дори и поетът е част от времето си – каква е според теб тази травма, с която всеки път се сблъскваме? Понякога си мисля, че ако успеем да я назовем, ще ни е по-леко.

Цочо Бояджиев: Травмата ще е нелечима, докато отказваме да назовем тоталитарния режим с истинското му име – зло. Зло е всичко, което посяга на същностните човешки характеристики – разума и свободата. А режимът преди 1989 г. го правеше твърде безцеремонно. Най-напред е редно да осъдим самото зло и оттук да преценяваме постъпките на неговите жертви. При това мисля, че право да съдят имат онези малцина, които са се осмелили да кажат „не“ и са понесли последиците от това, а не многото съдници, които са имали шанса да не бъдат изправени пред това изпитание. Защото кой би могъл да каже, че непременно би издържал пред двете основни оръжия на дявола: съблазните и заплахите? Аз не бих могъл да твърдя категорично това, макар че ми се ще да виждам себе си в героичната поза на непреклонен бунтовник.

 Въпросите зададе ЕВЕЛИНА МИТЕВА