Сложи си бронята, сърце!

Популярни статии

бр. 15/2018

(откъси от „Медея“ на Еврипид)

Рисунка: Дамян Дамянов, 2018 г.

  

Говори Медея – на хора от коринтските жени, на Язон, на себе си, на своето сърце. Откъсите са от новия превод на Еврипидовата трагедия, дело на Георги Гочев и Петя Хайнрих. Той е специално направен за представлението „Медея“ (реж. Десислава Шпатова), чиято премиера ще бъде на сцената на Античния театър в Пловдив през юни 2019 г. (в ролята на Медея – Снежина Петрова; в ролята на Язон – Владимир Карамазов).

 

 

Медея:

Жени коринтски, тук дойдох да пресека

възможни укори от вас. Да, има, знам,

такива горди смъртни, че – едните у дома,

а другите дори навън­ – са с дръпнат нрав,

странят… в нехайство всеки би ги обвинил.

В окото смъртно правда не блести.

Неопознал на ближния си същността,

човекът мрази, без причина и от раз.

Изгнаник ли си, преданост дължиш,

но и за онзи местен, който хората гнети,

неволно уж, похвалите си ще спестя.

От нищото нещастие ме връхлетя

и с дух сломен аз радости не знам,

настана време, мили мои, да умра.

Защото онзи, който бе живот за мен,

оказа се най-лошият от всичките мъже.

Измежду съществата с ум и дух

жените сме най-жалък, крехък стрък.

Защото, първо, си купуваме съпруг,

за куп пари спечелваме си господар

на тялото, и как боли такова зло!

Залогът е голям – не знаеш го мъжа,

дали е читав, или лош. И не върви
да го смениш, да го отпратиш с „не“.

Пред нови нрави в новия си дом,

невеща в брака, трябва да гадаеш ти

с какво в леглото на мъжа да угодиш.

И после, като се измъчим хубаво, ако

съпругът кротичко ярема понесе,

завиден е такъв живот! Ако ли не –

смъртта зови! Дотегне ли му у дома,

мъжът утеха на сърцето търси вън,

открива стар приятел или пък връстник.

Жената – тя обречена е на един.

И казват, безопасен водела живот,

а пък мъжът отивал с копие на бой –

това е зла лъжа! Три пъти грабвам щит,

преди да трябва да родя веднъж. И, да,

различен твоят е от моя жизнен път.

Ти имаш роден град и бащин дом,

приятелства, разтуха в труден час,

сама съм аз, без град, измамена от мъж,

довлечена от варварския бряг,

без майка и без брат, без близко същество –

къде сред бури да открия пристан аз?

Така че нека те помоля за едно:

ако открия средство или начин как

мъжът си да накажа за безчестното му зло

и с все избраницата и баща й, то

да си мълчиш! Макар жената все да се бои,

макар да рухва пред метален хлад,

когато брачната й чест се накърни,

тогава блясва кръвожадният й ум.

(ст. 214-266)

 

Медея:

Отвсякъде беди! Да, кой ще отрече?

Но не мислете, че ще продължи така.

На младоженците какво им предстои…

и другите злодеи да очакват мъст!

Ти смяташ ли, че бих ласкала този мъж

аз без изгода, ей така, и не по план?

Ни щях да му говоря, ни ръка да му държа.

И ето, стана жертва днес на глупостта,

а можеше той плановете да осуети,

като веднага ме прокуди, но ми даде ден,

един ден време, за да поваля

аз трима врагове: бащата, булката, мъжа.

Оттука разни пътища довеждат до смъртта,

не зная кой от тях, приятелки, да избера.

Дали в пожар аз брачния им дом да изгоря,

или да ръгна в дробовете им двуостър нож,

прокрадвайки се тихичко до брачното легло.

Една уловка има тук: ако ме хванат как

прониквам у дома им, мен ще умъртвят

и в крайна сметка ще ликува моят враг.

Не, най-добре да тръгна по отъпкания път,

с отровите съм веща и така ще ги сразя.

Реших! Умират, ами после? Кой ли град

ще ме приеме и къде убежище да диря аз?

Под своята закрила кой ли би ме взел?

Кой? Никой! Ще почакам малко и дано

се появи наоколо защитна кула или зид,

тогава ще ги умъртвя с потайна хитрина.

Ако съдбата някак плана ми осуети,

ще бъда дръзка до небето, с меч ще ги сразя,

преди да ме споходи собствената смърт.

От всички богове Хеката ще ме подкрепи,

избирам я и тача нейния божествен мрак –

владее в хладното огнище тя сред пепелта[1].

Ще секне радостта им, че раниха моя дух.

В тъга горчива брака им ще потопя;

на онзи, който ме прокуди, също ще горчи.

На работа, Медея! Приложи докрай

познатите примамки, всички хитрини.

Безстрашието си изпитай ти в опасността.

Как страдаш виж. Не ще да станеш ти за смях,

че твоят Язон тук с рода Сизифов[2] се сроди,

ти, дъщеря от знатен род на слънчевия бог.[3]

Ти знаеш! По рождение понеже сме жени,

в делата славни сме си непохватни, ала как

чевръсто тухлите на злото ги редим!

(ст. 364-409)

 

Медея:

Мерзавец! С друга дума мога ли да нарека,

злината ти и липсата на мъжество!

Дошъл си, след като показа, че си враг

на мен, безсмъртните и целия човешки род?

Ни дързост, ни достойно е да се явиш

пред близките, които си ранил.

Безсрамие е чумата на смъртния човек.

И тебе тя мори. Добре си ми дошъл.

Сега ще те съсипя с думи, ще се облекча,

докато гледам как ти причернява и горчи,

започвам да разказвам отначало, чуй.

Започна се с това, че те спасих,

свидетели са елините от Арго,

бе пратен огнедишащите бикове в ярем

да впрегнеш ти в браздата на смъртта.

А драконът безсънно бдеше в кръг

около руното всезлатно – него аз убих.[4]

И вдигнах факела спасителен пред теб.

Сама предадох своите баща и дом,

с теб в Йолкос аз под Пелион дойдох,

без умисъл, а следвах своето сърце.

Убих Пелиас[5], в страшни мъки той умря –

наследник го уби и свърши се с рода.

След всичко сторено, мерзавецо, за теб,

предаде брачното легло, изневери,

макар че имаме деца. Бездетен ако бе,

копнежът ти по ласки щеше да ти е простен.

На клетвите не вярвам, но се чудя, ти дали

и боговете, пред които си се клел,

ги смяташ за безсилни? Или може би царят

порядки нови… Но пред мене си сгрешил.

Горката ми ръка как често си държал.

Мерзавец галил е тъй преданите колене.

О, как оказват се надеждите лъжи.

Но, хайде, щом ще си приятел, ми кажи –

макар че не очаквам аз от теб добро –

с въпроса ми ще лъсне срамното ти зло.

Сега къде да ида? В бащиния дом,

в родината? Предадох ги да дойда тук.

При дъщерите клети на Пелиас? Как добре

ще ме гостят, нали баща им аз убих.

И ето как стоят нещата: у дома

съм мразена; които трябваше да пощадя,

раних, сега са мои врагове – заради теб.

Какво получих за това? Пред елинките уж

минавам за щастливка. О, чудесен мъж

си имам… чуден и почтен, горката аз.

И затова сега ме гонят, пъдят ме оттук,

лишена от другар, с осиротели две деца.

За младоженеца ще бъде прелестен позор

спасителката и децата му да просят хляб.

О, Зевсе, който ясни знаци си ни дал

как истинското от фалшиво злато да делим,

защо мъжете с белег точен не дари,

по който лошият да бъде различим?

(ст. 465-519)

 

Медея:

О, Зевсе, справедливост висша, слънчев диск,

ще триумфираме над враговете днес,

приятелки, потръгна ми, ще победя.

Надежда нося, че врагът ще си плати.

Защото в най-голямата беда Егей

за мен като последен пристан се яви,

аз там ще вържа корабното си въже,

щом стигнем на Палада крепостта[6].

А ето ги и плановете ми докрай.

Да, думите ми ще горчат, но няма как.

Един слуга на Язон пратих му с вестта,

че моля го да дойде да ме посети.

Щом дойде, с думи сладки ще го уверя,

че го подкрепям и добре е наумил

да ме пожертва той за царски брак,

и че успешен ще излезе този план.

Ще моля той децата ми да приюти.

Не ги захвърлям ей така на зла земя,

и не на вражеските хули, не, но с цел

чрез тях детето на Креонт ще излича.

Ще ги изпратя хитро с дарове в ръце,

за булката, цената да останат тук –

златокована диадема, пеплос[7] фин.

И щом по тялото й падне тъканта,

и тя, и всеки, който я допре, ще мре,

с отрови страшни дарът ми ще е натрит.

Но сменям вече темата на тази реч.

Обмислям с ужас следващия ход,

а той е – да убия своите деца.

Така е, няма вече кой да ги спаси.

Щом срутя из основи този дом,

ще бягам аз оттук, където ги убих

децата мили, сторила безмерно зло.

Защото, скъпи мои, присмех от врага

не ще търпя. Да става с мен каквото ще!

Живот ли? Нямам дом, родина и подслон,

сгреших, че изоставих моя бащин праг,

подведена по сладките слова на тоя грък.

Ще го принудя, с божа помощ, той да си плати:

не ще си види живи милите деца,

а други новата му булка няма да роди –

проклета, ще се гърчи в смъртен стон,

съдбовно покосена от отрови зли.

Мен нисша или немощна не ще ме нарекат;

послушна – никога, напротив – аз врага

сурово срещам, а приятеля – с добро.

Така човек постига слава в тоз живот.

(ст. 764-810)

 

Медея:

О, Язон, моля те да ми простиш

каквото казах; моя гняв да помниш ти

не бива – двамата делихме все добро.

Отправих упрек аз към себе си, така

се укорих: „Глупачке луднала, защо…

защо към прозорливите питаеш гняв,

защо подклаждаш с първенци вражда,

кориш съпруга си за умния му план

да се ожени за тиранска дъщеря, така
децата ти с род силен да сроди? Защо

е този гняв, щом боговете дават шанс?
Нима си без деца, нима не го разбра:

прокудена си, без приятел и сама?“

И както всичкото премислях, глупостта

ми се разкри, напразен бил е моят гняв.

На теб – хвала! Усещам, мъдро си избрал

ти брак, все с грижата за нас, глупачка бях!

А трябваше аз плановете ти да подкрепя,

в годежа да помогна, брачното легло

да ви постеля, булката да поздравя.

Такива сме – не точно зло, ами жени!

Недей отвръща с гняв на моя гняв,

на моя глуповат инат – с инат.

Признавам и твърдя – постъпих зле,

сега размислих, всичко осъзнах!

Деца, деца, елате тук, излезте вън,

сърдечно поздравете своя мил баща,

тъй както аз ще сторя, на враждата – край!

О, нека като близки да се помирим!

Войната спряхме, свърши се жлъчта.

Хванете го за дясната ръка!

Но скрито зло в ума ми се върти.

Дечица мили, колко още ще сте тук

и живи ще протягате към нас ръце?

Горката аз, сълзи напират, тръпна в страх.

Враждата с татко ви тъй дълго аз да спра

опитвах, че тежат очите нежни с плач.

(ст. 869-905)

 

 

Медея:

Ще понеса и аз! Върви ти у дома

и за децата, както се полага, се грижи.

Очакват ви, дечица мили, град и дом,

сиротни там да заживеете без мен,

завинаги без майка си и сам-сами.

Ще бъда аз в изгнание, далеч от вас,

преди да се зарадвам на доволните ви дни

и с трепет булка, баня и легло да подредя

за вас и сватбените факли да държа…

Проклет да бъде гордият ми нрав!

Напразно, о, дечица, ви отхраних аз,

напразно грижите и всички страхове,

напразно болките родилни изтърпях!

Да, някога надежди все таях,

че ще сте ми упората на старини,

а щом умра, ще ме повиете в платно…

знам, всички се надяват на такава смърт.

Погина сладката мечта! Без вас

ще влача тъжни и горчиви дни.

И с поглед мил не ще ме срещате в дома,

о, вече се отправяте към друг живот.

Защо сте вперили така очите в мен?

Усмивките последни, сетен смях, деца…

Ами сега? О, как сърцето ми се сви,

когато бистрите очички им видях.

Не мога! Не! И край с предишния ми план.

Децата си ще изведа от тез земи.

Защо ми е баща им да сразя със зло,

щом двойното страдание ще е за мен?

Не, няма! Не! Отменям своя план и край!

Какво ми става? Аз за присмех на врага

ще съм, ако за злото сторено не отмъстя.

Кураж, кураж, и лошо ми се пише, знам,

промъкне ли се мекушавост в моя ум.

Деца, вървете у дома! А моя жертвен дар

тоз, който няма правото да види сам,

да знае: няма плахо да го поднеса.

О, спри се, не върши това, мой гняв!

Нещастнице, децата пощади, пусни!

И с радост нека те при тебе да растат!

Не! В отмъстителите Ха̀десови се кълна,

че няма да оставя живи своите деца

на враговете – да се гаврят с мен чрез тях.

Решено е – умират – няма път назад!

Родих ги и самичка ще ги умъртвя!

Така ще бъде! Да! Друг изход няма тук.

Венецът злостен вече булката краси,

а пеплосът я води към смъртта – аз знам.

Но тръгвам да вървя по мрачния си път

по-мрачен ще е той за моите деца.

О, нека се простим! Десниците, деца,

подайте да целуна за последно днес.

Ръчици мили, детски, мили устица,

на рожбите ми мил и благороден лик,

щастливи ми бъдете с щастие отвъд!

Баща ви бъдещето земно ви отне.

О, топъл допир, нежна кожа, сладък дъх…

Вървете, хайде! Че едва издържам вас

да гледам тук, без болката да ме сломи.

Съзнавам, че самата ще извърша зло.

Ала от разума по-силен е гневът.

Всевечното проклятие на смъртния е той.

(ст. 1019-1080)

 

Медея:

Реших, приятелки, най-скоро своите деца

да умъртвя и да избягам надалеч,

а не с напразно бавене да причиня

да ги погуби друг, с омраза и от мъст.

Да, неизбежна е смъртта им, затова

ще ги убия аз, която ги родих.

Сложи си бронята, сърце! Защо се двоумиш

да сториш крайното, но неизбежно зло?

Нещастнице ръка, хвани ти меча, дръж

и пресечи ти жизнената линия на горестта,

недей изпада в слабост, спомен не храни

че мили са ти тия две деца, че ги роди,

напротив – забрави ги в този кратък ден,

а после ги оплаквай! И макар че ги уби,

обичаш ги все пак. Горката аз!

(ст. 1236-1250)

 

Превод от старогръцки език: Георги Гочев и Петя Хайнрих

 

 

[1] В Елада огнището е символичният център на дома, където владее жената. Богинята на горящото огнище и домашното благополучие се наричала Хестия. Тук Медея се свързва със символа на огнището, но с неговата тъмна и хладна част, символизирана от богинята на нощта и насилствената смърт – Хеката.

[2] Прочутият Сизиф е един от първите царе на Коринт и далечен прародител на Креонт.

[3] Медея е дъщеря на цар Айетес и внучка на слънчевия бог Хелиос.

[4] За да вземе златното руно, Язон трябвало да извърши няколко подвига. Единият от тях бил да впрегне в ярем чифт огнедишащи бика, от които се предпазил благодарение на мехлем, даден му от Медея. Руното било пазено от дракон, който никога не заспивал. Язон го приспал, като го напръскал с някакво биле, дадено му отново от Медея.

[5] Става въпрос за чичото на Язон, който го изпраща да дири златното руно. Медея убедила дъщерите му да го насекат на парчета и сварят в котел, за да го подмладят.

[6] Царят на Атина Егей е обещал на Медея подслон, ако напусне Коринт. В замяна тя е обещала, че ще излекува неговото бездетие.

[7] Пеплос се нарича дълга женска дреха без ръкави, връзвана с пояс или колан над кръста, подобна на туника.

Подобни статии

2 КОМЕНТАРИ

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img