Пламен Дойнов
КОЙ ДА ОСТАНЕ
Чета една от последните статии в проточилия се скандал около наградата „Иван Пейчев“. Там Ива Николова уверено твърди, че Валентина Радинска ще остане в литературата.
Струва ми се, че нито Николова, нито друг от нас, съвременниците, може да бъде толкова категоричен. Ние можем само да помолим Валентина Радинска да не си тръгва. А дали да остане, ще решават читателите след нас.
ОБЕЗОРЪЖАВАНЕ
Вечерта съм предал брой 11 на „Литературен вестник“ в печатницата. В него влизат излъчващите футболно и читателско удоволствие фрагменти на проф. Христо Трендафилов под наслов „Футболът е хуманизъм“. Но докато сутринта подскачам почти безгрижно из литературните сайтове, виждам, че същите фрагменти на проф. Трендафилов вече са качени в електронното списание „Литернет“, при това – още отпреди седмица.
Първоначално се ядосвам. После се овладявам и се обаждам на професора в Шумен. Произнасям сдържана тирада за колегиалната етика. Казвам му, че след като сме го уведомили как текстът му ще излезе във вестника, недопустимо е да го предлага на друго издание без да ни съобщи за това и т.н. Той ме изслушва и отвръща:
– Съжалявам. Повече няма да правя така!
Прозвучава ми толкова естествено. Виновно меко. Произнесено с добро сърце. И ме обезоръжава.
ПОЕТИ НА СВОБОДАТА
25 март 2018 година. Церемонията за връчване на наградата „Европейски поет на свободата“ в Шекспировия театър на Гданск е към края си. Исландската поетеса Линда Вилхямсдотир държи статуетката на лауреат. Канят на сцената и останалите седем номинирани поети (по-скоро шестима, без холандеца Мено Вигман, внезапно починал два месеца по-рано). Докато получаваме отличия и позираме за снимки, забелязвам как азерският поет Селим Бабулаоглу гледа мрачно и напрегнат разменя реплики с преводачката си. Грях ми е на душата, но в първия момент си помислям, че най-вероятно е засегнат, защото не е получил голямата награда.
Напрежението продължава и по време на последвалия коктейл. Наблюдавам нервните разговори между Селим и организаторите. Те сноват между множеството, звънят телефони, питат, отговарят, изясняват нещо. Накрая разбираме, че сме свидетели на нещо като дипломатически скандал. Оказва се, че по време на заключителния галаспектакъл на екрана са експонирали текст от арменската поетеса Татев Чакхиан, в който президентът на Азербайджан поименно е призован да не бомбардира Нагорни Карабах. Понеже в стихотворението е спомената само фамилията му (Алиев), но не и длъжността му на президент, режисьорът на галаспектакъла не е обърнал внимание на взривоопасния пасаж. И ето как замразеният конфликт между азери и арменци изведнъж е разтопен от един стих.
Селим може би има право, доколкото при завръщането си в Баку могат да го попитат как е реагирал на „провокацията“. Но очевидно на него не му стига само да протестира пред организаторите, затова заявява, че ще уведоми официалните представители на своята държава. От страх ли се престарава? Или е просто въпрос на засегната чест? Или наистина се опитва да изпълни държавническо-патриотичен дълг? Или и трите?
Задава се дипломатическа нота. Така и не разбрах стигна ли се до нея – композира ли я някой, изпя ли я друг? Знам само, че такава нота не бива да присъства в партитурата на нито един поет на свободата.
ТАЗИ НАГРАДА НЕ Е ОНАЗИ НАГРАДА, А ДРУГА
Десетина-двайсет членове на Съюза на писателите продължават да произвеждат статия след статия, за да поддържат усещането си, че водят война. И понеже много искат да я водят, повечето от тях ползват идеологически клишета, приблизителни цитати, голи неистини и скалъпени факти, а текстовете им гъмжат от неточности, резултат от незнание, мнителност или от обикновена корист. Напразно ще търсим в тях конкретни позовавания. Изобщо не става въпрос за точно цитиране на библиографски единици и страници на опонентите. Липсва дори бегло посочване на заглавие на произведение или на текст, който се атакува. А когато се приведе все пак конкретен пример, се допускат грешки, които го обезсмислят. Всичко е дадено „на едро“, за да се уподоби критически обект (някакво обобщено „те“ – антикомунистите, постмодернистите, неолибералите, майкопродавците и пр.) и най-вече за да се конструира предпоставена теза.
Само един малък пример как се изграждат аргументи.
Издигнатият в ранг на „програмна статия“ публицистичен опус „Тридесетгодишната война в литературата“ от Панко Анчев жонглира с фрагменти от факти така, че да му послужат за предварително скроената невярна теза. За да се възмути от несправедливото присъждане на награди, Анчев с патос заявява:
„Пламен Дойнов да се окичи с наградата на името на комуниста Иван Мешеков и получи паричната й стойност. Пък бил яростен противник на комунизма и социализма.“
Идеологическата формула, която Анчев се опитва да приложи към литературата може би щеше да излезе поне приблизително вярна, ако наградата се именуваше само „Иван Мешеков“. За лош късмет на публициста обаче тя носи името не на един, а на двама големи критици – Иван Радославов и Иван Мешеков. Нима Анчев не знае това? Или знае, но в случая името на Радославов му обърква схемата и затова го „забравя“? Двамата критици са свързани с родното си място – Златарица, но представляват две от множеството противоборстващи тенденции в българската критика между двете световни войни. Тъкмо този „дуализъм“ на наградата е важен, за да се разбере символното й значение – така както е замислено от литературоведите в Катедра „Българска литература“ на Великотърновския университет, които са инициатори за нейното създаване.
Ако следваме политизираната логика на Панко Анчев, можем лесно и повърхностно да определим Мешеков като „комунист“, а Радославов също така небрежно да го маркираме като „антикомунист“. Но и двамата са сложни, пъстри фигури. Нито Иван Мешеков е класическият „соцреалистически критик“ (от типа на Георги Бакалов и Тодор Павлов например), нито Иван Радославов е типичният официален „буржоазен критик“ (като Йордан Бадев). Впрочем не е случайно, че в сталинско-червенковската епоха през
40-те и 50-те години както „символистът“ Радославов, така „комунистът“ Мешеков са преследвани и цензурирани.
Изглежда Панко Анчев е объркал наградите. Националната награда за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков“ е нещо специално, което не подлежи на идеологически квалификации и партизански сметки. Съвсем различно е, ако става дума за друга евентуална награда „Тодор Павлов“, към която нямаме никакви претенции и за която Анчев може да заслужи поне номинация.
март – април 2018
Пламен Дойнов
