Паметната изложба омаж „Сто години Найден Петков“ на „Шипка 6” от пролетта на 2018 г. ни кара да се вглеждаме в себе си. Докосвайки се до красотата и мъдростта в многобройните визуални послания на големия художник, да се почувстваме неофити, новопокръстени езичници с провокирана в максимална степен художествена чувствителност, интуиция, ерудиция и креативен дух.
Вчувстваме се в живописното наследство на един от досегашните ректори на Художествената академия – София, един от първите носители на наградата „Захари Зограф“ и се изпълваме с възхищение от артистично интуитивно вълнуващия ни изобразителен феномен от реализъм и иносказание, от оскъдност, простата и естетическа наслада. В жанрово разнообразното пространство на този живописен свят, обективиран с акварел, темпера, маслени бои в разреден вид, сепия, въглен и креда, престижно място заемат облъхнатите от аурата на естественонаучното познание на света и на неговото иносказателно въздействие пейзажи. В „Старо лозе“, „Пейзажи“ – монохромни и обезлюдени картини, далечината от обагрена охра ни увлича все по-навътре, чак до отправени в неизвестността дъждовни облаци. И картините заживяват в мнeмоничната ни памет като загадъчно средоточие от семпли флористични образи, инспириращи духовна необятност…
Всяко по-продължително вчувстване в изкуството на Найден Петков ни заставя да усетим изобразеното като одухотворено от подвластни на природата закони на съществуването. Като вгледани в нас, зрителите, са трите дървета от „Пролетен сумрак“; като змийски зелени очи ни учудват багрени петна във „В края на зимата“ – един свят е отминал, събуден е другият, който ще го замени.
Честото отсъствие от пейзажите на човешко присъствие обективира философията на художника за подчинената роля на Homo sapiens по отношение на естеството. Проницателният поглед ще прочете в сдържано изразената само от неугледен терен с няколко извисени към небето в обезлистващ хелиотакис дървесни ствола диханието на изнизващи се във вечността дни от киароскурната загадка на съществуването.
Още на прима виста в изложбата зрителят усеща ненатрапчивото взиране на големия художник в далечината на оцветената тишина и безлюдие като присъщи на изначалния свят. Усетили с разума и душата си не само в рисуваните като по мокро картини на художника („Градски пейаж“, „Крайбрежие“, „Интериор“), населени с ескиозно-знакови изображения, изпитваме и илюзията за докосване, за несвършеност, за прекъснати мигове в съществуването.
Към отвлечен размисъл ни тласка даже и очевидната за това изкуство истина, че всяка оскъдност на природния мотив се компенсира щедро от багрената нюансивност на един определен цвят, повишаващ експресията на вътрешното движение в камерния сюжет. Това спомага да оживее образът на художника във всички картини като поет, философ и мислител, задаващ своите въпроси без очакван отговор, макар и от позициите на реализма. Към това са насочени и усложнените цветови съчетания, които обаче не постулират манихейско редуване на черно и бяло, утвърждаване или отрицание, очакване на радост или разочарование. Предпазени от прибързано или повърхностно тълкуване на изкуството, от естетически или натурспекулации, любознателните зрители предпочитат да си останат в състоянието на будуващи, мнемонично левитирани и креативни, след като дълго са се вглеждали в плътно контурираните образи в „Светъл ден“, в събуждащата летрични асоциации със сърцеведа Йордан Йовков картина „По жицата“, в екзотични пейзажи с припознаваеми топографски измерения и забележителности от високи кипариси и ниски къщи, населени крайбрежия, пълноводни плавателни реки, паметни сгради („Из Гърция“, „Впечатления от Китай“, „Цикъл Париж“…). Или след като са влизали в картини, бележещи един по-различен акцент в изкуството на Найден Петков с релефни яркоцветни фигури и от урбанистично естество („Бялата арка“, „Някъде в Алжир“, „Крайбрежие“, „Халите“…).
Заедно с графичните му визии, многобройните „пътни бележки“, както нарича художникът рисунките си, носят всички белези на живописните му изповеди и послания. Монохромното предпочитание подчертава по-силно нюансивността на един и същи цвят, контури, линии и сенки тонират мястото на отделните образи в композицията.
Рисуваните с творческа обсебеност от модела портрети бележат и друго голямо достойнство на този арт – искрено отношение и задълбочено спазване на творческото верую, че „високи резултати могат да се постигнат не само с вярно пресъздаване на физиономичното и френологично сродство, а и със задължителното разкритие на моделиращото духовно начало“ („Портрет на Генко“, „Девойка от Матрас“, „Портрет на момче“, „Родопчанка“). Кадифената мекота и чувственост одухотворява женските образи, тънка психология на външните черти на мъжете, с които те са влезли и запомнени в общественото съзнание. Сега съжалявам, че в тази паметна ретроспективна изложба отсъстваше забележителният портрет „Спиридон“ от Найден Петков /(965, маслени бои, платно, 186 х 86, ХГ – Варна). Плътният и солиден образ на модела общува фронтално с нас зрителите…*
Все още сме в плен на картините от ретроспективната изложба и се опитваме да периодизираме сътворените през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век картини, рисувани с по-изрусени или топло приглушени тонове, с учестен или сдържан ритъм на мазката, с ясен сюжетен мотив или застинало душевно вълнение. Във всички случаи най-романтично, интуитивно и художествено провокативни са визуалните послания на маестро Найден Петков, които ни привличат с иносказанието на привидно строго реалистичен свят, съзерцаван и изобразяван от художника като иманентно загадъчен и ненуждаещ се от елементарно припознаване с разкрасяващи го асоциации с велики цивилизации или с турбулентни стихии. Лишено от подобни естетически спекулации и насочено към реалистично сюжетно-психологическо тълкуване, изкуството на маестро Найден Петков остава навеки актуално не с делнични съобщителни послания, а с философските си, психологически и социални инспирации. Великата привързаност към красотата и мъдростта на живота е внушена в този арт не „андрогинно“, а с хармонична и небалансирана страст.
Като човек, живял по едно и също с великия художник превратно за България време, винаги съм мислил, че познавам неговото изкуство. Вчувстването ми в ретроспекцията „Сто години Найден Петков“ ме убеди, че съм се заблуждавал. И излязох от изложбата омаж възхитен от богатия тематично-образен кръгозор на маестро Найден Петков, завещал на своя народ и на човечеството неповторим художествен свят от физическа и духовна красота, мъдрост и благородна изтънченост…
КИРИЛ ПОПОВ
*Вж. „Българско изкуство“. 120 години. С., 2012, с. 182.
