Савина Петкова
В двора на Кралица Ан Стюарт (1665-1714) има много интриги, предателства, кръв, страст, камшици, омари и 17 зайци. Новият филм на Йоргос Лантимос („Омарът“ (2015), „Убийството на свещения елен“ (2017) размества пластовете на историческия жанр, жадно впива поглед в белези, рани и възпаления, поглъща изящни торти от фондан, и се оттегля в леговището си, откъдето наблюдава битката за Кралството, която се превръща в битката за Кралицата.
Сюжетът на филма оформя триъгълник между Кралица Ан (Оливия Колман), Лейди Сара Марлбъроу (Рейчъл Уайз), и проиграната на хазарт бивша лейди Абигейл Хил (Ема Стоун). Абигейл пристига в двореца, за да търси подслон и постеля, а калното й лице и скъсаната й рокля предизвикват само и единствено кикот у братовчедка й Лейди Сара. Когато все пак милостта надделява и Абигейл получава работа в кухнята като прислужничка, симпатиите на публиката остават с момичето, което търпи несправедливи пестници, крясъци, и подли номера. Провокираната идентификация с героинята на Ема Стоун е нишката във филма, която въвежда зрителя в дебрите на кралското недоволство. Заедно с Абигейл ние развиваме превръзката на отблъскващата рана от подагра по крака на Кралицата, заедно омайваме Нейно Височество с комплименти, тъй като пътят обратно към дворцовия статут е дълъг и трънлив. Неочаквано обаче, Абигейл става свидетел на скришни нощни ласки между Кралицата и Лейди Сара в библиотеката, истината за техните отношения научаваме от фокуса върху лицето на прислужницата, което бавно се разкривява от шок. Почти комична в своята репрезентация, сцената намира разширяващите се от ужас очи на Абигейл за свое платно, архитектониката на лицето й размества континенти. Фактът, че камерата се задържа толкова дълго неподвижна, ни позволява да проследим наличните нюанси на страх, изненада, но и воайорско удоволствие. „Фаворитката“ е трансгресивно удоволствие между захлопнати врати.
Размахът, с която Лантимос създава нов свят, освобождавайки Кралския двор от XVIII-вековния му корсет, е видим както в декорите, така и в костюмите и операторската работа. Заснет на място в имението Хетфийлд, северно от Лондон, филмът създава лабиринт на желанието чрез своята архитектура. Правите коридори се превръщат в необходими меандри с оптическото издължаване на широкоъгълните обективи на Роби Райън („Аз, Даниел Блейк“, „Американски мед“). Пречупването на пространството чрез ефекта „рибешко око“ обръща внимание на сгъвките в несъзнаваното, които пазят злосторството, фетишизма, и бруталността на героините. Огънатите ъгли на пространството изнедряват вътрешните трептения на жаждата за власт, еротична игра на близост и дистанция, на покоряване и подчинение. Декорите и интериорът във филма са плоски, елегантни: тапети с орнаменти заемат мястото на картини по стените, а мебелите са с издължени стройни крака. Вътрешността на двореца е само фон за действието, който сякаш срамежливо отстъпва назад. Стените са сетивността на двореца, те регистрират, попиват, биват докосвани, скриват и разкриват – затова нямат нужда от излишна рококо декоративност. Сетивата на интериора задвижват механизмите на желанието: оживяват в систолата и диастолата на измеренията, заснети с различни обективи. Сцените в далечен план са въздушни, с много празно пространство, застопорено от малка черна точка – роклята на някоя от дамите.
Изкачването по почетната стълбица на Абигейл е маркирано от нейния външен вид: черна дантела скоро замества дънковия плат на кухненската й престилка, след като Лейди Сара назначава братовчедка си за своя прислужница. В хода на своя социален възход Абигейл се украсява с повече бижута, скъпоценни камъни, и фини материи, маркиращи вертикалното й израстване в дворцовия кръг. Нейният стремеж да възвърне позицията си на Дама чрез поредица от манипулативни ходове, се съединява в координата с архитектурата на желанието, която структурирана от хоризонтали: коридори, тунели, лабиринти (почти липсват стълби).
Особено място във филмите на Лантимос заемат животните. В „Кучешки зъб“ (2009), котката е най-опасният враг и куче замества избягала дъщеря. В „Омарът“ (2015) неосъществилите романтична връзка хора биват превръщани в животно по техен избор. „Убийството на свещения елен“ (2017) пък допринася с митологичната препратка за Ифигения, дъщеря на Микенския владетел Агамемнон, превърната от Артемида в кошута. „Фаворитката“ обаче изобилства с патици (придворните залагат на най-бързата патица в поредица от състезания), омари (които Кралицата иска да разходи и после да бъдат сготвени), и най-вече: зайци. Според историческите извори, Кралица Ан е загубила 17 деца, някои в следствие на аборт, други – мъртвородени. Тук филмът си служи със зооморфизъм: метафората за скръбта на Кралицата се конкретизира в образа на 17 зайци. Зайците традиционно се споменават във връзка с репродуктивните им способности и стават синоним на фертилността. Заместването на мъртвите наследници с цел сублимиране на тъгата по тяхната загуба, напомня на професионалните услуги на групата „Алпи“ (2011), които срещу заплащане заемат мястото на починал роднина или приятел. Замествайки хора с животни, Лантимос посочва проблематичността на това, че подобна замяна е необходима. Промяната на вида от човек в животно при това заместване отрича миметичния му характер. Това е метафорична замяна, която работи от абстрактно към конкретно, а несъвместимостта между детето и заекът разравя непреодолима пропаст на безутешността. За разлика от „Омара“, тук превръщането в животно не е наказание, а е механизъм за справяне със скръбта, по-сходен с този на героите в „Алпи“. Човешките емоции са покрити с дебел слой пудра, освен ако не са пламенни обяснения в любов. Лантимос не оставя Кралицата си безчувствена, но иносказва болката й по единствения възможен в този кипящ от ласкателства двор – чрез заместване.
От друга страна, “Фаворитката” разбрида нишките на страстта и пропитите с желание стени на двореца стават свидетели на изстъпления – насилствени и/или сексуални. Филмът е оргазмичен, без да бъде визуално експлицитен. В моментите на сексуално удоволствие, камерата е запленена от лицата на героините, изпивайки всяко потрепване на клепачите, разширяващи се зеници, мускулен спазъм. Заключването на еротиката в реакциите е жест на интимност, а клаустрофобичното запълване на кадъра от близкия план не оставя място за бягство. Зрителят е съблазнен да сподели възбудата, но е прикован в композицията, за да не избяга. Сексуалното желание е насилие, но не и насилено. Неочаквано лесно се подчиняваме на доминиращия поглед на камерата, както и на настойчивия тон на трите героини. Сексът е още игра на псевдоними, на гоненица и криеница из стаите, интимността се закопчава в костюма за яздене, който е фетишизиран в жестовете, с които Сара пристяга своята Кралица.
Йоргос Лантимос смело жонглира с конвенциите на историческата комедия с трагична подплата. След „Убийството на свещения елен“, позоваващ се на Античната трагедия „Ифигения в Авлида“, режисьорът от гръцки произход преобразува английската история в привлекателен сблъсък на желание и жестокост. Континуитетът и авторският почерк личат отчетливо, но важна характеристика на филма го позиционира в категорията „Филм за силни личности“, вместо „Филм за силни жени“. Лантимос успява адекватно да отвори място за репрезентация на сексуалност, която е инертна, безобектна, лесно манипулирана, игрова, и опасна: нещо, с което мнозина мъже режисьори не са могли да се справят. „Фаворитката“ в двореца се избира не по желание на „мъжкия поглед“, така филмът се оказва нежно забит пирон в ковчега на патриархата.
