Градски тайници: стоп кадър
Като човек, улавящ градското време, кои са онези места, които са пълни с тайни и добри кадри? Кои са градските тайници в София?
Тайните места, често са и добрите кадри. Понякога ти трябва само хубава призма, през която да ги откриеш като такива. После кадърът става лесен. Ако открия кои са тайниците, то няма да бъдат вече такива. Но ако мога да споделя само няколко, то това са камбанариите на храмовете в София, или малките улички като „Гладстон“ и „Паренсов“, или покривите на града. Май казах прекалено много тайници.
Последната Ви изложба „Белези“, която в момента е изложена в „Хралупата“, сякаш изважда нова концептуална линия във фотографията Ви. Как дойде идеята за белега и с какво го свързвате?
Концептуалните линии, които снимам са невероятно много. „Белези“ е първата извадена на бял свят, след градската фотография. Тя е една нелесно изпълнена (имах доста проблеми с реализацията й) и лична, малко странна на фона на останалото, но завършена композиция. Дали може да се надгражда? Убеден съм. Дали ще го направя? Мисля, че още не знам.
Идеята за белега го свързвам с идеята за оформянето на индивида. Ние сме такива, каквито нашите истории са ни направили. В много случаи те са белезите. Дори не става въпрос само за външни белези (било татуировки, лунички, следи от операции например). А за онези, които са оформили виждането ни за света. Тези белези са нашите отношения спрямо света и хората, с които се налага да живеем всеки ден.
Каква е разликата между това да правите портретна и градска фотография, между етюда и белега?
Понякога ми се иска да няма такава. Но истината е, че разлика има и тя е огромна. Когато излизаш да снимаш град, планина или където и да е, ти се отваряш за външното и ако успееш да намериш някакво съединение в този момент, е добре. Но това е усещане, което е „извън черупката“, докосване до чуждото или дори хроникьорстване. Снимаш това, което е отвън. И това е. Разбира се трябва да обичаш да го правиш, но това се подразбира.
При някои случаи на портретна фотография, при тези лични проекти, какъвто е и „Белези“, ти изкарваш самия себе си, чрез фотоапарат и (в случая) модел. Имаш един вик. Една борба срещу себе си, за да спасиш себе си, да се освободиш, чрез създаването на нещо. Никос Казандзакис го открива изключително силно в огромните си книги „Последното изкушение‘‘ и „Рапорт пред Ел Греко“. Тази свобода да твориш е нетенденциозна и противопоказна. Затова и в по-голямата си част остава скрита или отхвърлена.
„Етюд-и-те на София“ са силно разпознаваем и все така актуален Ваш проект. Какво Ви провокира, за да продължавате работата си в тази линия?
„Етюд-и-те на София“ е едно дете, подарък от дете, което се влюби в града. Няма как да не е актуален проект. Въпреки че през годините пожертвах много за него, то си остава плода на една любов. Макар в един случай тази любов да си тръгна, все още страницата си остава това.
Провокират ме хората, разделени в две групи: обичащите града и мразещите го. Понякога си мисля, че е време да го предам на друг, който да продължи тези хроники на София. Но после си казвам, че няма такъв друг човек. И след 3 години все още съм тук, борещ се за града. Все някой трябва да мисли за София.
Вие попадате по-скоро към вълната на артистите от т.нар. нови медии. Какво е отношението Ви към може би преекспонираното проблематизиране на границите на изкуство/ неизкуство в епохата на facebook и instagram?
Пази Боже да попадна наистина към графата „нови медии“. Или към „инфлуенсър“ или „влогър“. „Етюд-и-те на София“ може и да са пряко свързани с града и обитателите му, но това е смисълът на изкуството – да е в пряк досег с хората. Много дълго време не издавах името си като автор на „Етюд-и-те“ за да покажа, че снимките и идеите вътре са важни, а не кой стои зад обектива. И ако не бяха някои странични фактора с удоволствие бих продължил да се крия.
В една такава съвременност на дигитализиране, въпросът вече не е преекспонирането проблематизиране на границите между изкуство и неизкуство, а размиването на границите. Имате не само Facebook и Instagram, но и Tumblr, Pinterest, BoredPanda, които продължават да смъкват нивото на идеята за изкуство, от друга страна благодарение на тях масата артисти достигат до хората. И в това е размиването, защото една картина на Дега например вече е съпоставима в социалните мрежи със снимка на подхлъзващо се дете или спящо кученце.
Основният обект пред камерата Ви е градът. Каква промяна искате да видите в него след 5 години?
Един по-добър град за живеене. И нямам предвид сградния фонд или настилката на ул. „Граф Игнатиев“.
Кой е фикционалният персонаж, който бихте искали да застане пред обектива Ви и в каква ситуация бихте го заснели?
Може би Батман, често ме отъждествяват с него (освен с Карлсон) заради катеренето по сградите. Мисля, че ситуацията е как се вижда с хората от градоустройството, заради това, че се е подхлъзнал на някое паве докато гони лошите и в момента е с гипсиран крак.
Ако очите можеха да бъдат протеза като очилата, чии фотографски очи бихте пробвали?
Робърт Капа е единият. Заради страхотните снимки на Джон Стайнбек и (естествено) десантът в Нормандия.
Анри Картие-Бресон е вторият.
Коя е книгата, която препрочитате?
Поредицата на Тери Пратчет „Истории от света на Диска“. Стига да не възразявате бих я сложил като една книга. Ако възразявате, то тогава е „Скарамуш“ на Рафаел Сабатини.
Разговора води Франческа Земярска
