Тази година жури в състав: Амелия Личева, Милена Кирова, Дария Карапеткова, Дарин Тенев и Митко Новков номинира следните книги в категорията „Детска литература“ за литературната награда „Перото“:
Сотир Гелев, „Как Лора се научи да брои до десет”, изд. „Ентусиаст”;
Елена Алексиева, „Приказките на господин Кабода”, изд. „Факел експрес”;
Иван Раденков, „Котаракът Франт и загадъчният остров”, изд. „Ентусиаст”;
Елена Павлова, „Камен и пиратите от 5 г.”, изд. „Софтпрес”;
Виктор Самуилов, „Нъцки”, изд. „Жанет 45”;
Мая Дългъчева, „Топлото човече”, изд. „Жанет 45”
Единодушно за победител беше избран Сотир Гелев с „Как Лора се научи да брои до десет.
Тук ви предлагаме коментарите на двама от членовете на журито за книгите, които влязоха, но и които не влязоха в селекцията.

Дария Карапеткова

В категорията за българска детска литература експертният съвет на Националния център за книгата разполагаше тази година с разнообразен избор. Във възходяща посока спрямо целевата възраст ще откроя три от разгледаните заглавия. В „Кучешка работа” (изд. „Точица”) Анелия Пашова е автор и на текста, и на находчивите и прецизни илюстрации. Книжката представя няколко вида човешки професии, упражнявани от достолепни представители на кучешки породи. Написана е достъпно, на стегнат и съвременен език, който ще допадне на децата, проявяващи смелостта да пристъпят в автентичния понятиен апарат на възрастните. Същевременно не липсват духовити попадения: „Работя като счетоводител от 15,6 години без ДДС”. Изданието би спечелило от една леко по-решителна коректорска намеса, но е чудесен пример за забавна, информативна и красива книжка за малки читатели, по която разговорите им с родителите биха могли да продължат дълго след прочита.
„Топлото човече” от Мая Дългъчева (изд. „Жанет 45”, илюстрации Невена Ангелова) има специфична социална концепция. Текстът възпроизвежда първия сблъсък на детето с редица дестабилизиращи типови ситуации – загубата на домашен любимец, смяната на училището, загубата на близък, раздялата на родителите и т.н. Във всички тези ситуации намесата на Топлото човече има задачата да преобърне перспективата и да предложи антидот срещу драматизма, като заедно с това предлага и по-устойчив прочит на кризисното състояние, чрез който детето да намери утеха и сила да продължи. На някои психологизмът на този замисъл може да се стори леко буквалистичен за детска книга, но проектът има ясно изразена социална мисия и е изпълнен извънредно последователно, удържан от начало докрай, без да напуска тоналността на жанра си, в отлично партньорство с визуалната страна.
Наградата „Перото” беше присъдена на Сотир Гелев за книгата „Как Лора се научи да брои до десет” (изд. „Ентусиаст”). Нека започнем от това, което тази книга не е. Тя не е наивна въпреки привидно скромната заявка на заглавието. Не е локална, въпреки че е заобиколила изкушението на „уау” стилистиката, характерна за папагалското възпроизвеждане на задграничните тийнстереотипи. Не е имитационна, въпреки че у Лора има нещо от Алиса. Текстът е точно толкова своеобразен, колкото са и илюстрациите към него, дело също на автора. Пресметливо борави с парадокса, дозира хумора, търпеливо надгражда своята умела структура. Лора не иска, не намира за нужно да знае да брои до десет. Нейното израстване е резултат от стечение на обстоятелствата – колкото причудливи, толкова и математически закономерни, така че да не дадат на педантите повод да обвинят Гелев в манипулиране на фикционалната действителност като за деца. Лора не е класическото мило и ученолюбиво момиченце от книжките – тя е чепата и леко темерут, не търси лесното благоразположение на читателите. Но е умна; и по-силно от всичко я мотивира изкушението, което сюжетът предлага на нейното въображение. Ето начин една книга да спечели първа награда.
Тазгодишният набор от текстове за деца страда от три типа несполуки. Първият е подценяването на читателския капацитет, което в определени случаи е произвело наивни и елементарни сюжети, облечени в също толкова наивен език, сълзливи и сиромахомилски послания на политкоректни тематики от актуалния оборот. Вторият е непохватното старание да се имитира по неестествен начин тийнейджърското и изобщо младежкото говорене с изразния ресурс на оригиналничеща компания от квартална кръчма. Това е подстъп към третия тип, в който може да бъде разпознат макропроблемът на писането за деца напоследък, и той се изразява в отсъствието на усет за стилов регистър. При детските книги нуждата от такъв усет е особено осезаема поради тяхната функция да възпитават гъвкава езикова естетика. Вън от съмнение е, че за мнозина от нас жонглирането с регистрите само по себе си е извор на огромно белетристично очарование. Загубата на равновесие обаче е фатална и тъй като при забележки голословието е вредно, с действителни примери ще маркираме характеристиките, които поотделно или заедно създават усещане за неадекватност.
Когато книжката заявява своята насоченост към аудитория от малки деца, завишената употреба на умалителни (закръгленки, бързичко, газирана водичка) може би е оправдана. На този фон обаче героите имат „шизофренно видение”, някой „нахлузва любимата си олигофренка”, „надръндили са се на терасата”, но още „никой не се е разпсувал”. Всичко това е поръсено с преднамерено високолитературни елементи с (вероятно) етнографска претенция като „отпървом”, „провождам”, „сетне”, „зер”, което – за да се изразя като говорещия „аз” в книгата – „ме захлупва по суратя”. Друг често срещан мотив в детските книги е вкарването на развален/завален говор. Отвъд конкретната интерпретация, чрез която авторът е свободен да изрази своето разбиране за подобна речева характеристика, е изумителна съчетаемостта между граматика на ръба на екстремното и подчертано специализирана лексика: „Ние тфоя измистлица. Пърфо ти нас сънуфал. Ние – лично тфой солипсизъм, така сказфа учиделка”. Сами виждате: героят няма проблем със солипсизма, но има проблем с членуването. Не бива да бъде подценявано и поднасянето на класически чуждоезикови произведения във вид, който поне на първо четене прилича на авторизирана или одомашнена версия: „В него момент Снежанка отворила очи…” Но с това навлизаме и в чуждестранни териториални води, така че ще отложим темата за друг случай.
Заключителната равносметка от този преглед е категорично положителна. Радващо е, че в новата българска литература за деца има значително оживление, което е все по-видимо в последно време включително заради инициативи като тези на Националния център за книгата и рубриката на „Литературен вестник”.

Да се отучиш да си голям

Митко Новков

Сотир Гелев с „Как Лора се научи да брои до десет“ спечели наградата „Перото“ в раздел „Детска литература“. Напълно справедливо: книгата на Сотир беше една от малкото, която подхожда към малките читатели не от позицията на по-възрастния, знаещ и можещ, а от тяхната гледна точка – едно наивно, възторжено и откривателско усвояване и опознаване на света. Всъщност в това е предимството на всички детски книги, превърнали се с течение на времето в образец не само за това как се пише за деца, но и в нещо подобно на самоучители в живота – „Алиса в страната на чудесата“ (1865) и „Алиса в огледалния свят“ (1871) на Луис Карол, „Приключенията на Пинокио. Историята на една дървена кукла“ (1883) на Карло Колоди, „Магьосникът от Оз“ на Лиман Франк Баум (1900), „Мечо Пух“ (1926) и „Къщичката в къта на Пух“ (1928) на Алън Александър Милн, „Пипи Дългото чорапче“ (1945) на Астрид Линдгрен, „Мечето Падингтън“ (1958) на Майкъл Бонд, – те не са демонстративно назидателни, а разказвайки история, учат както детето, така и възрастния на добро и зло, умно и глупаво, красиво и грозно, честно и нечестно… Не с вдигнат пръст, а с милваща ръка.
Има нещо обаче, което не бе избегнато и в тазгодишния конкурс на „Перото“ за детска литература, а именно поставянето в един кюп и на детската, и на детско-юношеската литература. А те са много различни не само по, така да се каже, целевата си група, но и според настройката на почерка, че и по дължината на текста: литературата за по-малките задължително си дава сметка, че при тях вниманието лесно се отклонява, затова набляга както на краткостта, така и на веселото забавление. Книги от такъв порядък в дългия списък на наградите „Перото“ бяха „Нъцки“ на Виктор Самуилов и „Топлото човече“ на Мая Дългъчева, такава е и „Лупо и Тумба“ на Петя Кокудева. Докато тази за по-големите държи да хване вниманието с интересните приключения; те са задължително освен всичко друго и авантюрни четива. Сред номинираните в тази посока се открояват „Приказките на господин Кабода“ на Елена Алексиева. Прочее, нейният господин Кабода ми прилича на един друг господин от моето телевизионно детство – господин Тау, прекрасното филмче на чешката телевизия (съвместно с германската) за чаровния възрастен чудодеец с вълшебното си черно бомбе. Нейният господин Кабода не е толкова добродушен, малко страшничък пада, но поне в моите очи прилика има тъкмо в средноевропейското присъствие на двамата господа. Такава книга – за приключения и произшествия, е и на Марияна Фъркова, „Румян и змията. Малки приказки в различни светове“, която разказва и преразказва различни истории от циганския фолклор. Книгата й определено си поставя по-високи цели от това просто да служи за детско четиво, може би точно поради нея проф. Милена Кирова направи финото наблюдение, че някои автори уж пишат за деца, пък в действителност пишат (за) себе си. И като че ли единствен Сотир Гелев е успял да избяга от тази претенция.
Така или иначе, събирането в едно на всъщност две разновидности на литературата за деца затруднява избора, тъй като се налага да се използват различни критерии – при детската достъпност и забавност, при детско-юношеската – въображение и приключение. Тъкмо с въображението и приключението се е справила Елена Павлова в „Камен и пиратите от 5г“, което я изтласка пред една друга от същия порядък, „Котаракът Франт и загадъчният остров“ на Иван Раденков, където се срещаме с един немирник felis, възприел много от доста свои предшественици, но описан с един по-скоро тривиален, отколкото оригинален език (изразът „беден като църковна мишка“ например). Оставям настрана факта, че за всеки уважаващ себе си котарак сравнението с мишка би било смъртна обида. За съжаление, баналностите не ги спасяват нито великолепните илюстрации на Виктор Паунов, нито песните (към книгата има приложено CD) в изпълнение на вокална група „Врабчета“ с ръководител Катя Вучкова.
Няма да открия топлата вода, ако кажа, че да се пише за деца е по-отговорно и трудно, отколкото да се пише за възрастни. Защото пред детския автор стои едно необходимо изискване – да изличи своя „аз”, да се забрави и самозабрави, за да се превърне в дете, но дете, което не е вдетинен възрастен, а дете, което (си) измисля като възрастен. Не иде сиреч реч тепърва да се учиш да броиш/пишеш, иде реч да се отучиш да си голям. Радващо е, че всяка една от номинираните в късия списък за наградите „Перото“ знае тази максима, а книгата, която е знаеше най-добре, тя и спечели наградата. Честито!